Маняра (езеро)
Тази статия е за езерото Маняра. За други значения вижте Маняра.
| Маняра | |
| — солено, алкално, безотточно — | |
 Поглед от рифтовата стена към езерото Маняра, Танзания | |
  Местоположение в Танзания | |
| Местоположение | Африка, Танзания – Източноафриканска рифтова долина |
|---|---|
| Координати | |
| Притоци | Симба (най-голям – северозападен край), Макаюни (в източната част) и др. |
| Отток | Няма |
| Дължина | 50 км. |
| Ширина | 16 км. |
| Площ | 230 км2 |
| Надм. височина | 600 м |
| Маняра в Общомедия | |
Езерото Маняра (Manyara) е едно от групата африкански езера, разположени в силно сеизмичната депресия на Източноафриканската рифтова долина. То е плитко, солено, алкално, безотточно езеро в Северна Танзания, регион Аруша. Ориентирано е в посока север-юг, дължината му е 50 км, а ширината – 16 км.[1] Намира се на главния туристически път от областния център Аруша към кратера на Нгоронгоро и Националния парк Серенгети.[2] Нивото му на соленост варира в зависимост от количеството валежи и сезона. Водите на езерото съдържат висока концентрация на йони (алкалността им е по-висока от 60 meq/L), проводимостта е 6000 – 160 000 µS и съдържа сериозно количество твърди минерални отлагания. Открито е за европейците през март 1892 г. от австрийския топограф и етнограф Оскар Бауман (Oscar Baumann).[3]
Според някои източници думата Manyara е с масайски произход – така са наричали вид растение, от което са изработвали оградите около селата. Според други твърдения името произхожда от „Ol Manyara“, което означава „поселище“.[4]
География[редактиране | редактиране на кода]
Стръмните склонове на близкото плато и рифтовата стена са прорязани от проломи, през които в езерото се вливат няколко реки. Някои от тях са пълноводни през цялата година, а други губят водите си през сухия сезон. Най-големият приток е река Симба (Simba) (симба на суахили означава лъв), отводняваща част от Нгоронгоро и вливаща се в северозападния край на езерото. От изток в езерото се влива река Макаюни (Makayuni). Северната част на езерото е изградена от шуплести вулканични скали, а южната – от древни варовици.[5]
На юг, там където рифтовата стена достига съвсем близо до езерото, между скалите се провират малки алкални горещи извори, чиято температура достига до 72 °C.[2][6]Изворите изливат водите си в голяма заблатена местност, която се оттича към езерото и в местата на вливане се получава краткотрайна кора от засъхнала сол. Алкалността им е висока (до Ph=9,5) и внасят във водите на езерото натриев карбонат и умерено количество силициев диоксид (концентрация до 98 mg/kg). Увеличават температурата на водата под повърхността до 107 °C. Предполага се, че тези извори са свързани с подпочвените води под близките вулкани, намиращи се на запад от езерото. Геотермалният им потенциал е малък.[7]
Според неофициални сведения притокът на прясна вода към езерото намалява в резултат от повишеното напояване, по-високите нива на туризма и увеличаването на населението в района. Обезлесяването на крайречните територии води до повишаването на тините и утайките в него.[5] През 1961 година езерото пресъхва напълно, а през следващата 1962 г. причинява наводнение в околните земи. Ново цялостно пресъхване на езерото се отбелязва през 2004 г.[6]
Хемингуей, удивен от многообразието на Маняра, нарича езерото „най-красивото в Африка“.[4]
Климат[редактиране | редактиране на кода]
Характерни са два годишни сезона – дъждовен и сух. Средните годишни валежи са 650 мм и варират като количество по оста север-юг. Сезонът на дъждовете е разделен на две части – през ноември-декември и февруари-април. Количеството на валежите рефлектира върху нивото на езерните води, които през сухия сезон могат да изчезнат напълно. Когато езерото пресъхне, се покрива с кристали от соли, а отдалеч блести и изглежда като покрито със сняг. Средната годишна температура е 22 °C.[1]
Флора[редактиране | редактиране на кода]
Разнообразието от растителни видове варира в зависимост от топографията на района. Надолу по склоновете на рифтовата стена, в северната част, непресъхващите извори поддържат развитието на африканската джунгла (хилея). Тя постепенно отстъпва пред храстовидни растения и накрая преминава в савана, сред която е разположено и самото езеро. Многоетажната екваториална гора е богата на буйна растителност, представена от баобаб (Adansonia digitata), махагоново дърво, тамаринд (Tamarindus indica), широколистен кротон (Croton macrostachyus), фикуси от вида Ficus sycomorus, Trichelia roka, Tabernaemontana samarensis. Постепенно джунглата преминава в акациеви горички (Acacia xanthophloea), изпъстрени с финикови палми (Phoenix reclinata), образуващи подобие на плътна стена.[8] Северозападният край на езерото е богат на блата, около които след многогодишно отсъствие отново расте теснолистният папур (Typha angustifolia).[5] Централната част на парка е заета с различни видове акациеви дървета (Acacia tortilis, Acacia sieberiana), колбасово дърво (Kigelia africana), а тревистите растения тук са целогодишни.[2][8] В северната част на парка растат дървета от вида Calotropis procera от сем. Асклепиеви, със сока от които масаите се обезкосмяват.[9]
Фауна[редактиране | редактиране на кода]
Езерото Маняра е едно от красивите езера на Танзания, превърнато в резерват и приютило многоброен и интересен растителен и животински свят. Районът заема едно от първите места по гъстота на диви бозайници в света. Средната гъстота на слоновете тук е 6 бр/км2, а на кафърския бивол – 18 бр/км2. Все още се срещат екземпляри от черния носорог (Diceros bicornis), чийто брой заради ловния туризъм е силно намалял. Това е мястото, където могат да се срещнат и уникалните катерещи се по дърветата лъвове, които през деня почиват в клоните на големите дървета. Езерото изобилства и с хипопотами (Hippopotamus amphibius), които излизат да пасат нощно време. Жирафите (Giraffa camelopardalis) са с доста тъмен цвят, така че, погледнати отдалеч, изглеждат почти черни. Местността е дом на стотици импали (Aepyceros melampus), зелени павиани (Papio anubis), южноафрикански антилопи бушбок (Tragelaphus scriptus), зебри (Equus burchelli), ивичесто гну (Connochaetes taurinus), леопарди (Panthera pardus), мангусти.[2][4][10] През сухия сезон големи стада от гну и други тревопасни животни навлизат в парка за кратък период от време, идвайки от контролираните ловни територии на север от резервата.[2]
Екваториалната гора е рай за множество птици — различни видове щъркели, марабу, орел, сокол, розов пеликан (Pelecanus onocrotalus), розово фламинго, голям корморан (Phalacrocorax carbo), палмов лешояд (Gypohierax angolensis), ястребов орел на Айре (Hieraaetus dubius), дрозд, рибарче и още много. Околността е обитавана от над 400 различни видове птици.[4] През размножителния период тук се събират големи ята от водоплаващи птици. Една от най-характерните за района птици е малкото фламинго (Phoenicopterus minor), от което тук се срещат хиляди и даже милиони екземпляри. През 1991 година в зоната са наброени около 2 милиона екземпляра. През 1994 г. техният брой е спаднал на 78 320. Розовото фламинго (Phoenicopterus roseus) също е често срещано, но в по-малки количества.[2][4] Местността около езерото е добре известно обиталище за разплод на хиляди африкански пеликани (Pelecanus rufescens) и жълтоклюни щъркели (Mycteria ibis), както и на по-малък брой марабу (Leptoptilos crumeniferus) и сиви чапли (Ardea cinerea). Калните брегове на езерото затрудняват изхранването на птиците, мигриращи от по-далечни райони като голямата пъструшка (Porzana porzana) и червеногушата бъбрица (Anthus cervinus). Доста по-рядко край северните блата се среща мадагаскарска жълта чапла (Ardeola idae). Белошипата ветрушка (Falco naumanni) зимува в тази област и може да бъде видяна по поляните на изток от езерото, като през 1961 е наблюдавано ято от 400 екземпляра. Макар и много рядко тук може да бъде срещнат и степен блатар (Circus macrourus). Наблюдавани са и единични екземпляри сокол от вида Falco fasciinucha.[5]
Местността е богата на разнообразни видове влечуги, като най-често срещани са вараните (Varanus niloticus) и няколко вида кобри.[2]
Население[редактиране | редактиране на кода]
Човешката популация около езерото и в биосферния резерват наброява над 250 000 души (1999 г.), принадлежащи към етническите групи масаи, ираку и барабейг (барбейг). Основната социално-икономическа дейност в района е свързана със селското стопанство и главно със земеделието.[8] Източните и южните брегове са заселени от племето масаи.[5]
Национален парк езеро Маняра[редактиране | редактиране на кода]
Територията около езерото е обявена за ловен резерват през 1957 г. През 1960 г. статутът му е променен на Национален парк, а през 1981 г. местността е обявена за биосферен резерват. Простира се по продължение на западния бряг на езерото Маняра с дължина около 50 км. Площта му е 325 кв. км, от които около 200 кв. км се падат на езерото в периода, когато нивото на водите му е най-високо.[4][2][1]
- Карта на Google map
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в Encyclopædia Britannica
- ↑ а б в г д е ж з World Conservation Monitoring Centre // Архивиран от оригинала на 2005-11-26. Посетен на 2010-10-28.
- ↑ Dr. Oscar Baumann
- ↑ а б в г д е Tanzania National Parcs – The Official Website, архив на оригинала от 24 април 2012, https://www.webcitation.org/67AWMagx0?url=http://www.tanzaniaparks.com/manyara.html, посетен на 28 октомври 2010
- ↑ а б в г д Bird Life International – Lake Manyara National Park
- ↑ а б Arusha Times/6 Nov 2004 – Valentine Marc Nkwame – „Lake Manyara turns into dust bowl as drought persists“
- ↑ - Geothermal Resources of Tanzania[неработеща препратка]
- ↑ а б в UNESCO – MAB – Biosphere Reserves Directory Biosphere Reserve Information – United Republic of Tanzania – LAKE MANYARA
- ↑ Plants at Lake Manyara, архив на оригинала от 8 ноември 2007, https://web.archive.org/web/20071108042231/http://www.bushtrucker.ch/Parks%20Tansania/Manyara/Pflanzen_Manyara.htm, посетен на 28 октомври 2010
- ↑ Lake Manyara National Park Map
| |||||
.svg) |
Портал „Африка“ съдържа още много статии, свързани с Африка. Можете да се включите към Уикипроект „Африка“. |