Николо III д’Есте

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Николò III д’Есте
маркграф на Ферара, Модена и Реджо
Ferrara monumento equestre 28mar06 01.jpg
Паметник на Николо III д’Есте във Ферара
Управление1393 - 26 декември 1441
НаследилАлберто V д’Есте
НаследникЛеонело д’Есте
Лични данни
Роден
Починал
26 декември 1441 г. (58 г.)
Погребан вцърква „Санта Мария дели Анджели“ (Ферара)
Манастир „Корпус Домини“ (Ферара, сред. 20 век)
Семейство
ДинастияДом Есте
БащаАлберто V д’Есте
МайкаИзота Албарезани
БраковеДжилиола да Карара (1382 – 1416)
Паризина Малатеста (1418 - 1425)
Ричарда да Салуцо (ок. 1429/31 – 1414)
ПотомциДжиневра
Лучия
Алберто Карло
Ерколе
Сиджизмондо
Извънбрачни:
Алберто
Алберто
Алберто
Беатриче
Бианка Мария
Борсо
Верде
Гуроне Мария
Изота
Изота
Камила
Леонело
Маргерита
Маргерита
Маргерита
Мелиадузе
Орсина
Риналдо
Уго
Фолко
ГербBlason Nicolas III d'Este (1383 - 1441).svg
Николò III д’Есте в Общомедия

Николò III д’Есте (на италиански: Niccolò III d’Este, * 9 ноември 1383, Ферара, Синьория Ферара, † 26 декември 1441, Милано, Миланско херцогство) от Дом Есте е маркграф на Ферара, Модена и Реджо.

Той успява да разшири зоната на влияние на Ферара и да посредничи политически между силите на времето, воюващи в Италия. Има много любовници и името му е свързано с трагичната история на съпругата му Паризина и извънбрачния му син Уго.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Той е единственото дете на маркграф Алберто V д’Есте (* 27 февруари 1347, † 30 юли 1393), господар на Ферара и Модена, и втората му съпруга Изота Албарезани (* 1355, † май 1493).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Начални години[редактиране | редактиране на кода]

Когато баща му умира през 1393 г., той е само на 10 год. Затова е назначен Регентски съвет, който управлява владенията на Есте до неговото пълнолетие. Съветът, под закрилата на Венеция, трябва да разреши проблема с претенциите на Ацо Х д’Есте, потомък на Обицо II д’Есте, който оспорва правото на Николо III да се възкачи на трона, защото той е извънбрачен син. Тези претенции са предявени, въпреки че Николо III е узаконен с папска була и следователно е подходящ за наследяване, предвид факта че Ферара тогава е папски викариат.[1]

Претендентът за наследството през 1395 г. се укрива в замъка на своя съюзник Джовани да Барбиано и оттам иска да тръгне с оръжие към Ферара. Регентският съвет решава да предотврати тази заплаха, като предлага на Джовани да Барбиано размяната между главата на Ацо IX и териториите на Луго и Конселиче. Размяната се състои, но главата, доставена на жителите на Ферара, не е на Ацо, а на негов слуга, пожертван вместо него благодарение на приликата между двамата. Слугата, облечен в дрехите на господаря си, е пребит до смърт, за да се затрудни разпознаването му. Ферарезците обаче с помощта на Венеция все пак успяват да победят Ацо IX в битката при Портомаджоре: Ацо прекратява претенциите си и се оттегля в имотите си в Есте, където умира от естествена смърт през 1415 г.

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Медал на Николо III от Амадио да Милано.

Николо успява с някои военни действия и благодарение на политиката на посредничество между воюващите тогава сили в Италия, Свещената римска империя, Папската държава, Венецианската република, Миланското херцогство и Флорентинската република, да разшири териториите, подвластни на Ферара, и да се отърве от огромния договорен дълг с Венеция.

Негово действие, което завършва жестоко, е това срещу Отобуоно де Терци, който държи Парма и е известен със своята жестокост. Николо го убива в засада в Рубиера, град на Виа Емилия между Модена и Реджо, където Терци е отишъл да го посрещне. Трупът, откаран в Модена и даден на хората като храна, е буквално накълцан на парчета, които са изложени пред градските порти; говори се, че сърцето му е изядено, а главата е дадена на върлия му враг Пиер Мария I де Роси, който я набучва на пика на входа на замъка Фелино.[2] Николо III не завладява Парма, която вместо това предава на миланския херцог Филипо Мария Висконти, получавайки в замяна Реджо, което в миналото вече е било владение на семейство Есте, отстъпено му от Антонио да Вализнера, бивш капитан на Терци.

Слава като любовник и трагедията на Уго и Паризина[редактиране | редактиране на кода]

Повече от военните и политическите си начинания Николо е запомнен с интензивната си любовна дейност. Матео Бандело го определя като „петела на Ферара“ и пише: „Във Ферара и в провинцията няма графство, където той да няма извънбрачен син“. Сред народа е разпространена поговорката „От двете страни на По всички са деца на Николо“.

Говори се, че има над 800 любовници, най-известната от които е Стела де’ Толомей, известна още като Стела дел'Асасино, от която има трима сина: Уго (* 1405, † 1425), Леонело (* 1407, † 1450) и Борсо (* 1413, † 1471). Леонело е легитимиран от папа Евгений IV и следователно е подходящ за наследник. Баща му го оженва за Маргерита Гондзага и благодарение на този брак Николо получава от Гондзага значително намаление на огромния дълг, договорен от семейство Есте за изграждането на монументалния замък на Ферара.

Пиеро дела Франческа, Бичуване (детайл), 15 век: Николо III би трябвало да е фигурата отдясно

В допълнение към безбройните си любовници Николо има и три съпруги: Джилиола да Карара, Паризина Малатеста и Ричарда да Салуцо. Той се жени за Джилиола да Карара едва 13-годишен, но въпреки възрастта си той вече се радва на интензивна любовна дейност и на 15 г. се заразява с венерическа болест, от която е на път да умре. Тя умира от чума през 1416 г.

Джузепе Бертини, Паризина, 1854

Овдовелият Николо се жени за Лаура Малатеста, известна като Паризина. Едно от най-кървавите събития в историята на семейство Есте е свързано с този брак и е вдъхновило много литературна дейност. Паризина е млада и според хрониките от онова време тя е много красива. Тя е на възрастта на най-голямото от извънбрачни деца на Николо – Уго. Когато тя пристига във Ферара, среща Уго, като двамата вече са се запознали по време на преговорите за брак. Възползвайки се от многобройните отсъствия на Николо от Ферара, те започват любовна афера. Николо е информиран за това и нарежда да се направи дупка в тавана на стаята, където се срещат двамата влюбени, благодарение на която чрез система от огледала може да се види всичко, което се случва в там. Така той има сигурни доказателства за предателството на двамата влюбени, които са хвърлени в затвора и след това обезглавени.[3] С напълно лицемерен ход той нарежда еднакви наказания за всички прелюбодейки във Ферара: това е любопитна присъда, като се има предвид добре известната му сексуална активност, която със сигурност не прави разлика между самотни и омъжени жени. Легендата разказва, че съществуващо огледало в замъка е това, през което маркизът е видял изневярата.

Останал отново вдовец, Николо се жени за Ричарда да Салуцо две години по-късно, от която има синовете Ерколе (* 1431, † 1505), който по-късно става херцог на Ферара, и Сиджизмондо (* 1433, † 1507).

Повторно отваряне на Ферарския университет[редактиране | редактиране на кода]

След основаването си благодарение на папската була на Бонифаций IX, получена от бащата на Николо III и негов предшественик Алберто V д’Есте през 1391 г., Ферарския университет е затворен по икономически причини три години по-късно. През 1402 г. Николо III го отваря отново,[4] връщайки му престижа и призовавайки там важни личности като Пиетро д'Анкарано[5] (който идва от Болонския университет), Антонио да Будрио[6] и Джовани да Имола.[7]

Смърт и унаследяване[редактиране | редактиране на кода]

Изчезналата църква „Санта Мария дели Анджели“ на гравюра от Андреа Болцони от 1747 г.
Манастир „Корпус Домини“ във Ферара: Плоча в залата на хора, която напомня за присъствието на тленните останки на маркиза, преместени на това място от разрушената църква „Санта Мария дели Анджели“.

Николо е загрижен за унаследяването на управлението на Ферара. Той пише завещание в Милано в деня на смъртта си на 26 декември 1441 г., което установява реда на наследяване: първо синът му Леонело, след това законните деца на Леонело и, в отсъствие на такива – синовете му Ерколе и Сиджизмундо. В завещанието си той не посочва извънбрачния си син Борсо, който обаче наследява Леонело.

Първоначално е погребан в църквата „Санта Мария дели Анджели“ във Ферара, която той самия иска да построят през 1440 г. Вследствие на унищожаването ѝ поради Наполеоновите едикти от края на 18 век останките му са преместени през 1955 г. в манастира „Корпус Домини“ във Ферара.[8]

Брак и потомство[редактиране | редактиране на кода]

Жени се три пъти:

Има и множество извънбрачни деца, сред които:


Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Carlo Bassi, Breve ma veridica storia di Ferrara, Ferrara, 2G Libri, 2015, с. 46-47
  2. Famiglie celebri di Italia. Rossi di Parma / P. Litta. Посетен на 10 август 2022 г.
  3. Carlo Bassi, Breve ma veridica storia di Ferrara, Ferrara, 2G Libri, 2015, с. 48
  4. Antonio Menniti Ippolito, Niccolò III d'Este, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 43, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1993. URL посетен на 10 август 2022 г.
  5. Orazio Condorelli, PIETRO d'Ancarano, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 43, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1993. URL посетен на 10 август 2022 г.
  6. Luigi Prosdocimi, ANTONIO da Budrio, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 43, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1993. URL посетен на 10 август 2022 г.
  7. Giuseppe Ermini, GIOVANNI da Imola, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 43, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1993. URL посетен на 10 август 2022 г.
  8. La scomparsa chiesa di Santa Maria degli Angeli URL посетен на 10 август 2022 г.
  9. а б в г д е ж з и к л Medlands. Niccolo III. // Посетен на 10 август 2022.
  10. а б в г д е ж з Niccolo III, Signore di Ferrara, Modena e Reggio. // Посетен на 10 август 2022.
  11. а б в г д е ж з и к л м н о п р с Genealogia dei principi d’Este. //
  12. GALEOTTO I, Signore della Mirandola. // Посетен на 10 август 2022.
  13. Anna Maria Ori. Pio. // Dizionario Biografico degli Italiani - Volume 83. 2015. Посетен на 11 август 2022.
CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Niccolò III d'Este“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​