Аугусто Пиночет

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Пиночет)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Аугусто Пиночет
Augusto Pinochet
чилийски политик
Pinochet de Civil.jpg
Роден
Починал

Религия католицизъм
Образование Чилийски университет[1][2]
Политика
30-ти президент на Чили
11 септември 1973 – 11 март 1990
Военна служба
Звание Генерал-капитан
Години на служба 1931-1998
Служил на Флаг на Чили Чили
Род войски Чилийска армия
Битки Военен преврат в Чили (1973)
Семейство
Съпруга Лусия Ириарт (29 януари 1943 г. – 10 декември 2006 г.)
Деца 5

Подпис Signature of Augusto Pinochet.svg
Уебсайт
Аугусто Пиночет в Общомедия

Аугусто Хосе Рамон Пиночет Угарте (на испански: Augusto José Ramón Pinochet Ugarte) е глава на военното правителство, управлявало Чили между 1973 и 1990 г.[3]

Идва на власт на 11 септември 1973 г. след държавен преврат, чрез който е свален Салвадор Алиенде – първият социалист, избран за президент на Чили. Превратът слага край на период на обтегнати отношения със САЩ (които дейно подкрепяли свалянето на Алиенде). Оглавява военната хунта, поела властта след преврата. На 27 юни 1974 година се самопровъзгласява за президент на Чили и управлява страната като диктатор до 1990. Напуска президентския пост на 11 март 1990 година, оставайки обаче главнокомандващ на въоръжените сили на Чили до арестуването му.

Арестуван в Лондон през октомври 1998 г. и екстрадиран в Чили на 2 март 2000 г. Предявени са му над 200 иска за масови убийства, отвличания, жестоко отношение към задържаните (по някои данни по време на управлението му са унищожени около 3 хиляди другомислещи). Всички са отклонени поради „старческо слабоумие“ и недобро здраве на Пиночет. В началото на 2005 г., когато е на 89 години, Върховният съд на Чили постановява бившият диктатор да бъде привлечен в съда по делото за убийството на 119 дисиденти през 1975 година и напълно го оправдава.

На 23 ноември 2005 г. Пиночет е поставен под домашен арест поради обвинения в неплащане на данъци и подправяне на документи, както и в скриване на информация за своето финансово положение. Обвиненията са предявени, след като Върховният съд на Чили отново лишава бившия диктатор от имунитет от съдебно преследване. Проведената седмица преди това медицинска експертиза установява, че 90-годишният Пиночет е способен да отговаря пред съда. По-късно е привлечен в съда и по дела за изчезване на дисиденти.

На 3 декември 2006 г. на Пиночет е направена операция на сърцето и е освободен от домашен арест. Умира на 10 декември в болницата в Сантяго.

Ранен живот и военна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Пиночет на военен парад през 1971 г.

Пиночет е роден на 25 ноември 1915 г. във Валпараисо. Той е син на Аугусто Пиночет Вера, потомък на бретонски имигрант от Ламбал, и Авелина Угарте Мартинес, местна чилийска с частични баски корени.[4] Пиночет завършва основното си образование във Валпараисо, а през 1931 г. се записва във военното училище в Сантяго. През 1935 г., след като четири години учи военна география, той завършва с ранг алферес (втори лейтенант) към пехотата. През септември 1937 г. Пиночет е назначен към полка Чакабуко в Консепсион. През 1939 г., вече с ранг младши лейтенант, се премества в полка Маипо, стациониран във Валпараисо. На следващата година се завръща в пехотното училище. На 30 януари 1943 г. Пиночет се жени за Лусия Ириарт, от която има пет деца.

Към края на 1945 г. Пиночет е назначен в полка Карампанге в северния град Икике. Три години по-късно се записва в Чилийската военна академия, но се налага да отложи обучението си, тъй като, бидейки най-младшия офицер, трябва да премине мисия във въглищния район на град Лота. На следващата година се връща да учи в академията и след като получава звание началник-щаб през 1951 г., се завръща във военно училище, за да преподава. В същото време асистира преподавателите във военната академия, изнасяйки уроци по военна география и геополитика. Става редактор на списанието Cien Águilas („Сто орли“). В началото на 1953 г., вече с ранг майор, Пиночет е изпратен за две години в полка Ранкагуа в Арика. Докато е там, той е назначен за професор в Чилийската военна академия, а като завръща в Сантяго заема новата си позиция.[5]

През 1956 г. Пиночет и група млади офицери са избрани за сформирането на военна мисия за сътрудничество при организацията на военната академия на Еквадор в Кито. Той остава в мисията в Кито четири години и половина, през които време той изучава геополитика, военна география и военно разузнаване. Към края на 1959 г. се завръща в Чили и е изпратен в генералния щаб на 1-ва армейска дивизия, базирана в Антофагаста. През следващата година е назначен за командира на полка Есмералда. Поради успеха си на тази позиция, той е назначен за заместник-директор на военната академия през 1963 г. През 1968 г. е назначен за началник-щаб на 2-ра армейска дивизия, стационирана в Сантяго, а към края на годината е повишен на бригаден генерал и главнокомандващ на 6-та дивизия, базирана в Икике. Освен това, той е назначен за интендант на провинция Тарапака.

През януари 1971 г. Пиночет е повишен на дивизионен генерал и е титулован генерален командир на армейския гарнизон в Сантяго. На 8 юни 1971 г., след убийството на министъра Едмундо Перес Зуйовик от леви радикалисти, президентът Салвадор Алиенде назначава Пиночет за върховен управител на провинция Сантяго, налагайки военен вечерен час в процеса,[6] който по-късно е отменен. На 2 декември 1971 г., след поредица мирни протести срещу икономическите политики на Алиенде, вечерният час е възстановен, а всички протести са забранени, като Пиночет води репресиите срещу протестите.[7] В началото на 1972 г. той е назначен за генерален началник-щаб на армията. С нарастващото вътрешно напрежение в Чили, след като генерал Карлос Пратс подава оставка, Пиночет е назначен за главнокомандващ на армията на 23 август 1973 г. от президента Алиенце – само ден, след като камарата на депутатите на Чили одобрява резолюция, заявяваща, че правителството не спазва конституцията на страната. След по-малко от месец чилийската армия сваля Алиенде от длъжност.

Военен преврат от 1973 г.[редактиране | редактиране на кода]

На 11 септември 1973 г. комбинираните Чилийски въоръжение сили (армия, флот, въздушни сили и карабинери) извършват преврат срещу правителството на Алиенде, в хода на който президентският дворец, Ла Монеда, е обстрелван с артилерия, а Алиенде се самоубива.[8] Докато военните твърдят, че се е самоубил, противоречия започват да обвиват смъртта му, когато много хора започват да твърдят, че всъщност е бил убит.[9]

В своите мемоари, Пиночет разказва, че той е бил главният конспиратор на преврата и е използват положението си на главнокомандващ на армията, за да координира мащабната схема. Въпреки това, високопоставени военни лица по-късно заявяват, че Пиночет неохотно се е включил само няколко дни преди насрочената дата за преврата.

Новото правителство арестува хиляди хора и ги задържа в националния стадион, където много от тях са убити. Следват брутални репресии по време на режима на Пиночет, в хода на които са убити около 3000 души, а хиляди изчезват безследно.[10]

В месеците след преврата, хунтата публикува книгата El Libro Blanco del cambio de gobierno en Chile („Бялата книга за промяната на управлението на Чили“), в която се споменава, че се е очаквал автопреврат на правителството на Алиенде. Разузнавателните служби на САЩ обявяват труда за невярна пропаганда.[11]

Американска подкрепа на преврата[редактиране | редактиране на кода]

Пиночет с жена си, Лусия Ириарт Родригес, 1974 г.
Американският държавен секретар Хенри Кисинджър с Пиночет, 1976 г.

Докато САЩ тактически подкрепя правителството на Пиночет след преврата от 1973 г., официални доклади считат, че не съществуват доказателства за пряка намеса на САЩ в преврата.[12] Според някои американски историци, обаче, ролята на ЦРУ е била решаваща в консолидирането на властта след преврата – ЦРУ спомага за измислянето на заговор срещу правителството на Алиенде. Съществува и мнението, че САЩ налага „невидима блокада“, която цели да изкара от равновесие икономиката и режима на Алиенде.[13] Много автори са на мнение, че САЩ активно подклажда и поставя основите на преврата от 1973 г.[14][15][16]

САЩ предоставя материална подкрепа на военното правителство след преврата, макар пред обществеността да го критикува. Документ на ЦРУ от 2000 г., озаглавен „Дейности на ЦРУ в Чили“, разкрива, че ЦРУ активно поддържа военната хунта след преврата на Алиенде и че прави много от офицерите на Пиночет в платени контакти на ЦРУ, макар за някои от тях да е известно, че са замесени в нарушения на човешки права.[17] Освен това, ЦРУ поддържа връзка с чилийското Управление на националното разузнаване. То води мултинационалната кампания, позната под името операция Кондор, която се занимава с убийства на видни политици в страни от Латинска Америка и отвличания, измъчвания и екзекуции на активисти с леви убеждения, довели до смъртта на около 60 000 души.[18][19] САЩ предоставя ключова организационна, финансова и техническа помощ на операцията.[20][21][22]

Военна хунта[редактиране | редактиране на кода]

Военна хунта е съставена веднага след преврата. Тя е съставена от генерал Пиночет, представляващ чилийската армия, адмирал Хосе Торибио Мерино, представляващ чилийския военноморски флот, генерал Густаво Лий, представляващ военновъздушните сили, и генерал Сесар Мендоса, представляващ карабинерите (националната полиция). Хунтата упражнява както изпълнителните, така и законодателните функции на правителството, отменя конституцията и Конгреса, налага строга цензура и вечерен час, забранява всички партии и преустановява всички политически и възприемани като подривни дейности. Тази военна хунта задържа изпълнителната си роля до 17 декември 1974 г., след което е запазена чисто като законодателен орган, а изпълнителните правомощия са предадени на Пиночет, който е провъзгласен за президент.

Военна диктатура (1973 – 1990)[редактиране | редактиране на кода]

Пиночет през 1982 г.

Членовете на хунтата първоначално смятат, че президентството ще се поема не по-дълго от година от всеки от командирите на военните клонове. Обаче, Пиночет скоро консолидира властта си, първоначално задържайки ръководството над военната хунта, а след това се самопровъзгласява за „Върховен глава на нацията“ (де факто временен президент) на 27 юни 1974 г.[23] Той официално променя титлата си на „Президент“ на 17 декември 1974 г. Генерал Лий, главнокомандващ военновъздушните сили, започва все повече да опонира на политиките на Пиночет, поради което е принуден да подаде оставка на 24 юли 1978 г., след като осъжда плебисцитът на Пиночет от същата година (проведен в отговор на резолюция на ООН, критикуваща правителството му). На мястото на Лий е назначен генерал Фернандо Матеи.

Пиночет организира референдум на 11 септември 1980 г., за да ратифицира нова конституция, която да замени конституцията от 1925 г., съставена по време на президентството на Артуро Алесандрини. Новата конституция, отчасти съставена от Хайме Гусман, близък съветник на Пиночет, който по-късно основава дясната партия Независим демократичен съюз, дава големи правомощия на президента Пиночет. Тя създава някои нови институции, като Конституционалния трибунал и противоречивия Съвет за национална сигурност. Освен това, тя предвижда 8-годишен президентски мандат и президентски референдум с един единствен кандидат през 1988 г., при който кандидат, номиниран от хунтата ще бъде одобрен или отхвърлен за следващия 8-годишен период. Новата конституция е одобрена от 67,04% срещу 30,19% от гласувалите, според официалните данни.[24] Опозицията, предвождана от бившия президент Едуардо Фрей Монталва (който подкрепя преврата на Пиночет), докладва големи изборни нарушения, като например липсата на избирателни списъци, което улеснява гласуването от един човек повече от веднъж, и заявява, че общият докладван брой гласували е много по-голям, отколкото би се очаквало от размера на електората и избирателната активност на предишни избори. След падането на режима на Пиночет много хора потвърждават, че изборните измами са били широко разпространени.[25] Конституцията е обнародвана на 21 октомври 1980 г. и влиза в сила на 11 март 1981 г. Тогава Пиночет е заменен от адмирал Мерино като президент на хунтата.

Въоръжената опозиция срещу управлението на Пиночет продължава в отдалечени части на страната. В мащабна операция, предвождана от парашутните командоси на чилийската армия, около 2000 войски на силите за сигурност[26] са разположени в планините в североизточната част на страната от юни до ноември 1981 г.,[27] където те унищожават две бази на революционното ляво движение, изземвайки големи бройки боеприпаси и убивайки много партизани.

Според някои историци, оръжия, сред които пластични експлозиви, РПГ-7 и M72 LAW, както и над 3000 пушки M16 са внесени незаконно в страната от противници на правителството.[28] През септември 1986 г. е направен неуспешен опит за убийство срещу Пиночет от Патриотичният фронт Мануел Родригес. Бронираният Мерцедес на Пиночет е ударен с гранатомет, но снарядът не се взривява и Пиночет се отървава само с леки наранявания.[29]

Потискане на опозицията[редактиране | редактиране на кода]

Незабавно след военния преврат хунтата забранява всички партии на левицата, които до този момент образуват коалицията на Алиенде.[30] Всички останали партии са поставени в „безсрочна рецесия“, а по-късно направо са забранени. Насилието на правителството е насочено не само срещу дисидентите, но и срещу техните семейства и други цивилни граждани.[30]

Доклад на президента Патрисио Ейлвин, наследил Пиночет, заключва, че общо 2279 души, изчезнали по време на военното правителство, са били убити по политически причини. Според доклад от 2004 г., 31 947 са измъчвани, а 1312 са заточени. Изгнанниците са преследвани из цял свят от разузнавателните служби. В Латинска Америка, това се прави в рамките на операция Кондор, в която си сътрудничат разузнавателните служби на няколко южноамерикански държави с помощта на база на ЦРУ в Панама. Пиночет вярва, че тези операции са нужни, за да може страната да бъде спасена от комунизма.[31] През 2011 г. са идентифицирани още 9800 жертви на политическите репресии по време на управлението на Пиночет, увеличавайки общия брой жертви на режима до над 40 000, от които 3065 са убити.[32]

Някои политолози приписват относителната кървавост на преврата на стабилността на съществуващата демократична система, която изисква крайни действия за да бъде преобърната. Някои от най-печално известните случаи на нарушаване на човешки права се случват в началото – през октомври 1973 г. поне 70 души са убити в страната от Каравана на смъртта. Много от високопоставените служители на Алиенде са издирени от разузнавателните служби в хода на операция Кондор. Генерал Карлос Пратс, който е предшественик на Пиночет като главнокомандващ армията при Алиенде, е убит в Буенос Айрес през 1974 г. Година по-късно убийството на 119 опоненти в чужбина е дегизирано като вътрешен конфликт, а разузнаването установява пропагандна кампания, чрез която да поддържа тази си идея. Тя се разгласява посредством водещите вестници в Чили.

Сред жертвите на операция Кондор са: Хуан Хосе Торес, бившия президент на Боливия (убит в Буенос Айрес на 2 юни 1946 г.), Кармело Сория, дипломат на ООН, работещ за Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибския регион (убит през юли 1946 г.), Орландо Летелиер, бивш чилийски посланик в САЩ и министър в кабинета на Алиенде (убит след пускането му от ареста във Вашингтон на 21 септември 1946 г.). Документи потвърждават, че Пиночет е дал пряка заповед за убийството на Летелиер.[33] Това довежда до обтягане на отношенията със САЩ. Други мишени, покушенията срещу които се провалят, включват: християндемократа Бернардо Лейтън, лидера на Чилийската социалистическа партия Карлос Алтамирано, племенника на Салвадор Алиенде Паскал Алиенде, американския конгресмен Ед Коч и други. Скорошни изследвания сочат също, че опозиционният лидер Едуардо Фрей Монталва и бивш християндемократски президент на Чили от 1964 до 1970 г., вероятно е бил отровен през 1982 г. с токсин, разработен от разузнаването.[34]

Протестите продължават и през 1980-те години, довеждайки до няколко скандала. През март 1985 г. убийството на трима членове на Комунистическата партия води до оставката на Сесар Мендоса, който е началник на карабинерите и член на хунтата още от сформирането ѝ. По време на протест срещу Пиночет през 1986 г., 21-годишният американски фотограф Родриго Денегри и 18-годишната ученичка Кармен Глория Кинтана са изгорени живи, като само Kармен оцелява. През август 1989 г. Марсело Бариос Андрес, 21-годишен член на Патриотичния фронт Мануел Родригес, е убит от група военни, които имат задачата да го арестуват по заповед на прокурор от Валпараисо.[35]

На 2 юни 2017 г. чилийският съдия Хернан Кристосо осъжда 106 бивши служители на чилийското разузнаване на между 541 дни и 20 години затвор за ролята им в отвличането и убиването на 16 леви активисти в периода 1974 – 1975 г.[36]

Икономическа политика[редактиране | редактиране на кода]

Към 1973 г. чилийската икономика е в дълбока рецесия, поради няколко причини, сред които са: отчуждаването на 600 фирми от правителството на Алиенде, степенен валутен курс, който изкривява пазарите, протекционизъм, икономическите санкции, наложени от администрацията на Ричард Никсън,[37] липсата на чуждестранни резерви и бързият спад на БВП.[38] Към средата на 1975 г. правителството приема икономическа политика на преминаване към свободен пазар, което цели спиране на инфлацията. Пиночет заявява, че „иска да направи Чили не държава на пролетариата, а държава на собствениците“.[39]

Национализираните медни рудници на Чили остават в ръцете на правителството, като конституцията от 1980 г. ги обявява за „неотчуждаеми“.[40] През 1976 г. Codelco е основана, за да ги разработва, но новите минерални находища са отворени към частни инвестиции. През ноември 1980 г. са въведени реформи в пенсионната система. Здравеопазването и образованието са приватизирани.

Заплатите са намалени с 8%.[41] Семейните помощи през 1989 г. представляват едва 28% от размера им през 1970 г., а бюджетът за образование, здравеопазване и жилищно строителство е намален с над 20%.[41] Хунтата разчита на средната класа, олигархията, чуждестранните корпорации и чуждестранните заеми, за да се издържа.[42] Бизнесите си възстановяват загубените промишлени и селскостопански холдинги, тъй като хунтата възвръща собствеността на първоначалните собственици, които са ги загубили по време на отчуждаванията.

Финансовите конгломерати стават основни бенефициенти на либерализираната икономика и наплива на чуждестранните банкови заеми. Големите чуждестранни банки възстановяват кредитния цикъл, тъй като задълженията по дългове, като например възобновяването на изплащанията на вноски по главници и лихви, се изпълняват. Международни кредитни организации като Световната банка, Международният валутен фонд и Междуамериканската банка за развитие отново отпускат големи суми.[41] Много чуждестранни мултинационални корпорации, като например ITT Inc., Dow Chemical и Firestone, все отчуждени от Алиенде, се завръщат в Чили.[41] Политиката на Пиночет в крайна сметка води до значителен ръст на БВП. Външният дълг също расте при неговото управление, увеличавайки се с 300% между 1974 и 1988 г.

Правителството на Пиночет въвежда икономически модел, който има три основни цели: икономическа либерализация, приватизация на държавни компании и стабилизиране на инфлацията. През 1985 г. правителството започва втори кръг на приватизация, като преразглежда по-рано въведените повишения на тарифите и придава по-голяма надзорна роля на Централната банка. Пазарните либерализации на Пиночет продължават и след неговата смърт, водени от Патрисио Ейлвин.[43]

Според критиците, неолибералните икономически политики на режима на Пиночет довеждат до разширяване на икономическото неравенство и утежняване на бедността, тъй като влияят отрицателно на заплатите и работните условия на работническата класа на Чили.[44][45] Според чилийския икономист Алехандро Фоксли, към края на управлението на Пиночет около 44% от чилийските семейства живеят под прага на бедността.[46]

Референдум от 1988 г. и преминаване към демокрация[редактиране | редактиране на кода]

Пиночет по време на събитие от 1986 г. с изображение за фон, сравняващо годината на чилийската независимост (1810) с годината на преврата на Пиночет (1973).

Според преходните разпоредби на конституцията от 1980 г., за 5 октомври 1988 г. е насрочен референдум, в хода на който да се гласува нов осемгодишен президентски мандат за Пиночет. Изправен пред нарастващата опозиция, особено на международно ниво, Пиночет легализира политическите партии през 1987 г. и призовава за гласуване, за да се определи дали той ще остане на власт до 1997 г. Друга причина за решението на Пиночет да проведе избори е посещението на Йоан Павел II в Чили през април 1987 г. Според някои автори, той провежда среща с Пиночет, на която двамата дискутират възвръщането към демокрацията.[47]

Политическата агитация е легализирана на 5 септември 1987 г., като необходим елемент за кампанията на референдума. Опозицията се обединява в коалиция и организира цветна и радостна кампания под лозунга La alegría ya viene („Радостта идва“). В нея участват Християндемократическата партия, Социалистическата партия и Социалдемократическата радикална партия. През 1988 г. още няколко партии, сред които Хуманистката партия, Екологическата партия и още няколко социалистически фракции, дават подкрепата си.

На 5 октомври 1988 г. опозицията печели на референдума с 55,99% от гласовете на избирателите.[48] Пиночет приема резултата и последващият конституционален процес довежда до президентски и законодателни избори на следващата година.

Коалицията приема името „Коалиция на партиите за демокрация“ и издига Патрисио Ейлвин, християндемократ, който е опонент на Алиенде, за кандидат за президент. Опозицията и правителството на Пиночет провеждат няколко преговори за изменение на конституцията и се съгласяват на 54 поправки. Тези поправки променят начина, по който конституцията може да бъде изменяна в бъдеще, добавят ограничения при извънредни ситуации, утвърждават политическия плурализъм и засилват конституционните права, както и демократичния принцип и участие в политическия живот. През юли 1989 г. е проведен референдум относно предложените промени. Те са одобрени от 91,25% от гласувалите.

По този начин, Ейлвин спечелва президентските изборите през декември 1989 г. с 55% от гласовете[48] срещу 30% за кандидата на десницата, Ернан Бучи, който е министър на финансите от 1985 г. Третият кандидат е Франсиско Хавиер Ерасурис, богат аристократ, представляващ крайната икономическа десница и събрал останалите 15%.[48] Пиночет напуска президенството на 11 март 1990 г. и предава властта на новоизбрания президент.

Коалицията печели мнозинството от гласовете и на парламентарните избори. Въпреки това, според конституцията, те не могат да постигнат мнозинство в парламента. Това ги принуждава да съгласуват всички законопроекти с опозиционните партии, съставени главно от поддръжници на Пиночет.

Поради преходните разпоредби в конституцията, Пиночет остава главнокомандващ на армията до март 1998 г. След това става доживотен сенатор, привилегия, давана по силата на конституцията от 1980 г. на бивши президенти с поне шест години активна служба. Неговото сенаторство и имунитет към наказателно преследване го защитават от правни искове. Последните става възможни в Чили едва след като Пиночет е арестуван във Великобритания през 1998 г. по молба за екстрадиция на испанския съдия Балтасар Гарсон. Обвинения в злоупотреби са отправяни многократно преди ареста му, но никога не са предприемани действия.

Идеология и публичен образ[редактиране | редактиране на кода]

Пиночет през 1995 г.
Снимки на жертви на режима на Пиночет.

Пиночет описва правителството си като национално възраждане, вдъхновено от Диего Порталес, ключова фигура в ранната история на страната:[49]

...[демокрацията] ще се прероди пречистена от пороците и лошите навици, които в крайна сметка унищожиха нашите институции... ...ние сме вдъхновени от духа на Порталес, който е слел нацията в едно...

Адвокатът Хайме Гусман участва в съставянето на важните речи на Пиночет и често му предоставя политически съвети.[50] Според някои автори, фигурата на Пиночет играе ролята на жертвен козел, привличайки цялата омраза.[51] Други автори критикуват липсата на международно осъждане на Пиночет.[51]

Пиночет, който осъзнава потеклото си, учи френски език от чичо си, макар по-късно да го забравя почти изцяло. Той се възхищава на Наполеон, чийто портрет държи в рамка. Друг френски владетел, на който се възхищава, е Луи XIV.[52][53]}}

Репутацията на Пиночет кара перуанците през 1990-те години да наричат Алберто Фухимори „Чиночет“, вместо с обичайното му прозвище „Чино“.[54]

Обвинения във фашизъм[редактиране | редактиране на кода]

Пиночет и правителството му често са характеризирани като придържащи се към фашизма.[55] Въпреки това, той и правителството му по принцип се изключват от академичната типология на фашизма.[56][57][58][59] Някои автори поставят Пиночет в групата на псевдо-популистките деспоти, към която се причисляват Садам Хюсеин, Сухарто и Фердинанд Маркос. Други автори сравняват режима на Пиночет с този на Мобуту Сесе Секо в бившия Заир, бидейки клиентска държава, която не разполага с одобрението на народа и с капацитет за разширяване. Съществуват и мнения, че режимът принадлежи към направление на антикомунизма през Студената война, което на драго сърце приема неофашистки елементи в дейността си.[58]

Въпреки че е авторитарен и управлява чрез диктатура, Пиночет подкрепя неолибералните икономически политики, а нежеланието му да подкрепя националния бизнес го разграничава от класическите фашисти.[60]

Интелектуален живот и академична работа[редактиране | редактиране на кода]

Пиночет публично е известен като човек с липса на култура. Този образ е подсилен от факта, че той се представя като обикновен човек с прости идеи. Той е известен и с това, че е сдържан и споделя малко за своите мнения или чувства.[61] Преди да завземе властта от Алиенде, Пиночет пише две книги, Geopolítica (1968) и Campaña de Tarapacá (1972), които го нареждат сред големите имена на чилийската военна литература.[61] В Geopolítica Пиночет плагиатства параграфи от презентация на ментора си, генерал Грегорио Родригес Таскон.[62][63] Родригес предоставя на Пиночет възможността да работи като лектор асистент по геополитика и география. Според Родригес, Пиночет проявява особен интерес към лекциите му по „Изкуството на войната“.[63] По-късно Пиночет наследява Родригес като ръководител на департамента по геополитика и география.[63]

През живота си Пиночет натрупва над 55 000 книги в частната си библиотека. Мащабът на библиотеката му излиза наяве след полицейска инспекция през януари 2006 г.[61] Пиночет купува книги от няколко малки магазина в стария център на Сантяго, а по-късно книги са му доставяни от чужбина чрез военни аташета.[64][65] Библиотеката му включва много редки книги, сред които първото издание на Historica relacion del Reyno de Chile (1646) и оригинално писмо на Бернардо О'Хигинс. Значителна част от книгите и документите от библиотеката на президента Хосе Мануел Балмаседа са намерени в библиотеката на Пиночет през 2006 г.[61] Библиотеката на Пиночет почти не съдържа поезия или художествени произведения.[65]

По-късен живот[редактиране | редактиране на кода]

Обвинението и арестуването на Пиночет са преломни събития в съдебната история, тъй като това е първият случай на бивш правителствен глава, който е арестуван на принципа на универсална юрисдикция.[66] След като е поставен под домашен арест във Великобритания през октомври 1998 г. и започва съдебна битка, той впоследствие е освободен през март 2000 г. поради медицински причини от министъра на вътрешните работи Джак Стро, без да бъде изправян пред съда. Стро пренебрегва решение на Камарата на лордовете за екстрадиране на Пиночет в Испания, където да бъде даден под съд.[67]

Пиночет се завръща в Чили на 3 март 2000 г. Първото нещо, което прави, когато се приземява на летище Сантяго, е триумфално да се изправи от инвалидната си количка пред поздравите на поддръжниците си.[68][69] Първият, който го приветства, е наследникът му като главнокомандващ на въоръжените сили, генерал Рикардо Исуриета.[68] Президентът Рикардо Лагос заявява, че завръщането на пенсионирания генерал уронва имиджа на Чили, докато хиляди хора протестират срещу него.[70] През март 2000 г. Конгресът утвърждава конституционна поправка, създаваща статута „бивш президент“, който придава на титуляра имунитет към правосъдие и финансови помощи.[71]

На 1 декември 2000 г. Върховният съд на Чили обвинява Пиночет в отвличането на 75 противника на режима.[72] Обвиненията на Гусман официално засягат 75 „изчезнали души“ – макар най-вероятно всички те да са мъртви, липсата на труповете им затруднява повдигането на обвинения в убийство.

Въпреки това, през юли 2002 г. Върховният съд отхвърля всичките обвинения срещу Пиночет за нарушаване на човешки права, поради медицински причини (деменция). Оформя се дебат относно душевното състояние на Пиночет: неговият екип твърди, че той е изкуфял и вече не може да си спомня, докато други твърдят, че той е засегнат само физически, но неговите умствени способности са непокътнати.

Пиночет подава оставка от сенаторската си позиция малко след решението на Върховния съд от юли 2002 г. През май 2004 г. Върховният съд отменя своето предно решение и постановява, че Пиночет може да бъде изправен пред съда. Обсъждайки случая, прокуратурата представя неотдавнашно телевизионно интервю, което Пиночет дава за телевизия в Маями, което предизвиква съмнения относно неговата предполагаема умствена неспособност. През декември 2004 г. е обвинен в няколко престъпления, сред които убийството на генерал Пратс през 1974 г. и операцията Коломбо, в която загиват 119 души, а след това отново е поставен под домашен арест. На 18 декември 2004 г. претърпява инсулт.[73] Когато е попитан от съдиите дали като президент е бил пряк началник на разузнавателните служби, той отговаря: „Не помня, но не е вярно. А ако е вярно, не помня.“.[74]

През януари 2005 г. армията на Чили приема институционална отговорност за миналите нарушения на правата на човека.[75] През 2006 г. Пиночет е обвинен в отвличане и измъчване от съдия Алехандро Мадрид (наследника на Гусман),[76] както и в убийството през 1995 г. на биохимика Еухенио Бериос, който е бил замесен в убийството на Орландо Летелиер.[77] Бериос е произвел зарин и антракс в Бактериологичната военна лаборатория за Пиночет – тези вещества са се използвали срещу политическите му опоненти. Съществуват сведения, че химикът също е произвеждат кокаин, който Пиночет продава в Европа и САЩ.[78] Парите от дрогата постъпват в личната сметка на Пиночет.[79] Синът на Пиночет, Марко Антонио, който е обвинен в участие в търговията с наркотици, през 2006 г. отхвърля твърденията за трафик на наркотици по време на управлението на баща му и заявява, че ще съди Мануел Контрерас, който казва, че Пиночет продава кокаин.[80]

На 25 ноември 2006 г. Пиночет отбелязва 91-вия си рожден ден, на който кара жена си да прочете заявление, написано от него и адресирано към почитателите му: „Поемам политическата отговорност за всичко, което е направено.“.[81] Два дни по-късно отново е осъден на домашен арест за отвличането и убийството на двама бодигарда на Салвадор Алиенде, които са арестувани в деня на преврата през 1973 г.[82][83]

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Погребението на Пиночет.

Пиночет претърпява инфаркт сутринта на 3 декември 2006 г. На следващия ден съдът отменя домашния му арест. На 10 декември 2006 г. по обед е приет в интензивно отделение.[84] Умира от сърдечна недостатъчност и белодробен оток[85] в обкръжението на семейството си в 14:15 часа местно време.[86]

Масови спонтанни улични демонстрации избухват в цялата страна при новината за неговата смърт. В Сантяго, противниците му празнуват смъртта му, докато привържениците му скърбят пред болницата. Трупът на Пиночет лежи в покой на 11 декември 2006 г. във Военната академия в Лас Кондес. По време на церемонията Франсиско Суадрадо Пратс, внук на Карлос Пратс, се изплюва на ковчега му и бързо е заобиколен от поддръжници на Пиночет, които го ритат и псуват. На следващия ден на същото място е погребението на Пиночет, на което присъстват 60 000 души.[87]

С решение на правителството, нему не е предоставено държавно погребение (чест, която обикновено се полага на бивши президенти на Чили), а военно погребение, бидейки бивш главнокомандващ на армията, назначен от Алиенде. Правителството, също така, отказва да обяви официален ден на траур в страната, но позволява знамената в казармите да се свалят наполовина, както и чилийското знаме да се постави върху ковчега на Пиночет. Единственият държавен орган, присъстващ на погребението, е министърът на отбраната, Вивиан Бланлот.

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тялото на Пиночет е кремирано в Конкон на 12 декември 2006 г., за да се избегне вандализиране на гроба му.[88] Прахът му е предаден на семейството му. Въоръжените сили отказват да приемат праха му.[89]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б www.cooperativa.cl.
  2. а б www.elmostrador.cl.
  3. Augusto Pinochet | Biography & Facts | Britannica.com
  4. Augusto José Ramón Pinochet Ugarte, Capitán General (1915 – 2006) – Genealogy
  5. Augusto Pinochet: Timeline. // CBS News, 11 декември 2006.
  6. Ex Chile Official Assassinated. // The Press Democrat, 8 юни 1971.
  7. Emergency Decreed After Riots in Chile. // Tuscon Citizen, 2 декември 1971.
  8. Chilean president Salvador Allende committed suicide, autopsy confirms. // The Guardian. London, 20 юли 2011.
  9. La Corte chilena confirma el suicidio de Allende y cierra la investigación | Expansión. // Expansion.mx, 7 януари 2014. Посетен на 28 май 2017.
  10. Soldier confirms Chile stadium killings. // BBC News. 27 юни 2000.
  11. El fin de un mito en Chile: el Plan Zeta, Clarín, 5 July 1999
  12. Frank Church. Covert Action in Chile 1963 – 1973. // US Government Printing Office, 18 December 1975. Архивиран от оригинала на 22 юли 2010. Посетен на 20 юли 2010. Was the United States DIRECTLY involved, covertly, in the 1973 coup in Chile? The Committee has found no evidence that it was.
  13. Winn, Peter. Furies of the Andes. // A Century of Revolution. Durham, NC, Duke University Press, 2010. с. 239 – 275. Посетен на 14 януари 2014.
  14. Kornbluh, Peter. The Pinochet File: A Declassified Dossier on Atrocity and Accountability. The New Press, 2003. ISBN 1-56584-936-1. с. 171.
  15. Weiner, Tim. Legacy of Ashes: The History of the CIA. Anchor Books, 2007. ISBN 978-0-307-38900-8. с. 361.
  16. Hitchens, Christopher. The Trial of Henry Kissinger. Verso, 2001. ISBN 1-85984-631-9.
  17. Peter Kornbluh. CIA Acknowledges Ties to Pinochet’s Repression: Report to Congress Reveals U.S. Accountability in Chile. // Chile Documentation Project. National Security Archive, 19 септември 2000. Архивиран от оригинала на 28 ноември 2006. Посетен на 26 ноември 2006.
  18. J. Patrice McSherry. Predatory States: Operation Condor and Covert War in Latin America. [Rowman & Littlefield Publishers, 2005. p. 1. ISBN 0742536874
  19. Larry Rohter (24 January 2014). Exposing the Legacy of Operation Condor. The New York Times.
  20. Chapter 5: „Industrial repression“ and Operation Condor in Latin America. // State Violence and Genocide in Latin America: The Cold War Years (Critical Terrorism Studies). Routledge, 2011. ISBN 0415664578. с. 107.
  21. Greg Grandin (2011). The Last Colonial Massacre: Latin America in the Cold War. University of Chicago Press. p. 75. ISBN 9780226306902
  22. Walter L. Hixson (2009). The Myth of American Diplomacy: National Identity and U.S. Foreign Policy. Yale University Press. p. 223. ISBN 0300151314
  23. "¡Estamos en guerra, señores!". El régimen militar de Pinochet y el „pueblo“, 1973 – 1980 « Revista Historia. // Revistahistoria.uc.cl, 2010. Архивиран от оригинала на 10 септември 2016. Посетен на 28 май 2017.
  24. Hudson, Rex A., ed. „Chile: A Country Study“. GPO for the Library of Congress. 1995. 20 March 2005 http://lcweb2.loc.gov/frd/cs/cltoc.html
  25. Cambio22: The great historical fraud – the constitutional plebiscite of 1980. Witnesses confirm that it was all manipulated and arranged, including the final result, Pilar Guevara, 24 June 2012
  26. Chile under Pinochet: recovering the truth. By Mark Ensalaco. Page 146. Cloth 1999. Books.google.co.nz, 2000. ISBN 978-0-8122-3520-3. Посетен на 10 март 2010.
  27. Chile: Terrorism still counterproductive. CIA document. // Faqs.org. Архивиран от оригинала на 4 юни 2011. Посетен на 10 март 2010.
  28. Pinochet S.A.: la base de la fortuna. Ozren Agnic Krstulovic. Page 147. RiL Editores 2006. Books.google.co.nz. Посетен на 11 октомври 2013.
  29. Emol, website of newspaper El Mercurio: Adobe Flash presentation reconstructing the September 1986 assassination attempt
  30. а б Stern, Steve J.. Remembering Pinochet's Chile. 30 септември 2004, Duke University Press. ISBN 0-8223-3354-6. с. 32, 90, 101, 180 – 81.
  31. Eduardo Gallardo, Pinochet Was Unrepentant to the End, ABC News (Associated Press)
  32. Chile recognises 9,800 more victims of Pinochet's rule. // BBC News. 18 август 2011.
  33. Pinochet directly ordered killing on US soil of Chilean diplomat, papers reveal. The Guardian. 8 октомври 2015.
  34. Ex-Chilean leader 'was murdered', BBC, 23 януари 2007
  35. Capítulos desconocidos de los mercenarios chilenos en Honduras camino de Iraq, La Nación, 25 септември 2005
  36. Chilean judge sends 106 former secret agents to prison. // BBC. 2 юни 2017.
  37. Kornbluh, Peter. Still Hidden: A Full Record Of What the U.S. Did in Chile. // The Washington Post. Nash Holdings LLC, 24 октомври 1999. с. B01.
  38. Bräuchle, Manfred. Applied Theory: The Reforms in Chile (powerpoint presentation). // European Center of Austrian Economics Foundation (ECAEF). Архивиран от оригинала на 19 февруари 2012.
  39. Staff writer. Augusto Pinochet biography data. Chilean coup d'etat. Pinochet human rights violations. // Mundo Andino / Andean World, 2006. Архивиран от оригинала на 8 септември 2008. Посетен на 10 март 2010.
  40. Riesco, Manuel. Is Pinochet dead?. // New Left Review II (47). 2007.
  41. а б в г Petras, James и др. The Chilean „economic miracle“: an empirical critique. // Critical Sociology 17 (2). юли 1990. DOI:10.1177/089692059001700203. с. 57 – 72.
  42. Ensalaco, Mark. Chile under Pinochet: recovering the truth. Philadelphia, University of Pennsylvania Press, 2000. ISBN 9780812235203.
  43. Thomas M. Leonard. Encyclopedia Of The Developing World. Routledge. ISBN 1-57958-388-1 p. 322
  44. Constable, Pamela, Valenzuela, Arturo. A nation of enemies: Chile under Pinochet. New York, W. W. Norton & Company, 1993. ISBN 9780393309850. с. 219.
  45. Victims of the Chilean miracle: workers and neoliberalism in the Pinochet era, 1973 – 2002. Durham, Duke University Press, 2004. ISBN 9780822333210.
  46. Alejandro Foxley). (26 март 2001). „PBS interview“. [TV program]. PBS. https://www.pbs.org/wgbh/commandingheights/shared/minitext/int_alejandrofoxley.html#2. 
  47. George Weigel, Biografía de Juan Pablo II – Testigo de Esperanza, Editorial Plaza & Janés (2003), ISBN 84-01-01304-6
  48. а б в Tribunal Calificador
  49. Pinochet's discourse of 11 October 1973.
  50. Carlos Huneus. Jaime Guzmán no fue un defensor de los Derechos Humanos en el Régimen de Pinochet. // Archivo Chile, 3 април 2001.
  51. а б Pinochet por Salazar y Joceyn-Holt
  52. Salinas, Luis A.. The London Clinic. LOM Ediciones, 1999. ISBN 956-282-167-6. pág. 29. (на испански)
  53. Cossio, Hector. "Chile en llamas": La serie que muestra la censura nuestra de cada día, en dictadura y democracia. // El Mostrador, 15 октомври 2014. (на испански)
  54. Periodista peruano: A Fujimori le gustaba que lo llamaran „Chinochet“. // Radio Cooperativa. May 2, 2014. (на испански)
  55. Neil, Andrew. Pinochet was a vile Fascist.... // London, The Independent, 22 октомври 1998. Посетен на 21 септември 2009.
  56. R. Griffin, The Nature of Fascism, London: Routledge, 2003, с. 36 – 37
  57. R.O. Paxton, The Anatomy of Fascism, London: Allen Lane 2004, с. 201
  58. а б A. Cento Bull, 'Neo-Fascism', R.J.B. Bosworth, The Oxford Handbook of Fascism, Oxford University Press, 2009, с. 604
  59. Walter Laqueur. Fascism: Past, Present, Future. Oxford University Press. 1997. с. 115
  60. World Fascism: a Historical Encyclopedia, Volume 1. ABC-CLIO, 2006. ISBN 978-1-57607-940-9. Посетен на 10 март 2010.
  61. а б в г Peña, Cristóbal. Exclusivo: Viaje al fondo de la biblioteca de Pinochet. // Ciper, 6 декември 2007.
  62. EFE. Pinochet, un „intelectual limitado“ que copió libros, según escritor. // Radio Cooperativa, 8 July 2013. (на испански)
  63. а б в Los libros de Pinochet. // La Tercera, 4 май 2013. с. R24.
  64. Salazar, Carlos. JUAN CRISTÓBAL PEÑA: „SE HA MENOSPRECIADO A PINOCHET EN SU CAPACIDAD INTELECTUAL“. // La Nación, 4 юни 2014.
  65. а б Romero, Simon. A Chilean Dictator’s Secret Book Collection: Heavy on Napoleon, Light on Fiction. // The New York Times, 9 януари 2014.
  66. Robertson, Geoffrey, Crimes Against Humanity. Penguin Books, 2006. с. 336 – 337.
  67. Pinochet set free, BBC, 2 март 2000
  68. а б Pinochet arrives in Chile, BBC, 3 март 2000
  69. Alex Bellos and Jonathan Franklin, Pinochet receives a hero's welcome on his return, The Guardian, 4 март 2000
  70. Thousands march against Pinochet, BBC, 4 март 2000
  71. Chile offers Pinochet new immunity, BBC, 25 март 2000
  72. Pinochet charged with kidnapping, BBC, 1 декември 2000
  73. Chile's Pinochet 'suffers stroke'. // BBC News. 18 декември 2004.
  74. Las frases para el bronce de Pinochet, La Nacion, 11 декември 2006
  75. General Juan Emilio Cheyre, „Ejército de Chile: el fin de una visión“, La Tercera, 11 май 2004
  76. Court 'lifts Pinochet immunity', BBC, 8 септември 2006.
  77. Levée de l'immunité de Pinochet pour le meurtre d'un chimiste, 12 октомври 2006
  78. Jonathan Franklin, Pinochet 'sold cocaine to Europe and US', The Guardian, 11 юли 2006
  79. General (r) Manuel Contreras: Eugenio Berríos está vivo, Radio Cooperativa, 10 юли 2006
  80. Hijo de Pinochet acusa de „mentiroso y canalla“ a ex jefe DINA. // Архивиран от оригинала на 2 април 2008. Посетен на 2 април 2008., Los Tiempos, 10 юли 2006
  81. Las frases para el bronce de Pinochet, La Nacion, 11 декември 2006
  82. Eduardo Gallardo: „Pinochet indicted for 1973 executions,“ Associated Press, 27 ноември 2006.
  83. Procesan a Pinochet y ordenan su arresto por los secuestros y homicidios de la „Caravana de la Muerte“, 20minutos, 28 ноември 2006.
  84. Muere el ex dictador Chileno Augusto Pinochet EFE
  85. Augusto Pinochet falleció en el Hospital Militar tras sufrir recaída "; El Mercurio"
  86. Chile's Gen Pinochet dies at 91 BBC News
  87. Pinochet's funeral draws 60,000. // CBC News, 12 декември 2006. Посетен на 5 март 2013.
  88. Family Wants Pinochet Cremation
  89. Pedregoso camino para que cenizas de Pinochet llegaran a Los Boldos, La Nación