Направо към съдържанието

Видински санджак

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Съкратеният Видински санджак (най-северно) във Видинския еялет според The Chronicles of a Virgin Fortress, 1870 г.[1]

Видинският санджак (на турски: Vidin Sancağı) е административно-териториална единица в Османската империя. Седалището на санджакбея (управителя) е във Видин.

Съществува от завземането на Видинското царство от османците (1396 – 1422) до Освобождението на България (1878). През този период санджакът влиза в състава на различни еялети (пашалъци), накрая – вилает. Прераства за кратко (1846 – 1864) във Видински еялет, създаден въз основа на предишните Видински (запазен, но с умален обхват) и Търновски санджаци.

Замъкът Баба Вида със стени от Видинската крепост

Управление

[редактиране | редактиране на кода]

Обхваща земите на бившето Видинско царство. Заема площ (според обхвата при преброяванията) ок. 11 000 кв. км. Главните му центрове са Видин, Кладово, Оршова и Баня (първите 3 града са гранични).

Отначално е в Румелийското бейлербейство (еялет). След 1541 г. е част от Будинското – с център град Буда (дн. Будапеща), от 1552 г. е в Темешварското бейлербейство, а след 1699 г. отново е в Румелийското[2]. От 1846 до 1864 г. прераства във Видински еялет (като единицата Видински санджак се запазва в много ограничен обхват), след което Видинският санджак е включен в Дунавския вилает[3].

Съставът на санджака е променлив. Към средата на ХV век включва нахии и крепости:

  • 11 нахии (по центровете им) – Видин, Баня (дн. Сокол баня), Белград (Белоградчик), Велешница (Винешница или Вещица), Гелвие (Главие или Главе), Загорие, Исфърлик/Исфирлиг (Свърлиг), Кладобо (Кладово), Кривина, Тимок, Черна река (Църна река);
  • 5 крепости – Видин, Баня (Сокол баня), Белград (Белоградчик), Исвърлиг (Свърлиг), Флортин (Флорентин).

Териториите на нахиите са съобразени с хидрорелефа, обхващайки водосборните мрежи на реки и техни притоци. Към средата на ХV век санджакът включва следните 9 нахии: Баня, Видин (Видинска низина), Загорие (по р. Арчар), Исфирлиг (по р. Свърлижки Тимок), Кривина (по р. Тимок), Поломие (преди Белград: по р. Лом), Фетх-юл Ислям (Кладово), Черна река (по р. Църни Тимок).

След завземането на Видинското царство османците превръщат неговата столица Видин в административен център на санджака, като укрепват царския замък, известен като Баба Вида, и издигат около града крепостни стени (двойни покрай р. Дунав), отвън с ров с вода от реката, с порти (сухопътни и речни), като създават непревземаемата за времето Видинска крепост[4].

Османският султан през 1460 г. назначава Али бей Михалоглу за санджакбей (управител) на Видинския санджак[5][6]. Осман Пазвантоглу е управител на Видинския санджак от 1773 до 1807 година, ползвал се с относителна независимост от Високата порта. През март 1834 г. Хюсеин паша е назначен за санджакбей на Никополския и на Видинския санджак[7].

История

[редактиране | редактиране на кода]

През 1455 г. османците за първи път регистрират всички населени места в санджака[8]. Извършени са 4 дефтерни преброявяния между 1483 и 1586 г. [9].

Хора от съседните територии в днешна Румъния започват да се преселват във Видинския санджак, особено след Дългата война (1591-1606) и настъпилия глад след нея[10].

През 1807 г., по време на Първото сръбско въстание, сръбските въстаници нападат части от санджака, тогава управляван от османския отцепник Осман Пазвантоглу. Целта на въстаниците е да установят връзка с руските войски във Влашко начело с генерал Игнатиев[11]. След провала на въстанието част от територията около Сокол баня и Свърлиг е присъединена към Видинския санджак[12].

Видинският санджак е сред 6-те османски санджаци с най-развито корабостроене наред със Смедеревския (с център в Смедерево), Никополския (Никопол), Пожешкия (Пожега), Зворнишкия (Зворник) и Мохачския (Мохач) санджаци[13].

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Карти от The Chronicles of a Virgin Fortress (1896, F.W. von Herbert), сканирани за British Library Mechanical Curator collection
  2. ↑ Видинският санджак през 15 век Архив на оригинала от 2016-05-07 в Wayback Machine. - във vidin-online.com
  3. ↑ History of the Ottoman Empire and Modern Turkey:. Cambridge University Press, 1977. ISBN 978-0-521-29166-8. с. 90. Посетен на 28 май 2013.
  4. ↑ Bulgaria. Ediz. Inglese. Lonely Planet, 2008. ISBN 978-1-74104-474-4. с. 257. Посетен на 5 септември 2013.
  5. ↑ Gradeva, Rositsa. Rumeli under the Ottomans, 15th–18th centuries: institutions and communities. Isis Press, 2004. ISBN 978-975-428-271-9. с. 26. Посетен на 24 юни 2011.
  6. ↑ Prilozi proučavanju narodne poezije. 1935. с. 123.
  7. ↑ sir Grenville Temple. Excursions in the Mediterranean. 1836. с. 277.
  8. ↑ Hristo Gandev. The Bulgarian People During the 15th Century: A Demographic and Ethnographic Study. Sofia-Press, 1987. с. 123. Посетен на 5 септември 2013.
  9. ↑ Prilozi za orijentalnu filologiju: Revue de philologie orientale. 1977. с. 53. Посетен на 5 септември 2013. 4 deftera za Vidin od 1483. do 1586. godine
  10. ↑ Collected papers. Institut, 1973. с. 25. Посетен на 6 септември 2013.
  11. ↑ Viktor Novak. Revue historique. 2003. с. 171. Посетен на 6 септември 2013.
  12. ↑ Dragoljub Mirčetić. Vojna istorija Niša. Prosveta, 1994. с. 89. Посетен на 6 септември 2013.
  13. ↑ Godis̆njak grada Beograda. Beogradske novine, 1979. с. 35. Посетен на 7 септември 2013.
     Портал „Османска империя“         Портал „Османска империя“          Портал „История на България“         Портал „История на България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Видински_санджак&oldid=12348268“.