Ото I

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ото I.

Ото I Велики
император на Свещената Римска империя
Otto the Great.jpg
Детайл от монумента Магдебургския ездач, датиран от 1240 г. Счита се, че изобразява Отон Велики, Магдебург
Лични данни
Управление 962 - 973 г.
Коронация 2 февруари 962 г.
Други титли крал на Германия
Роден 23 ноември 912
Валхаузен, дн.Германия
Починал 7 май 973
Мемлебен, дн.Германия
Погребан в Магдебургска катедрала
Предшественик Беренгар I
Наследник Ото II
Семейство
Династия Лиудолфинги
Баща Хайнрих I Птицелов
Майка Матилда Вестфалска
Бракове Едит Английска
Аделхайд Бургундска
Ръкопис от XIII век, изобразяващ Ото Велики като Крал на Германците

Ото I Велики или Отон Велики (на немски: Otto I der Große) е бил херцог на Саксония, от 936 г. - крал на Източно-франкското кралство и от 962 г. - император на Свещената Римска империя. Заради разцвета, който неговото кралство преживява, той е наречен още приживе Ото Велики. Произлиза от рода Лиудолфинги, познат след неговото управление и като Саксонска или Отонова династия.

Ото I е син на краля на Германия Хайнрих I Птицелов и Матилда Вестфалска.

Вътрешна политика[редактиране | edit source]

В стремежа си да обуздае сепаратистките стремежи на едрите феодали и да укрепи авторитета на кралската власт, Ото I се опитва да създаде съюз между църква и държава или по-скоро да постави църковните институции в служба на държавата. Материалната база за подобен съюз са обширните поземлени дарения, които краля прави за различни църковни институции, както и увеличения имунитет (права, които феодалът има над територията и населението ѝ), който Ото им предоставя. Имунитетните привилегии (съдебни, военни, административни и други) превръщат духовенството в много важен изпълнителен орган на държавата. В замяна обаче висшето духовенство дава васална клетва на краля (хомагиум / хомагомах) и получава от него инвеститура (въвеждане във власт). Светският владетел потвърждава сана на духовния владетел чрез символично даване на скиптър, клонче или пръстен. Тази църковна организация, поставена в служба на държавата и предствляваща нейна главна опора, се означава в литературата с термина имперска църква (на немски Reichskirche).

Външна политика[редактиране | edit source]

Ото I значително разширява териториалните граници на държавата — продължава завоеванията на изток, стигайки до р. Одер и продължавайки традицията, започната от Карл Велики за насилствена християнизация на покореното население. Освен това успява да присъедини херцогство Лотарингия и да принуди датския крал да му даде васална клетва. Основната външна заплаха, както и по времето на Хайнрих I Птицелов (911-936), продължават да бъдат маджарите (унгарците). През 955 г. обаче, в битката при р. Лех Ото успява да ги разбие и да ги изтласка в земите на днешна Унгария, където те по-късно основават своя държава.

Във владетеля се заражда стремеж към завладяване на Рим и подчиняване на папата. През 951 г. Ото I предприема първия си поход в Италия. Успява да завладее Ломбардия и е коронясан в Павия с желязната корона на лангобардските крале. През 961 г. отново предприема поход в Италия, стигайки до Рим. През 962 г. е коронясан от папа Йоан XII за император, като в замяна Ото признава властта на папата над светските си земи, но самият той е върховният сеньор. Изисква папата да се избира според обичая, но да не се посвещава в длъжност преди да е дал клетва пред императора. Ото I успява дори да получи признание на титлата си от страна на Византия, за което свидетелства бракът между сина му Ото II и византийската принцеса Теофано.


Характер[редактиране | edit source]

Според негов съвременник Ото бил верен приятел, щедър и снизходителен владетел. След смъртта на кралица Едит, се научил да чете. Обичал лова, играта на шашки и рицарските игри. Имал грамадно тяло с космати гърди, червено лице, бяла коса, дълга брада и живи очи. Носел облекло само родно производство. Спял малко и говорел насън.[1]

Брак и деца[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Видукинд, "Деяния на саксите"