Тенекиеният барабан

Тенекиеният барабан
	Тенекиеният барабан
Die Blechtrommel
Автор	Гюнтер Грас
Създаване	50-те години на XX век; Германия
Първо издание	1959 г.; Германия
Оригинален език	немски
Жанр	роман
Издателство в България	Христо Г. Данов, 1990 г.
Преводач	Надя Фурнаджиева
Начало	Zugegeben: ich bin Insasse einer Heil- und Pflegeanstalt, mein Pfleger beobachtet mich, läßt mich kaum aus dem Auge; denn in der Tür ist ein Guckloch, und meines Pflegers Auge ist von jenem Braun, welches mich, den Blauäugigen, nicht durchschauen kann.
Край	Während die Kinder, wenn singen, nicht mehr singen: Ist die Schwarze Köchin da? Ja - Ja - Ja!
	Тенекиеният барабан в Общомедия

Тази статия е за романа на Гюнтер Грас. За филма вижте Тенекиеният барабан (филм).

„Тенекиеният барабан“ (на немски: Die Blechtrommel) е роман от немския писател Гюнтер Грас (1927-2015), публикуван през 1959 г. ^[1]

Като културен парадокс новият немски роман преживява разцвет във време, когато отвсякъде се чуват гласове, че литературата е мъртва, понеже е изчерпала възможностите си да обрисува социалния пейзаж и да изрази душевността на съвременния човек. Тези възгледи са възникнали в периода, когато нацисткият Райх вече е военно ликвидиран, но немският народ – политически и морално – се намира в най-окаяното си състояние може би в цялата своя история.

Изкуството на меча и ралото

През дванадесетте години на националсоциализма под водачеството на Адолф Хитлер немският книжовен живот – или това, което е останало от него – е затънал в провинциализъм и се е превърнал в придатък на официалната културна пропаганда. Тогава в Германия е наложено претенциозно-фалшивото „изкуство на меча и ралото“, което величае политическия режим с достъпни за него средства, възхвалява предаността към фюрера и войнишката доблест, верността към родната твърд и към кръвта на предците. Най-добрата част от немската литература, най-видните ѝ представители биват прокудени от страната, а останалите са унифицирани или потъват във „вътрешна емиграция“ и потърсват спасение в мълчанието и самоизолацията.

Така за младата западногерманска литература биват прекъснати връзките с традицията. Културният пейзаж в Германия е опустошен, а книжовността изглежда завинаги опорочена, лишена от нравствена сила и смисъл. По думите на Гюнтер Грас немските писатели, които не са паднали по фронтовете, се озовават пред една литературна „табула раса“, пред „сечище“. Думите „сечище“ и „литература на развалините“ задълго ще характеризират състоянието на един духовен живот, устремен към нравствено обновление и вътрешно самоопределение.

В този етап на наченки писателите в Западна Германия виждат човека захвърлен в пустотата на неговото случайно и мъчително съществуване. Настъпилият след войната културен вакуум се запълва от идеите на френския екзистенциализъм, от възгледите на Жан-Пол Сартр и Албер Камю, предлагащи ясни формули за морално-политически ангажимент, който спомага за развитието на антиконформизма в литературата.

През този период разправата с политическото минало на страната се извършва преди всичко на етическа основа. Ето защо за интелектуалците на създадената през 1949 г. Федерална република Германия остава само полето на литературата за анализи и за издаване на морални присъди. В тази обстановка схващането на Камю за абсурда на съществуването и определението на Сартр за ангажираността на литературата оформят полюсите, между които младите западногермански писатели могат да намерят обща позиция в критическото преосмисляне на фашизма и войната – екзистенциализмът им дава речника за техните дискусии.

Разправа с политическото минало

От значение за този процес е възникването на свободното литературно сдружение „Група 47“, чийто ръководител става писателят Ханс Вернер Рихтер. Задълго „Група 47“ е най-авторитетният литературен форум във Федералната република. Тя допринася за изграждането на едно ново морално самосъзнание, което определя облика на културния живот в страната до края на 1960-те, когато групата прекратява съществуването си. Освен Ханс Вернер Рихтер и Хайнрих Бьол, в нея членуват най-важните представители от средното поколение писатели като Алфред Андерш, Паул Целан, Гюнтер Айх, Волфганг Хилдесхаймер, Валтер Колбенхоф и Волфганг Вайраух.

Всъщност „Група 47“ се е сформирала като приятелски и дискусионен кръг без определена политическа и естетическа платформа. Но въпреки това тя избира своите членове по един неписан морално-политически принцип – на заседанията ѝ не се канят писатели, заподозрени в милитаристични, фашистки или крайно консервативни убеждения. В художествено отношение „Група 47“ проявява толерантност към всички стилистични направления. Все пак в началото повечето писатели се стремят към един прост, но изразителен реализъм, пример за който са разказите и романите на Хайнрих Бьол. Едва с течение на годините се установяват по-големи различия в творческите методи – през петдесетте години с наградата на „Група 47“ биват отличени разказите на Мартин Валзер, силно повлияни от стила на Франц Кафка, а също изтънчената проза на Илзе Айхингер, херметичните стихове на Ингеборг Бахман, както и една глава от романа на Гюнтер Грас „Тенекиеният барабан“.

Така между 1955 и 1965 година на литературната сцена излиза ново поколение, което само отчасти подхваща характерните за петдесетте години теми и скоро придобива своя творческа и критическа самоувереност. Това е периодът, когато преди всичко прозата преживява истински възход и дава основание да се оформи мнението, че петнадесет години след края на войната и фашизма немската литература отново се е издигнала на висотата на своето време.

Джуджето не иска да порасне

В тази литературна и политическа атмосфера се появява през 1959 г. романът на Гюнтер Грас „Тенекиеният барабан“ – първа белетристична творба на тогава тридесет и две годишния писател. Книгата бързо се превръща в литературна сензация и бива преведена на много световни езици. Причината за този необикновен успех е както темата, така и необичайната стилистика на романа. Гюнтер Грас демонстрира изключителното си умение да съчетава богати исторически познания с художествена фикция, като за това е разработил свой собствен, неповторим литературен метод. Днес вече може да се каже, че „Тенекиеният барабан“ поставя нови мащаби в модерната немскоезична проза.

Гюнтер Грас е роден в Данциг (днес Гданск) в немско-полско семейство. След края на войната и пленничеството той сменя различни професии и получава образование като график и скулптор. Литературното си поприще започва като поет – през 1956 г. излиза първата му стихосбирка, в която вече са набелязани мотивите на „Тенекиеният барабан“. През това време Грас живее в Париж и там написва няколко театрални пиеси, в които се долавя влиянието на театъра на абсурда. В тях ясно се открояват съществените белези на художествения метод, който определя своеобразието и на романа – стремежът да се излезе от сетивния свят, от предметите и събитията на всекидневието, да им се придадат възможно най-ясни контури, да бъдат „освободени от всякаква идеология“ и да се подредят без никакво осмисляне и оценка.

По думите на самия Грас този метод е почерпан от френския „нов роман“, особено що се отнася до предметността на описанието. Но в основата му стои пикарескният роман, възникнал в Испания през XVI век и стигнал в Германия един век по-късно чрез книгата на Гримелсхаузен „Симплицисимус“.

Оскар Мацерат – протагонистът на „Тенекиеният барабан“ – притежава всички основни белези на пикарескния герой. Поради своята външна недоразвитост той остава изолиран от света и рано се сблъсква с жестокостите на живота. Недораслекът Оскар се разделя със своето семейство и започва лутането си по света, като непрекъснато обогатява житейския си опит. Той скоро опознава разликата между нравствените изисквания и практическия житейски морал, изгубва първоначалните си илюзии и усвоява техниката на оцеляването, която превръща дните му в поредица от несвързани и лишени от цел епизоди. Накрая героят на Грас става типичен представител на социалния порядък, който в младостта си е отричал.

Връзката с пикарескния роман обаче се проявява и в модела на повествованието. Оскар Мацерат описва преживяванията си без дистанция спрямо тях, без да ги преценява, като ги подчинява на силата на обстоятелствата. В своята одисея той наблюдава различни форми на общуване, различни социални класи, професии, човешки типове, градове и народности – така той се движи хоризонтално в пространството и вертикално в обществото. В последна сметка всичките му приключения водят към единственото значително негово изживяване – осъзнаването на безсмислието и абсурда на съществуването. Оскар схваща света като необозрим и хаотичен и това е неговото крайно познание.

Така „Тенекиеният барабан“ се превръща в пародия на пикарескния роман – описваната действителност и междучовешките отношения стават гротескни, възприемат се като карикатура. Оскар Мацерат е приключил интелектуалното си развитие още със своето раждане. А на три години решава да престане да расте, за да се освободи от света на възрастните. И през целия си останал живот – в края на романа той е тридесетгодишен – Оскар наблюдава всекидневието на заобикалящия го свят: вижда разрастването на фашизма, нападението на Полша и избухването на Втората световна война, накрая преживява и навлизането на съветските войски в Германия. Героят на Грас е избрал за себе си ролята на шут, който отрича дребнобуржоазната стихия, движена от неизкореними демонични импулси.

Наследството на Оскар

Две десетилетия след публикуването на „Тенекиеният барабан“ – вече през 1979 г. – Гюнтер Грас отбелязва в своите „Статии върху литературата“, че за цялата му писателска дейност имат основно значение немските престъпления по време на националсоциализма и техните последици. В спора си с по-младото творческо поколение той формулира позицията си така: „За нас миналото няма да престане да бъде настояще. Ние все още се питаме: Как се стигна дотам?“

Като обща задача на своите произведения Грас определя стремежа да се противопоставим на житейската преходност. И добавя: „Писателят е човек, който пише срещу изтичащото време.“ Такава задача той възлага и на романа си „Тенекиеният барабан“. Оскар Мацерат е преминал през естетическата и нравствената школа на немския романтизъм – дребният му ръст, уродливата му фигура, необикновеното му поведение издават характерния романтичен копнеж по изключителност, но и по социална справедливост. Деформацията на образа внушава преди всичко чувството за обществена нестабилност, за гротескно съществуване и абсурдни междучовешки отношения.

Героят на Грас е предизвикателство не само към установените литературни норми; той добива стойността на художествена провокация към читателя, като го изправя пред необходимостта сам да определи смисъла на собствения си живот, да достигне до преценка и присъда над историческите събития и факти, на които е бил свидетел и в които е участвал.