Филм
Вижте пояснителната страница за други значения на Филм.
Филмът е разказ, реализиран чрез бързо сменящи се изображения. Те се създават чрез записване на поредица от фотографски снимки, чрез използване на анимация или чрез други техники за визуални ефекти. Филмите най-често са предназначени за показване по телевизията или в кината.
В наши дни филмите играят важна роля в културния живот - като форма на изкуство, като източник на масово забавление и като средство за образоване и индоктриниране на големи обществени групи. Визуалните и музикални елементи на филмите са универсално разбираеми, а преводът на текстовото им съдържание чрез дублаж или субтитри дава възможност за тяхното международно разпространение.
Игралните филми представляват игрални постановки. Те обикновено са с дължина над 60 минути (90-120 минути е нормално, малко филми продължават четири и повече часа).
Филмите, както всички видеозаписи, се състоят от поредици отделни изображения, наричани кадри. Когато тези изображения се показват в бърза последователност, у зрителя се създава илюзията за движение. Той не може да забележи смяната на кадрите, тъй като човешкото око продължава да възприема всяко изображение в продължение на частица от секундата след изчезването на неговия източник. Самата илюзия за движение се създава от психологически ефект, известен като бета движение.
Наименованието „филм“ идва от факта, че при появата на първите филми те са записвани и прожектирани с помощта на съществуващите от по-рано фотографски филми.
Съдържание |
[редактиране] История
Киното възниква постепенно през втората половина на 19 век в процеса на развитие на фотографията. Не е възможно да се определи точна рождена дата на киното, тъй като появата му е свързана по-скоро с натрупване на опит и технически подобрения, отколкото с отделно изобретение. Въпреки това понякога създаването на киното се приписва на братя Люмиер, изобретили кинематографа през 1895 година. Но дори и преди тази дата пионери като Луи Еме Огюстен Льо Пренс, Уилям Хенри Фитън, Томас Едисън и Емил Рейно вече са допринесли значително за развитието на анимираните изображения. От това време насам филмите значително еволюират и техниките за тяхното заснемане и показване се усъвършенстват. В това развитие има няколко основни етапа, като периода на нямото кино или появата на цветните филми, но за строга периодизация е трудно да се говори, тъй като повечето ключови подобрения се развиват постепенно и успоредно едно на друго.
[редактиране] Предкино
Основна статия: Експериментите на Майбридж и Луи Льо Пренс
-
Подредените фотографии
-
Показани със зоопраксископ
-
Цялата анимация „Сцена в градината на Рунде“
Развитието на анимираните изображения до 1895 година понякога се нарича с общото наименование „предкино“.[1] Терминът е въведен от някои историци на киното, за да опише „първите форми на киното, т.е. тези, които предшестват етапа на киноиндустрията. В действителност предкиното предшества кинематографа, но вече е кино.“[2]
Луи Еме Огюстен Льо Пренс е един от първите експериментатори, успял да създаде движещо се изображение. Първоначално той конструира камера със седем лещи, но тя не е много успешна, тъй като образът след всяка леща е с малка ъглова разлика, спрямо този от предишната. Малко по-късно Льо Пренс прави нова камера, която има само една леща. С нея той успява да заснеме през 1888 година „Сцена в градината на Рунде“, първият филм в световната история. Две години по-късно Льо Пренс изчезва при неизяснени обстоятелства.
През 1876 година, опитвайки се да анализира движението след разговор за конски алюр, Едуард Майбридж провежда фотографски експеримент. Той разполага по дължината на пистата за конни надбягвания в Пало Алто дванадесет фотоапарата, които се активират автоматично при преминаването на коня пред тях.[3] По този начин той получава поредица фотографски снимки на различни етапи от движението на коня, което му позволява да докаже, че в определен момент при галоп конят отделя и четирите си крака от земята. След това Майбридж създава устройството зоопраксископ, което използва снимките, за да покаже отново движещия се кон. Няколко години по-късно, през 1882 година, Етиен-Жюл Маре опростява тази система и създава фотопушката. Шест години по-късно той внася значителни подобрения в нея и ѝ дава името хронофотограф.
С подобренията във фотографските стативи през следващите години много експериментатори се насочват към филмите. През 1891 година Уилям Кенеди Диксън, служител на Томас Едисън, изобретява кинетографа - камера, която заснема филми, предназначени за гледане през кинетоскоп. Системата използва целулоидни филми, които се навиват на цилиндър, за да се подобри качеството на заснемане.[4][5] Първите филми, които имат продължителност едва няколко секунди, са заснети от самия Диксън в студиото на Едисън Блек Мария и описват всекидневни случки - „Кихането на Фред От“, „Карменсита“, „Боксиращи се котки“.
На 12 февруари 1892 година Леон Були патентова система, наречена „Кинематограф Були“, която използва неперфориран филм. На Световното изложение в Чикаго през 1893 година Едуард Майбридж показва множество прожекции на „Наука за животинското движение“, за които използва зоопраксископ, които стават първите платени прожекции в историята на киното.[3] През същата година и също на Световното изложение Едисън представя за пръв път пред публика кинетоскопа, а след това го показва и в Европа, където той му донася голям успех. Много изобретатели се опитват да конструират подобни прожекционни устройства, използвайки магически фенер,[6] тъй като Едисън няма международен патент. Сред тези от тях, постигнали успех, са Йожен Лост с неговия ейдолоскоп и братя Лумиер, които на 13 февруари 1895 година патентоват кинематографа.
[редактиране] Поява на кинематографа
[редактиране] Озвучените филми
[редактиране] Цветните филми
[редактиране] Нововъведения в края на 20 век
[редактиране] Техника
Повечето филми са заснемани на филмова лента, която представлява прозрачен целулоидна, ацетатна или полиестерна основа, покрита със слой светлочувствителни химикали. Първите ленти са правени от нитроцелулоза, но поради лесната си възпламенимост са заменени от по-безопасни материали. Ширината на лентата и размерът на филма са претърпели значителни изменения, въпреки че повечето комерсиални филми все още се снимат и разпространяват в кинотеатрите върху 35-милиметров филм.
Първоначално филмите са заснемани и прожектирани с камери и кинопроектори, при които филмът се задвижва с ръчна манивела. Макар че за стандартна скорост по времето на немите филми често се сочи 1000 кадъра в минута (16⅔ кадъра в секунда), в действителност повечето неми филми са заснемани при скорости от 16 до 23 кадри в секунда и са прожектирани при 18 кадъра в секунда и повече, като често към филма има приложена инструкция за скоростта на всяка сцена.[7] С навлизането на звука в киното в края на 20-те години, скоростта е стандартизирана, тъй като звуковите глави изискват фиксирана скорост. Избрана е скоростта от 24 кадъра в секунда, тъй като това е най-ниската (оттам и най-евтина) скорост, даваща възможност за задоволително качество на звука. Нововъведенията от 19 век насам, включват механизирането на камерите, което позволява заснемане с постоянна скорост, намаляване на шума от тях, което дава възможност за звукозапис на място без използване на големи заглушители за камерата, изобретяването на по-сложни филмови ленти и лещи, позволяващи снимки при по-слаба осветеност, и разработването на синхронизираното озвучаване, чрез което звукът се записва с точно същата скорост като заснеманото действе.
Ранните исторически филми са трудни за съхранение и са необходими усилия за тяхното запазване. Повечето филми, заснети на нитроцелулозна основа се копират на съвременни безопасни ленти. Понякога цветните филми се консервират чрез сепариране - записване на три черно-бели негатива, експонирани през червен, зелен и син филтър. При реставрацията се използват и различни цифрови методи, но бързите промени в тази технология затрудняват нейното използване за дългосрочно съхранение.
През втората половина на 20 век все повече кинофилми се заснемат с аналогова видеотехника, подобна на използваната в телевизията. Приложение намират и съвременните цифрови видеокамери и проектори. Този подход се предпочита от някои автори, най-вече защото заснетият цифров материал може лесно да бъде преглеждан и монтиран чрез системи за нелинеен монтаж без да се изчаква обработката на филм. Въпреки това преходът е постепенен и към 2005 година повечето големи кинопродукции се заснемат на филм.
[редактиране] Видове филми
[редактиране] Бележки
- ↑ ((en)) Echt, Hermann и др. Pre-cinema history : an encyclopaedia and annotated bibliography of the moving image before 1896. London, Bowker-Saur, 1993. ISBN 978-1-85739-056-8.
- ↑ ((fr)) Eizykman, Laudine и др. Le Cinéma holographique: les expérimentations de Claudine Eizykman et Guy Fihman. // revue-cinemas.umontreal.ca. La Revue du cinéma. Посетен на 2008-03-01.
- ↑ а б ((en)) Clegg, Brian. The Man Who Stopped Time. Joseph Henry Press, 2007. ISBN 978-0-309-10112-7.
- ↑ ((en)) Rossell, Deac. Living Pictures: The Origins of the Movies. Albanie, State University of New York Press, 1998. ISBN 978-0-7914-3767-4. с. 63-64.
- ↑ ((en)) Braun, Marta. Picturing Time : The Work of Étienne-Jules Marey. Chicago, University of Chicago Press, 1994. ISBN 978-0-226-07173-2. с. 189, 404.
- ↑ ((en)) Appelbaum, Stanley. Chicago Worlds Fair of 1893 : A Photographic Record. New York, Dover, 1980. ISBN 978-0-486-23990-3. с. 116.
- ↑ ((en)) Silent Film Speed. // Cinemaweb.com, 1911-12-02. Посетен на 2010-11-25.
