Алдимир
| Алдимир | |
| деспот на Крън | |
| Управление | 1298(?) – 1305 г. |
|---|---|
| Лични данни | |
| Роден | XIII век
|
| Починал | 1305 г. (?)
|
| Семейство | |
| Династия | Тертер |
| Брак | Марина Смилец |
| Потомци | Иван Драгушин |
Алдимир или Елтимир[б. 1] е български аристократ от династията Тертер, живял през XIII – XIV век. По-малък брат на цар Георги I Тертер, той е влиятелен местен владетел на Крънското деспотство.
След детронирането на Георги I Тертер Алдимир живее в изгнание, но в края на XIII век се връща в България като съюзник на регентката Смилцена. Той не се противопоставя на своя племенник Тодор Светослав, когато той завзема трона, и дори му съдейства за отстраняването на някои претенденти за трона. Въпреки това Тодор Светослав го отстранява, когато Алдимир му изменя и се съюзява с византийците.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Произход и ранни години
[редактиране | редактиране на кода]Алдимир е част от рода Тертер, който има кумански произход и е смятан за клон на куманската владетелска династия Тертероба, като куманският хан Котян вероятно е техен близък родственик или дори пряк предшественик.[4] Победени от монголите, куманите на Котян са приети в Унгария, но няколко години по-късно, по време на монголското нашествие през 1241 година, Котян и синовете му са избити от тълпа унгарци в Пеща, след което много кумани се изселват от Унгария в България.[5] Смята се, че родът Тертер е част от това куманско заселване.[3] Времето и мястото на раждане на Алдимир са неизвестни. Медиевистът Пламен Павлов предполага, че той, както и по-големият му брат Георги Тертер, са родени след куманското заселване в България.[4]
Алдимир вероятно се издига, след като по-големият му брат Георги заема българския трон през 1280 година. Макар да няма преки сведения за него в този период, автори като Павлов и Йордан Андреев предполагат, че още по това време той получава висшата титла „деспот“ като близък родственик на владетеля.[3][4] Историкът Джон Файн смята, че още тогава Алдимир получава и областта на Крън, която по-късно е негово владение,[6] но други автори, като Павлов и Андреев смятат, че това става едва през 1298 година.[3] Петър Коледаров също приема, че Крън остава владение на рода на Смилец, докато той заема трона през 1292 година.[7]
След абдикацията на цар Георги I Тертер и обявяването на Смилец за търновски цар през 1292 година Алдимир е принуден да замине в изгнание. Възможно е първоначално той да придружава брат си като бежанец във Византийската империя, но малко по-късно със сигурност се установява в земите на Златната орда.
Деспот на Крън
[редактиране | редактиране на кода]При управлението на Смилцена
[редактиране | редактиране на кода].png)
Когато Смилец умира през 1298 година за негов наследник е обявен малкият му син Иван IV Смилец, а управлението е поето от вдовицата на Смилец – първа братовчедка на византийския император Андроник II Палеолог, чието истинско име е неизвестно, поради което е условно наричана Смилцена. Не е сигурно кога Алдимир се връща в България, но скоро след смъртта на Смилец той вече е сред най-близките поддръжници на Смилцена, която към края на 1298 година[8] го жени за по-голямата от двете си дъщери, Марина.[3][4]
Смилцена дава на Алдимир като апанаж област с център крепостта Крън (край днешния Казанлък) – дотогава тя изглежда е владение на рода на Смилец, а предаването ѝ на Алдимир вероятно става причина братята на Смилец Радослав и Войсил да заминат за Византийската империя.[9] Границите на владението не са напълно ясни, но според съвременните историци то вероятно обхваща територията южно от билото на Стара планина, източно от рида Козница и западно от Гребенец, включвайки на юг цяла Средна гора до Горнотракийската низина.[10][11] Негова столица е крепостта Крън близо до южния край на Шипченския проход – прекия път от византийските владения в Тракия към Търново.[3][4]
При управлението на Смилцена Алдимир е сред най-влиятелните личности в България. В началото на 1299 година той ръководи (според някои автори дори участвайки лично като български представител[9]) българска дипломатическа инициатива за сключване на скрепен с династичен брак съюз със Сърбия.[3][4] По това време със същата цел в Сърбия е и византийска делегация, водена от Теодор Метохит, който нарича Алдимир „авантюрист скит“ и го определя като дясната ръка на царицата.[4] В резултат на тези двойни преговори сръбският крал Стефан II Милутин се жени за дъщерята на императора Симонида Палеологина, а престолонаследникът Стефан Урош[б. 2] за втората дъщеря на Смилцена Теодора.[4] По-късно тази роднинска връзка изиграва важна роля за семейството на Алдимир след неговата смърт.
Война с Радослав
[редактиране | редактиране на кода]През 1300 година в Търново се връща синът на Георги I Тертер и племенник на Алдимир Тодор Светослав. С помощта на своя зет, монголския военачалник Чака, той установява контрол над града, а малко по-късно го предава на хана на Златната орда Токта, който го признава за търновски цар. Смилцена и Иван IV Смилец напускат Търново и отиват в Крън, където са приети от Алдимир, който запазва владението си и в следващите години.[12][8] Малко след своето възкачване на престола, Светослав успява да постигне споразумение със своя чичо Елтимир и да присъедини Крънското княжество към Търновското царство. Това укрепва значително българо-византийската граница.[източник? (Поискан преди 12 дни)]
През 1300 година братът на Смилец севастократор Радослав оглавява подкрепян от византийците поход срещу Алтимир, насочвайки се към столицата Търново. Радослав потегля от Солун с голяма българо-византийска войска. Нападението обаче завършва с катастрофален резултат за Радослав – той е пленен от Алдимир, ослепен[13][14] и върнат обратно в Солун, а придружаващите го византийски военачалници са изпратени като пленници на цар Тодор Светослав.
Походи на Теодор Светослав в Тракия
[редактиране | редактиране на кода]
Възползвайки се от войната, която води Византия със селджукските турци в Анатолия в края на ХІІІ и началото на XIV век, Теодор Светослав предприема военни действия за присъединяване на българските земи в Тракия, които са отнети от византийците по време на междуособните войни, които избухват след смъртта на Михаил ІІ Асен. Българския цар предприема поход през 1303 година, в който има известен успех. Обезпокоен от настъплението на българите, Андроник ІІ Палеолог, прави опит да спечели на своя страна Елтимир и да го противопостави на Светослав, но крънският велможа остава верен на българския владетел. По този начин Алдимир заявява верността си към царя, който го награждава с разширение на владението му.[3] Към Крънското деспотство са добавени съседните области на изток с крепостите Ямбол и Лардея.[4]
През март 1304 година Теодор Светослав осъществява своя втори поход към Черноморската област и земите между Стара планина и Странджа. Андроник ІІ взима сериозни мерки за да спре настъплението на българските войски. В тези събития се вписва и името на смилецовия брат – Войсил, който участва на страната на византийския император срещу българските войски на Теодор Светослав и Елтимир. Край „Созопол, императорът изпрати заедно с мнозина други българина Войсил, който е най-малкия брат на Смилец и Радослав. Той нападна бързо и като внуши голям страх у враговете, веднага обърна в бягство настъпващите [българи].“ Войсил застава начело на византийски отряд. Българите са обърнати в бягство и при р. Скафида (дннес Факийска река, минаваща през Странджа планина) започва тежко сражение (юни-юли 1304 г.), в което византийската армия претърпява тежко поражение.
Макар че Алдимир демонстрира лоялност към Тодор Светослав, присъствието на Смилцена и Йоан в двора му вероятно е разглеждано от царя като заплаха. Освен това Алдимир може би се надява при възможност сам да заеме трона.[3][4] След победата на Тодор Светослав над Византия в битката при Скафида през 1304 година византийците се обръщат към Алдимир с предложение за съюз срещу България. Той първоначално отказва[15] и се държи враждебно с византийските войски, навлезли във владенията му през 1305 година. Въпреки това, към края на годината той преминава на страната на византийците, след като Тодор Светослав му отнема дадените малко по-рано крепости.[16] Малко след това Тодор Светослав възстановява прякото управление на Крън, като завзема и анексира деспотството.[16][17]
Възможно е Алдимир да е убит при завладяването на Крънското деспотство от Тодор Светослав, тъй като след това той вече не се споменава в източниците.[4][18]
Потомство
[редактиране | редактиране на кода]Вдовицата на Алдимир Марина и техният син Иван Драгушин[1] успяват да избягат в Сърбия, където сестрата на Марина Теодора е женена за престолонаследника Стефан Урош. По-късно, при управлението на неговия първи братовчед Стефан Душан, Иван Драгушин получава владения в Македония. Ктиторски портрети на Марина и Иван Драгушин са запазени в Полошкия манастир край Кавадарци, където преди 1340 г. е погребан синът на Алдимир.[19]
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Памет
[редактиране | редактиране на кода]На Елтимир е наречена улица в квартал „Васил Левски“ в София (Карта). Животът му е основа на историческия роман „Елтимир Тертер“ (1976) на Величка Настрадинова.[20]
Обяснителни бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Във византийските източници Алдимир е наричан с името Ἐλτιμηρῆς, поради което в по-ранната историография е използвана формата „Елтимир“. Първоначалното име „Алдимир“ е установено след откриването на надгробния надпис на сина му Иван Драгушин.[1] Някои източници използват и формата „Алдемир“.[2] Според Пламен Павлов името „Алдимир“ означава „горещо желязо“ на кумански.[3]
- ↑ Стефан Урош е син на Анна Тертер, дъщеря на Георги I Тертер и племенница на Алдимир.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Андреев 1999, с. 149.
- ↑ Научноинформационен център „Българска енциклопедия“ 2011.
- ↑ а б в г д е ж з и Андреев 1999, с. 9.
- ↑ а б в г д е ж з и к л Павлов 2005.
- ↑ Vásáry 2005, с. 65.
- ↑ Fine 1994, с. 225.
- ↑ Коледаров 1989, с. 80.
- ↑ а б Fine 1994, с. 227.
- ↑ а б Коледаров 1989, с. 83.
- ↑ Коледаров 1989, с. 85.
- ↑ Fine 1994, с. 225 – 226.
- ↑ Коледаров 1989, с. 83 – 85.
- ↑ Fine 1994, с. 228.
- ↑ Андреев 2004, с. 247.
- ↑ Fine 1994, с. 229.
- ↑ а б Fine 1994, с. 230.
- ↑ Андреев 2004, с. 249.
- ↑ Андреев 1999, с. 10.
- ↑ Андреев 1999, с. 149, 259.
- ↑ IZUM 2024.
Цитирана литература
[редактиране | редактиране на кода]- Андреев, Йордан и др. Кой кой е в средновековна България. Петър Берон, 1999. ISBN 978-954-402-047-7.
- Андреев, Йордан и др. Българските ханове и царе. Велико Търново, Абагар, 2004. ISBN 978-954-427-216-6.
- Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. Втора част (1186—1396). София, Издателство на Българската академия на аауките, 1989.
- Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 1. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2011. ISBN 9789548104234. с. 40. (на български)
- Павлов, Пламен. „Авантюристът-скит“ Алдимир и Теодор Светослав // liternet.bg. Електронно издателство LiterNet, 2005. Посетен на 21 март 2014.
- Fine, John Van Antwerp. The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. University of Michigan Press, 1994. ISBN 978-0-472-08260-5. (на английски)
- Елтимир Тертер : [Ист. роман] // plus.cobiss.net. IZUM, 2024. Посетен на 2024-10-11.
- Vásáry, István. Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185–1365. Cambridge University Press, 2005. ISBN 9781139444088. (на английски)
