Венко Марковски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Венко Марковски
български писател
Venkomarkovski.jpg
Роден
Починал
7 януари 1988 г. (72 г.)
Народен представител в:
VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС   
Венко Марковски в Общомедия

Вениамин (Венко) Миланов Тошев е български и македонски писател[1] основоположник на македонската литература, останал известен с псевдонима Венко Марковски, даден му от Теодор Траянов. Войнстващ македонист от 1941 година, по-късно Марковски се връща към българщината и става ярък критик на методите, с които се изгражда македонската нация в Социалистическа република Македония. Той е академик на БАН от 1979 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Членове на първата езикова комисия: (седнали) Ристо Проданов, Георги Киселинов и Георги Шоптраянов, (прави първи ред) Васил Ильоски, Крум Тошев и Венко Марковски, (втори ред) Христо Зографов, Даре Джамбаз, Мирко Павловски, Михайло Петрушевски и най-вдясно Йован Костовски.[2]

Марковски е роден на 5 март 1915 г. в Скопие, окупиран от български части, по времето на Първата световна война. Семейството му произхожда от град Велес, а сестра му Параскева Тошева е сред основателките на Тайната културно-просветна организация на македонските българки. Фолклористът и общественикът Коста Църнушанов пише за „железния български дух“ на фамилията, за по-голямата сестра Параскева, свързана с ВМРО, за влиянието на Иван Вазов, Петко Славейков, Пейо Яворов,Кирил Христов, сборника на братя Миладинови върху младия Марковски. Венко Марковски активно се занимава и със събиране на български народни песни.

Венко Марковски израства като българин. Националното му съзнание остава непроменено и от факта, че учи в сръбско училище (тогава във Вардарска Македония други училища няма). По това време българите във Вардарска Македония са подложени на асимилация в Кралство Югославия. Българите са обявени за сърби от официалната пропаганда.

В 1934 година е арестуван и изключен от сръбската гимназия за противодържавна дейност.[1]

Младият Венко събужда подозренията на властите и през 1937 г., след като известно време се крие в Белград, той пристига България. Учи славянска филология в Софийския университет.[1]

Корица на „Огинот“, 1938 г.

Още с идването си в София, младият поет е забелязан от македонската българска емиграция, а в списанието „Илюстрация Илинден“ са отпечатани негови стихове – те са написани както на родния му диалект, така и на литературен български език. Отзивите за творбите на Венко Марковски са добри. Високо е отличена творбата „Акорди на вечността. Данте Алигиери“ (сонетен венец). Теодор Траянов отбелязва, че „...сонетният венец на младия Венко Марковски е наистина едно голямо поетическо постижение...“ Този успешен дебют е последван от първата книга на поета, „Народни бигори“ (1938 г.), чийто предговор е написан от академик Стефан Младенов, който споменава „...българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език.“ Поезията на Марковски се посреща позитивно и в левите среди. През 1939 година Тодор Павлов пише очерк за него с приложени критики и мнения от други автори.[3]

В 1941 година става член на БКП.[1]

Поради увлеченията си по марксизма, Венко Марковски попада под влияние на идеите на македонизма. Както споделя самия Марковски, той сам изпитва върху себе си „... експеримента как от българин се прави македонец. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец...“ От 1941 година нататък той сам убеждава стотици, а чрез творчеството си и хиляди македонски българи, че не са българи... Заедно с много тогавашни български комунисти критикува „великобългарския империализъм“ и „българската буржоазия“. На такива позиции е Венко Марковски в лагерите, където е изпратен като опасен за сигурността на българската държава комунистически функционер. От 1941 до 1943 година е в Гонда вода, Кръстополе и в Софийския централен затвор.[1] Бяга от затвора и се присъединява към партизаните във Вардарска Македония.[1]

Войнстващ македонист[източник?] е и по време на участието си в комунистическата въоръжена съпротива през 1943 – 1945 г., както и когато се включва в изграждането на новата югославска република Македония. От 1945 до 1949 е народен представител в Скупщината в Белград и пратеник в Народното събрание на Народна република Македония.[4]

Години по-късно Венко Марковски променя позициите си:

От един народ създадохме ний два народа. От език един направихме езика два.
В името на истината бранехме заблуди. Стар ярем разбивахме. Ковехме нов хомот.
На България без жал делехме небосвода. Хвърляхме позор на майка с майчински слова...
(„Предания заветни“, песен втора)

Независимо, че в Скопие е имал високо обществено положение, че е можел да има още по-високо в перспектива, Венко Марковски се отказва да поддържа тезата на македонизма, тъй като не може да приеме бруталния дух, който „... в Повардарието владей“. Преследванията, арестите и изтезанията над невинни хора, обвинявани от новата власт, че са „бугараши“ и „фашисти“; насилието над истината за исторически събития, процеси, личности... Просветлението за поета настъпва именно чрез словото, езика, азбуката... Марковски участва в заседанията на АСНОМ и в комисиите, работещи за създаването на македонския литературен език и в кодифицирането на новия език чрез новата македонска азбука. Буквата „Ъ“ (ер голям), за която Марковски се бори в езиковата комисия, изработваща „македонска азбука“, е отхвърлена от Централния комитет на Югославската комунистическа партия.

Постепенно творецът изпада в изолация, смелите му сатирични стихове срещу новоизлюпените македонски партийни величия му навличат гнева и отмъщението на режима. Верен на комунистическите си разбирания и идеализъм, Марковски не приема разрива на Тито със Сталин, на Югославия със СССР и другите комунистически държави, включително и България.

Заради поемата „Сувремени парадокси“ в 1955 година е осъден и от 1956 до 1961 година лежи в концлагера Голи оток.[4]

Самият Марковски пише:

Тази нявгашна земя на чест – сега е стреха на позор нечуван и невиждан геноцид.

В мемоарна серия на Колумбийския университет в Ню Йорк са публикувани спомените на Венко Марковски за Голи оток, с което той изненадва управляващите не само в Скопие, но и в самата България. Книгата е преведена на македонски литературен език и издадена в Скопие[5] през 2009 г. Младен Сърбиновски в пиесата „Македонският Фауст“ е пресъздал този момент от биографията на поета в една оригинална сцена — срещата на Марковски с Лазар Колишевски. Със свойственото на своята каста „бащинско“ високомерие партийният ръководител заявява:

Виж, Марковски, ти си наш човек... Партията уважава твоето творчество и всичко, което си направил за Македония, но не може да преглътне... та дори и когато става въпрос за големия Венко... Имаш и големи грехове, и големи заслуги. Защо продължаваш по старому?... От теб се иска открита самокритика за цялостното ти поведение и за вредите, които си нанесъл на партията, на Македония и на социализма... Придобиваш статут на държавен поет с всичките привилегии: автомобил, шофьор....“[6]

Венко Марковски обаче устоява на изкушението, макар то със сигурност е можело да го превърне в „патриарх“ на македонската литература, още повече, че преди лагера (а дори и когато го заклеймяват като „предател“, „враг“ и т. н.) стиховете му владеят сърцата и умовете на младежта. Както докладва на Колишевски една от героините в същата пиеса („Активистката“) „... не можем да отвикнем младите от неговите песни (...), за тях той се е превърнал в мит...“ Но убедеността на властниците, че поетът сам ще разруши мита за себе си и ще поеме отново в „правилната посока“ удрят на камък. Венко Марковски успява да намери убежище отново в България.

През 1965 година Венко Марковски се преселва в България.[4] През 1968-ма година от СФРЮ в България със семействата си се преселват и неговите син и дъщеря.

Към висините пътят с тръне е покрит. Голготата се храни с мъки и ридания. Ликът на истината е с лъжи обвит.

Така започва едно стихотворение на Венко Марковски в книгата „Истината е жестока“ (1968).

„Кръвта вода не става“ показва Венко Марковски именно в стихията му на борец за истината. Повод за написването на книгата е излизането на тритомната т.нар. „История на македонския народ“ (Скопие, 1969), пълен с противоречия основополагащ документ на македонизма въобще.

Венко Марковски е баща на писателя Миле Марковски и пианистката Султана Марковска, и е дядо на Игор Марковски и Вени Марковски. Носител на Димитровска награда.[7]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

В статията са използвани материали от „Кръвта вода не става“, София 2003, (с) Венко Марковски, 1981, 2003. Второ издание. Откъсът се публикува с любезното съгласие на Пламен Павлов, преподавател в Историческия факултет на Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 265. Посетен на 2015-09-02.
  2. Шклифов, Благой. За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление, Veritas Et Pneuma Publishers Ltd., София, 2003, стр.17.
  3. Павлов, Тодор. Поезията на Венко Марковски. Критически очерк. Печатни и писмени отзиви, София 1939, 125 с. - приложени са отзиви на Георги Бакалов, Панталей Матеев, Никола Т. Балабанов, Крум Димитров, Георги Енчев, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Панчо Михайлов, Георги Караславов, Кирил Николов, Ангел Тодоров, Стефан Каракостов, Гана Т. Павлова, Богомил Шаренков, Д. Долински, Чайкин и др.
  4. а б в Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 266. Посетен на 2015-09-02.
  5. vest.com.mk
  6. Младен Сърбиновски. Македонският Фауст. София, изд. „Труд“, 1997
  7. Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 109