Иван Папанин
| Иван Папанин | |
|---|---|
| руски изследовател | |
 Иван Папанин на станция „Северен полюс-1“ |
|
|
|
|
| Роден | |
| Починал | |
| Националност |
 Русия |
| Иван Папанин в Общомедия | |
Иван Дмитриевич Папанин е руски арктически изследовател, доктор на географските науки (1938), контраадмирал (1943), два пъти герой на Съветския съюз (1937 и 1940).
Съдържание
Произход и военноморска кариера (1894 – 1930)[редактиране | редактиране на кода]
Роден е на 14 ноември 1894 година в Севастопол, Руска империя, в семейство на матрос. С отличие завършва земското начално училище и 12-годишен постъпва на работа в корабостроителния завод в Севастопол, като шлосер. През 1913 заминава за Ревел (днес Талин) в тамошния корабостроителен завод. След започването на Първата световна война през 1914 г. е призован на служба в Черноморския флот.
През 1918 – 1920 участва в Гражданската война в Украйна и Крим, а от 1920 е комисар на оперативното управление при командващия морските сили на Югозападния фронт. От ноември 1920 е комендант на Кримската ЧК и работи като следовател. През 1921 е преместен в Харков като военен комендант на украинския ЦИК, а от юли 1921 до март 1922 работи като секретар на Революционния военен комитет на Черноморския флот.
През 1922 вече е в Москва като комисар по стопанското управление на Народния комисариат по морско дело, а през 1923 – в Народния комисариат на пощите и телеграфите и началник на Централното управление на военизираните охрани. От 1923 до 1925 завършва обучение във Висшите курсове за връзка, след което е изпратен в Якутск в качеството си на заместник-началник на експедиция, строяща радио-релейна станция. Именно в Якутск започва полярната страница от биографията на Папанин.
Полярни експедиции (1931 – 1938)[редактиране | редактиране на кода]
През 1931 г. участва в плаването на ледоразбивача „Малигин“ към южната част на архипелага Земя на Франц Йосиф за обмен на поща с немския дирижабъл „Граф Цепелин".
Една година по-късно, през 1932 – 1933, е началник на полярната станция в Тихия залив () на остров Хукер в архипелага Земя на Франц Йосиф, а в периода 1934 – 1935 ръководи полярната станция на нос Челюскин ().
От 6 юни 1937 до 19 февруари 1938 е началник на първата дрейфуваща станция „Северен полюс 1“. Станцията е създадена на леден блок с площ от 4 км2, на . Скоро се изяснява, че ледовете дрейфуват към Гренландско море. За 274 дни станцията изминава над 2500 км от полюса до бреговете на Гренландия, като голямото ледено поле се съкращава до 500 м2. На 19 февруари 1938, на , ледоразбивачите „Таймир“ и „Мурманск“ свалят групата от ледения блок заедно с оборудването. През деветте месеца, прекарани на леда, четиримата полярници (Евгений Константинович Фьодоров, астроном и магнитолог; Ернст Теодорович Кренкел, радист, и Пьотър Петрович Ширшов, хидробиолог и океанолог) начело с Папанин, събират богат материал по хидрология, метеорология и биология и провеждат многочислени гравитационни и магнитни измервания.
По време на експедицията е установено, че по пътя на дрейфа на станцията няма никаква земя. Изучен е релефът на дъното по протежението на дрейфа и е установено, че топлите атлантически води в дълбочина проникват до полюса. Опровергани са предположенията за пълната безжизненост на приполюсния район. За първи път е изучено движението на горните водни слоеве (до 200 м) под въздействието на вятъра. Извършените метеорологични наблюдения разрушават предишните представи за строежа и циркулацията на атмосферата в приполюсното пространство. Установени са характерът и закономерността на движението на ледовете в Централна Арктика, определени са величината на магнигното склонение около полюса и по линията на дрейфа, открито е повишаване на дъното, което впоследствие получава названието „праг Нансен“.
След завръщането им на четиримата е присвоено званието Герой на Съветския съюз и на всеки е присъдена научна степен доктор на географските науки.
Следващи години (1939 – 1986)[редактиране | редактиране на кода]
От 1939 до 1948 г. Папанин работи като началник на Главсевморпути (Главни северни морски пътища) и е упълномощен от Държавния комитет по Отбраната по време на Великата Отечествена война да извършва морски превози в Северния ледовит океан. Строи и разширява пристанищата в Северодвинск, Архангелск, Мурманск. Обезпечава непрекъсната работа на транспортните съдове по заполярните маршрути. През 1940 участва в спасяването на ледоразбивача „Георгий Седов“, за което е удостоен с втора „Златна звезда" – Герой на Съветския съюз. Извършва за първи път две плавания по Северния морски път за една навигация. През 1943 е произведен в контраадмирал.
След войната Папанин в продължение на 40 години ръководи научноизследователския флот на АН на СССР. От 1948 до 1972 е заместник-директор на Института по океанология при АН на СССР. От 1951 възглавява отдела по експедиционна дейност на АН на СССР. От 1946 и до смъртта си е несменяем председател на Московското отделение на Географското дружество на СССР. От 1956 е директор на Института по биология на вътрешните води при АН на СССР. Депутат във Върховния съвет на СССР.
През 1980 г. за големите му заслуги в развитието на отечествената география е удостоен с Голям Златен медал на Географското дружество на СССР.
Умира на 30 януари 1986 година в Москва на 91-годишна възраст,
Памет[редактиране | редактиране на кода]
Неговото име носят:
- нос Папанин (), на северния бряг на п-ов Таймир;
- остров Папанин (), в залива Сиваш, на Азовско море;
- планина Папанин (, 1641 м), в Антарктида, Земя Ендърби;
- подводен връх Папанин, в Тихия океан;
- улица „Папанин“ в Архангелск, Екатеринбург, Измаил, Липецк, Москва, Мурманск, Севастопол и Ярославл.
Галерия[редактиране | редактиране на кода]
Гробът на Папанин в Новодевичето гробище в Москва.
Трудове[редактиране | редактиране на кода]
- Жизнь на льдине (1938, 2 изд. 1940);
- Лед и пламень (1977).
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Аветисов, Г. П., Имена на карте Арктики.
- Гвоздецкий, Н. А., Советския географические исследования и открытия, М., 1967
- Географы и путешественики. Краткий биографический словарь, М., 2001, стр. 354 – 356.
- Каневский, З. М., Льды и судьбы. Очерки об исследователях и исследованиях советской Арктики, М., 1973
- Магидович, И. П. и В. И. Магидович, Очерки по истории географических открытий, 3-то изд. в 5 тома, М., 1982 – 86
- Т. 5 Новейшие географические открытия и исследования (1917 – 1985), М., 1986, стр. 52.
|
