Менонити

Менонитите са християнска анабаптистка религиозна група, получила името си и повлияна от Мено Симонс (1496-1561), холандски религиозен лидер.

По света има около 1,5 млн. менонити, пръснати в 51 страни на 6 континента, най-голямата група от които е в Африка. Съществуват най-различни клонове на менонитството според доктрините и географското разположение.

Първите менони в Северна Америка пристигат от Германия в Джърмантаун, Пенсилвания (квартал на днешна Филаделфия), по покана на Уилям Пен и са с холандски произход.

Вижте също

• Амиши

Менонитите са протестантска общност, основана през ХVI в. в Холандия, отстояваща основни принципи на умерените анабаптисти и категорично различаваща се от радикализма на войнствените анабаптисти. Наречени са така по името на основателя на общността Менно Симонс.

Менно Симонс (1496-1561) е от Витмарзум, село в нидерландската провинция Фрисландия. Подготвяйки се за свещеник, той учи в град Болсвард, запознава се с латинския превод на Библията (Вулгата). В младите си години, пише той, „светът обичаше мен и аз обичах света“. Постъпва на служба като католически свещеник в Пингюм, а след това в родното си село Витмарзум. Въпреки че лутеранската и друга реформаторска книжнина бива забранена във Фрисландия като еретична, той успява да се запознае с възгледи на немски и швейцарски реформатори, отклик у него намират и възгледи на Еразъм Ротердамски.

Лутеровите възгледи за причастния хляб и вино дават задълбочават съмненията му относно католическия възглед за транссубстанциацията. Впечатлен е от проповедта на анабаптиста Мелхиор Хофман в Холандия за скорошното настъпване на Царството Божие. По това време особено в земите на Холандия радикалисти масово унищожават икони, смятайки, че се борят с идолопоклонство. Идолопоклонството е според Менно Симонс грях на църквата, но радикалните форми на борба срещу него са му чужди. Той приема с вътрешно убеждение възгледа за кръщение на възрастни. Към тази анабаптистка позиция се придържа и малко популярното преди Менно Симонс движение на кръщенците.

Той напуска католическата църква (през 1536 г.) и родното си място. Кръстен е отново вероятно от един от лидерите на крещенците, Обе Филипс. Установява се за известно време в Гронинген, а после на различни места във Фрисландия. Полага много усилия, за да спре безчинствата и рушенето на манастирски ценности под влияние на радикалните анабаптисти от Мюнстер. Пише с възмущение против радикализма на Йохан фон Лайден, провъзгласен за „цар“ на „новия Йерусалим“ (мюнстерското теократично царство), защото смята, че вината за тези безчинства е до голяма степен именно негова. В проповедите си се обявява против използването на сила.

Възгледите за ненасилие стават водещи за него и за неговите последователи. С проповедите си той привлича съмишленици и започва кръщение на възрастни (придържа се към обреда на кръщение чрез обливане, характерен за католиците). Става презвитер на братството на крещенците. Пише необемисти книги – „За духовното възкресение“ (което разбира като възраждане, обновление още в този живот), „За новото творение“, „Тълкуване на християнското кръщение“ и др.

История на менонитите – част 1/3

Потресен е и от преследванията на анабаптистите, обявени за еретици, от екзекуциите им (брат му, също анабаптист, е убит при тези преследвания). Екзекутирани са и кръстени от него християни. През 1540 г. издава основното си произведение – „Фундамент на християнското учение“. Основните вероучителни теми в него са за кръщението, Господнята вечеря и характера на общината. Кръщението и причастието са двете тайнства, признати от него и последователите му също както и в другите протестантски общности. Той не признава като правомерно кръщението на деца и смята, че кръщението трябва да е „по вяра“.

Не приема и схващането за консубстанциация в причастието, т.е. по същество се дистанцира от Лутеровите възгледи за кръщението и причастието. Смята, че Христос е приел тяло у непорочната Мария по чудодеен начин чрез Светия Дух (а не от самата нея; това личи и във вероучителните принципи, приети от менонитите); в тълкуването на боговъплъщението се сближава с възгледите на Мелхиор Хофман. Общината на вярващите в Христос е според него общност на хора богобоязливи, обичащи Бога и ближния, братство на светци, „невеста Христова“ и тя трябва да е обособена от света – това е и основната причина менонитите да останат самостоятелна общност, да не се приобщят нито към лутеранските, нито към калвинистките църкви.

Известно време Менно Симонс живее в Амстердам, след това в Кьолн, чийто архиепископ Херман фон Вид не е чужд на евангелистките нагласи на реформаторите. Тук и в други южногермански градове привлича много привърженици. В споровете с антитринитариите в общината отстоява догматичния принцип за троичността на Бога.

Не след дълго отново е в Холандия. Тук оказва помощ на изгонените от Англия при режима на Мария Тюдор калвинисти-пуритани, обявили се за пилигрими. Но високомерието им го отблъсква, при дискусиите си с тях получава ругателства, в които се въвлича дори и Калвин. Не престават и преследванията на кръщенците в Нидерландия преди всичко поради това, че понякога ги свързват с радикалните анабаптисти, а също и поради обстоятелството, че не приемат военна служба и дейности, свързани с полагане на клетва.

Менно Симонс прилага всичките си усилия да утвърди общината на кръщенците като община на миролюбиви хора, които са в мир с Бога и с другите. Странства и проповядва на различни места, повечето време е принуден да се укрива. Резултатни се оказват проповедите му в прибалтийския район на Русия. Благодарение на него кръщенците-менонити се утвърждават като самостоятелна протестантска община в Нидерландия и в Южна Германия.

История на менонитите – част 2/3

Миграция на менонитите

След смъртта на Менно Симонс гоненията на последователите му стават още по-жестоки. Свобода да изповядват собствените си принципи и да живеят според тях получават след като Нидерландия става независима (от1572 г.). От края на ХVIII в. в Холандия менонитите получават статут на изповедание равноправно с реформатството и католицизма. Значителни групи менонити остават в Полша (главно в Гданск), в Швейцария.

През ХVIII-ХIХ в. много менонити са принудени да се изселят от Прусия и намират прием в Русия. Тук се установяват в главно три окръга – Молочанския, Хортицкия и Мариуполския, както и в Западен Сибир.

В Америка – Северна и Южна – менонитски общини са основани в началото на ХVIII в. от емигриранти от Централна Европа. Първите общини са в щата Пенсилвания в САЩ и в Мексико. Менонитски общини има в западни щати на САЩ, в Канада, в Боливия и др. Общият им брой е около 700 хиляди. Има вътрешна диференциация на църковни менонити (придържат се последователно към приетия през 1851 г. Църковен конвент) и братски менонити. От менонитската община произхождат амишите.

През 1898 г. в САЩ е учредена Генерална конференция на менонитите, която се свиква през две години.