Обявяване на независимостта на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Княз Фердинанд I, премиерът Александър Малинов, министри, офицери и други официални лица при обявяването на независимостта на България

Независимостта на България е провъзгласена с манифест на 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 г. в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново[1]

Независимото Българско царство е признато от Великите сили през пролетта на 1909 г. От Освобождението на България до обявяването на нейната независимост тя е трибутарно княжество спрямо Османската империя.

Църквата „Св. 40 мъченици“, Търново
Манифест на цар Фердинанд I за обявяване на независимостта
Еялет България, османска карта от 1907 година
Вилает Източна Румелия, османска карта от 1907 година

Манифест[редактиране | редактиране на кода]

Манифест към българския народ

По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.

Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Издаден в древната столица на Българското царство Търново на 22 септември 1908 г., двадесет и втората годишнина от Нашето царуване

На първообразното със собствената ръка на НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО подписано:

ФЕРДИНАНД I

ПРИПОДПИСАЛИ:

  • Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: [Ал. Малинов]
  • Министър на Външните Работи и на Изповеданията: [Ст. Паприков]
  • Министър на Вътрешните Работи: [М. Такев]
  • Министър на Народното Просвещение: [Н. Мушанов]
  • Министър на Финансите: [Ив. Салабашев]
  • Министър на Правосъдието: [Т. Кръстев]
  • Министър на Войната: [генерал Д. Николаев]
  • Министър на Търговията и Земледелието: [А. Ляпчев]

История[редактиране | редактиране на кода]

Политическо положение[редактиране | редактиране на кода]

Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава нейните възможности в международните отношения. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство. Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.

Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време младотурците извършват преврат в Константинопол, а по железопътната линия Одрин – Белово избухва стачка. Правителството на Александър Малинов използва момента и конфискува железопътната линия.

Съставяне на манифеста[редактиране | редактиране на кода]

В нощта срещу 22 септември министър-председателят на България посреща българския княз на яхтата „Хан Крум“ край Русе. Оттам цялото българско правителство и княз Фердинанд I поемат към Търново, където трябва да обявят независимостта на България. Царският влак, в който пътуват държавниците, прави почивка по маршрута си на гара Две могили. Там премиерът Александър Малинов написва текста на Манифеста и под него подписите си поставят българският княз и министрите от кабинета[2]. Днес на гара Две могили има историческа плоча, която разказва за онази паметна нощ.

Паметникът на независимостта край Царския дворец, пл. „Княз Александър I“, София
Пощенска картичка с манифеста, посветена на събитието

Обявяване на независимостта[редактиране | редактиране на кода]

Независимостта на България е обявена тържествено на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново със специален манифест. Княз Фердинанд I приема титлата цар на българите. Учредява се възпоменателен медал по този повод. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.

На заплахите с война от страна на Османската империя България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.

Признаване на независимостта[редактиране | редактиране на кода]

С помощта на Русия са постигнати и сключени през април 1909 г. споразумения по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са:

Според тези споразумения:

  • Русия опрощава задълженията на Османската империя, останали от войната от 1877 – 1878 г.;
  • Турция в замяна се отказва от всякакви финансови претенции към България;
  • България се задължава да изплати 82 млн. франка на Русия в срок от 75 г.

Османската империя, после и Великите сили, признава независимостта на България през април 1909 г. С провъзгласяването на независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите държави.

Княз Фердинанд приема титлата „цар на България“. Интересен момент е и самото признаване на тази титла. Думата цар произлиза от кесар и цезар. Доколкото Русия претендира да бъде „Трети Рим“, никоя друга православна държава не смее да въведе тази титла. През 1910 г. в подготовка на балканските войни цар Фердинанд е в Петербург, където организират тържествена, „царска“ церемония за посрещането му.

Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.

Съвременни оценки[редактиране | редактиране на кода]

Български академични изследователи на историята анализират и оценяват по по своему акта от 22 септември 1908 г.

Проф. Андрей Пантев:

И все пак Независимостта има реални проекции като национално и държавно постижение. България вече можеше да сключва договори направо, премахнаха се всички финансови обременения върху нея, тя вече можеше да участва във всички междудържавни конференции на равна нога, национализирани бяха източните железници. И по този начин беше окончателно свален духовният фес от лицето и главите на всички българи.

Независимост, разбира се, можеше да се прояви и преди това събитие и тук се срещаме с парадоксалния факт, че преди 1908 г. България като че ли беше по-самостоятелна и решителна в своите действия, отколкото по-късно, когато започна да участва в коалиции, в съюзнически комбинации и в различни договорености с европейските и балканските държави. В този смисъл можем да кажем, че Независимостта е празник, но той не е възпят нито в поема, нито в песен, нито в някаква друга възвишена форма на национално утвърждение. Тя обаче беше необходима стъпка по пътя на окончателното откъсване на държава като България от нейното минало на поробена страна.

България е била в независимост от великите сили дотолкова, доколкото е могла да избира между зависимости. Не случайно казвам, че до 1908 г. тя е била по-самостоятелна в решенията си. От друга страна, имаме едно тягостно впечатление, че винаги, когато сме взели самостоятелни решения след 1908 г., обикновено сме грешали.[3]

Проф. Георги Марков:

Това е един забравен нов стар празник. На първата годишнина през 1909 г. той се чества много тържествено. В архива на цар Фердинанд, който внукът му Симеон Сакскобургготски дари преди две години на Централния държавен архив, има снимки от първата годишнина – с царя, със семейството му, с правителството. 22 септември се чества по българските легации и консулства в чужбина, издава се възпоменателен кръст, взима се решение да се състави Зелена книга на независимостта, която обаче не излиза по външнополитически съображения. След Първата световна война празникът е честван едновременно с възшествието на цар Борис III по нов стил на 5 октомври. Поради тази причина след 1944 г. празникът е обявен като царски и е забранен. И така до 1998 г., когато става официален. Сега се пада в понеделник, преди 100 години пак е било в първия ден от седмицата. Все още обаче не може да се схване от народа ни, че това не е обикновен почивен ден. Повечето българи не могат да разберат значението му. Знае се за 3 март и за 6 септември, но не се знае, че в продължение на 30 години България е била васално княжество на Османската империя и българският княз е васал на своя сюзерен – султан Абдул Хамид II. България не е била призната за международноправен субект, не е можела да изпраща свои делегации на конференции и конгреси, нямала е право да обмитява стоките от Великите сили, българският съд не е можел да осъди поданик на Велика сила, извършил убийство на наша територия, и т.н. Освен това в Южна България е съществувала компанията „Източните железници“, която формално е била собственост на Османската империя, но де факто е германско-австрийска и е управлявана от барон Хирш. В същото време през тези години страната ни е преживяла един огромен възход – стопански, политически и културен. Тя става европейска държава като съдържание и просто се е чакал сгодният момент да бъде призната за независима. Това е т.нар. Балканска криза от 1908 – 1909 г.[4]

Проф. Никола Георгиев:

Обявяването на независимостта безспорно е събитие. Но още докато е ставало, е било ясно, че то е жалко събитие. Обяснението защо е така е дълго. И международното положение, и действията на Австро-Унгария, и прочее. Още тогава вътре в България има голямо противодействие срещу него. Княз Фердинанд става цар. Прозорливи хора са виждали, че това е началото на неговото единовластие, а още по-прозорливи хора са виждали, че това е началото на катастрофи за България. И тези две катастрофи настъпват. И царят, Фердинанд, позорно бяга от България. Тези неща са известни на интелигентни хора, и не само на тях. Те биха затруднили разумните държавници.

Независимостта е дело на европейската дипломация, както обикновено става с България. Единственото действие в България, което е било неподкрепено от европейската дипломация и дори му е пречено, е Съединението през 1885 г.[5]

Проф. Ивайло Дичев:

„Независимост“ е идеална категория, противопоставена на „зависимост“ – всички реални страни се намират някъде по средата.

Най-независимата страна в момента, САЩ, зависи за своята икономика от комунистически Китай, който изкупува външния ѝ дълг. Българската независимост има важни символични измерения, но какво реално се е случило? Ами прехвърлят се плащанията от Турция към Русия, България става зависима от Русия. Тъкмо в началото на века, преди въпросната независимост, е най-големият разцвет на българската икономика. Защо ли? Независимостта трае четири години, след което войни, катастрофа... В много по-тежка зависимост влиза България след 1919 г. със заемите, с репарациите. После идва Тристранният пакт, после Съветският съюз. Независими за кратко бяхме в началото на 90-те, предполагам, никой не иска да се върне към този период, който свърши с влизането в НАТО и ЕС. Аз лично бих предпочел да говорим за свободно избрана зависимост (и да се гордеем, когато успеем да я постигнем!). Обвързване, което си избрал в собствен интерес; другото е ритуалистика. Гордите понятия на ХIХ век днес почват да стават не просто неадекватни, но и опасни. Навлизаме в свят на все по-дълбоки взаимни обвързаности.[6]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Манифест за провъзгласяване на независимостта на България. 22 септември 1908 г. – на сайта на Държавна агенция „Архиви“
  2. Манифестът на независимостта е написан на гара Две Могили
  3. Андрей Пантев, „Избор между зависимости“, в. „Дума“, бр. 217, 21 септември 2010 г.
  4. „Проф. Георги Марков: Трябват ни държавници, умеещи да казват „не“, интервю на Йордан Мичев, сп. „Тема“, бр. 38 (361), 22 – 28 септември 2008 г.
  5. „Проф. Никола Георгиев: Уви, нищо не увлича хората, нищо не ги трогва“, интервю на Наделина Анева, в. „Сега“, 20 септември 2008 г.
  6. „Ивайло Дичев: Независимост или свободно избрана зависимост?“, интервю на Христо Буцев, в. „Култура“, бр. 31 (2514), 19 септември 2008 г.