Протест на тридесет и деветимата

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Протест на 39-те)
Направо към навигацията Направо към търсенето

Протестът на 39-имата e протест на 39 депутати срещу приемането на Конституцията на Република България от 7 Велико народно събрание през май — юли 1991 г., който се изразява в напускане заседанията на парламента, последвано от палатков лагер в градинката до него и гладна стачка. Към депутатите се присъединяват и граждани. В следващите месеци палаткови лагери, гладни стачки и поредица от протестни митинги се провеждат и в цялата страна.

Протестът понякога граматически неточно е наричан Протестът на 39-те.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Протестът е свързан с работата на ВНС и политическата криза, започнала според П. Цеков на 4 април 1991 г.[1], когато 44 депутати от СДС с декларация искат разпускането на парламента. В декларацията депутатите обясняват, че са обезпокоени от нарасналата безработица, липсата на свежи закони и т.н. В София се говори за съществуването на „План Клин“, разработен от тайните служби, предвиждащ създаване на псевдоопозиционни структури от близки на компартията среди[2]. СДС прави ежедневни митинги пред „Александър Невски“, а БСП приема декларация след декларация, в които обяснява, че „алтернативата на гражданския мир е гражданската война“[1]. Скоро след това на 20 април излиза докладът на анкетната комисия „Тамбуев“ и на 23 и 24 април депутатите дебатират по него, а Стефан Савов, Георги Марков, Йордан Василев и Златка Русева обявяват, че „кракът им няма да стъпи“ повече в парламента. На 25 април 1991 г. Илич Цветков внася предложение за саморазпускане на ВНС.

Развой[редактиране | редактиране на кода]

Начало

Протестът започва на 14 май 1991 г. 39-мата напускат заседанията на ВНС.

Мотиви

Протестът е насочен срещу начина и лицата, които приемат конституцията. Целта е дестабилизиране и придобиване на мнозинство.

Депутатите се обявяват за разпускане на ВНС и приемане на Конституцията от „некомунистически” парламент [3] тъй като ВНС, доминиран от представители на тоталитарната власт, нямал моралното право за това.

Според Георги Петров, член на Конституционната комисия и участник в протеста, той е бил насочен „срещу бавното изготвяне на Конституцията и липсата на гаранции за наказване на виновните за тежкото икономическо положение”[4].

Конституцията бива наричана и „ДертЛиловска конституция“, вероятно по името на Петър Дертлиев, противник на БКП, останал в парламента и обявен за предател от бившите си партньори, и на Александър Лилов и по аналогия с предишните конституции на страната (Димитровска, Живковска), което обаче носи негативни конотации[3].

Общо взето конкретни текстови/ юридически възражения няма [5]. Твърди се, че има множество недоразумения, заложени от комунистите, но те не се посочват поотделно. Има противопоставяне на определението „социална” държава в преамбюла, което обаче е част от типична за съвременните (втората половина на 20 век, Западна Европа) конституции триада демократична-социална-правова.

Ескалация

Между 10 и 19 юли по идея на Стефан Савов 27 души от 39-мата провеждат гладна стачка. Исканията им са да няма задължително заклеване в новата конституция, тя да влезе в сила след референдум и ВНС да се саморазпусне.

Гладната стачка протича в палатков лагер[6] в пространството около Храм-паметника „Александър Невски“.

Председателят (президент) Желю Желев посещава палатковия лагер и външно подкрепя колаборационистите. Критикуван е, че не следва предишната си позиция [7][мъртъв линк] и за това, че същевременно призовавал за приемане на Конституцията[3], която давала възможност за усъвършенстване[5].

През 2010 г. в предговора към автобиографичната си книга Желев дава следната оценка на протеста на 39-имата[8]:

Тяхната роля бе противоречива. От една страна, положителна... защото попарваше мераците на БСП Седмото Велико народно събрание да се трансформира в 36-то Обикновено народно събрание. Отрицателната беше пълното разбиване на коалицията СДС в навечерието на парламентарните избори за 36-то ОНС.

Бъдещият вицепрезидент Блага Димитрова емоционално изрича клетвата: „Който подпише конституцията, да му изсъхне ръката[9].

Приемане на Конституцията и заплахи

От общо 400 депутати във ВНС Конституцията е подписана от 313 от различни партии (вероятно заради несъгласието също на ДПС и БЗНС "Никола Петков"[3]). По този начин е приета на четвърто гласуване на 12 юли 1991 г. В същия ден ВНС се „саморазпуска” и продължава да действа като обикновено Народно събрание до произвеждане на избори. Конституцията влиза в сила от следващия ден.

Срещу приемането започва гражданско неподчинение. Следват заплахи за кървави сблъсъци. В деня на приемането има митинг на площада, наричан Демокрация[5]. Преобладават обаче мненията, че трябва да се върви конструктивно напред на база приетата Конституция. На 16 юли президентът Желев насрочва следващите избори - парламентарни и местни, но отхвърля идеята за референдум и приканва гладуващите да прекратят протеста си.

Удовлетворени от това, че предстоят избори, 39-имата прекратяват гладната стачка на 19 юли и се връщат в заседанията на парламента.

Участници[редактиране | редактиране на кода]

Депутати във ВНС[10]
  1. Андрей Андреев
  2. Георги Баев
  3. Йордан Василев
  4. Стоян Ганев
  5. Огнян Георгиев
  6. Владислав Даскалов
  7. Пламен Даракчиев
  8. Венцислав Димитров
  9. Спас Димитров
  10. Владимир Джаферов
  11. Илко Ескенази
  12. Манол Журналов
  13. Ясен Златков
  14. Александър Йорданов
  15. Тодор Колев
  16. Зоя Комитова
  17. Елка Константинова
  18. Васил Костов
  19. Георги Липовански
  20. Владимир Манолов
  21. Павел Мазълов
  22. Кирил Маричков
  23. Петър Марков
  24. Георги Марков
  25. Христо Марков
  26. Венцеслав Медарски
  27. Михаил Неделчев
  28. Димитър Пенчев
  29. Александър Праматарски
  30. Мануш Романов
  31. Златка Русева
  32. Стефан Савов
  33. Николай Слатински
  34. Едвин Сугарев
  35. Димитър Топлийски
  36. Петко Търпанов
  37. Илич Цветков
  38. Янко Янков
  39. Александър Янчулев

Заседанията на парламента напуска и Румен Данов, който обаче не се присъединява към 39-имата. На 16 май 39-имата стават 45, след като се присъединяват още депутати: Петър Берон, Георги Петров, Снежана Ботушарова, Еленко Божков. После ВНС напускат и други, сред които социалдемократът Александър Чирков. На 29 май Берон размисля и се връща отново в парламента.

В подкрепа на протеста се обявяват 159 интелектуалци. Приети да се присъединят в палатковия лагер на протестиращите депутати, като участват в гладната стачка са Блага Димитрова и Дончо Папазов. От 11 юли към гладуващите се присъединяват и 21 столични кметове, които гладуват в извънработно време.[1].

Отзвук[редактиране | редактиране на кода]

По времето на протеста във в. „Демокрация” се пише и за фалшификации на изборите за ВНС. 39-тимата са критикувани, че с протеста си всъщност оставят на заден план (прикриват чрез друг скандал) темата[3].

След докладите на КРДОПБГДСРСБНА (т.нар. II Комисия по досиета, създадена 2007 г.) се установява, че голяма част от протестиращите са били бивши агенти на ДС. Някои ги обявяват в първото разцепление на СДС (тогава съюз от партии) на СДС (движение), СДС-център и СДС-либерали (т.нар. седесета с тирета).[7] Във в. „Демокрация” още тогава се изразяват съмнения дали не става дума за борба за власт в СДС, а не срещу конституцията, които обаче, според някои, стават причина за уволняване на тогавашния главен редактор на в. „Демокрация” Волен Сидеров[11].

Десет години по-късно Протестът на 39-имата продължава да буди емоции и скандали. През 2001 г. на представянето на книгата „Протестът на 39-те“ със съставители Вяра Николова и Ирен Рибарева депутатът от левицата (ПГ на ДЛ) Иван Генов разкъсва книгата и упреква с неприлични изрази заместник-председателя на парламента Иван Куртев за представянето ѝ в парламента[9]. Според последния обаче отсъствието на депутати от заседания в знак на протест е парламентарна практика по цял свят [12].

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Цеков, Петьо. Епопеята на гладуващите - 10 години по-късно. // Сега, 7.7.2001. Посетен на 9.12.2014.
  2. За план Клин виж Сугарев, Едвин. Българският вариант на операция Клин. // svobodata.com, 13 dlhwij 2011. Посетен на 7 март 2015.
  3. а б в г д Долев, Александър. ГОЛЕМИЯТ ЗАГОВОР. // Посетен на 29 ноември 2009. Според автора статията е писана през IX – XII 1992 г. и публикувана в 3 последователни броя от 17.12.1992 г. до 13 януари 1993 г. във в. „Царство България“. Внимание! Статията е силно емоционална и идеологизирана.
  4. Георги Петров — биографична справка. // справочник „ОМДА“. Посетен на 8 март 2015.
  5. а б в Цанева, Габриела. Реши се и ще си свободен — V. // Словото. Посетен на 29 ноември 2009. – дневник на съвременничка
  6. Иванова, Биляна. Идва ли време да се гладува за републиката?. // в. „Новинар“, 12 юли 2001. Посетен на 29 ноември 2009.
  7. а б Каракачанов, Александър. В памет на тридесет и деветимата и на България. // Зелена партия, 1 юни 2001. Посетен на 29 ноември 2009. Тогава ЗП е част от СДС, по-късно е политически противник.
  8. Желев, Желю. Въпреки всичко. Моята политическа биография. София, Колибри, 2010. ISBN 978-954-529-843-1. с. 9-10.
  9. а б Александрова, Вера. Депутати се ругаха на педерасти и фашисти. // в. „Новинар“, 27 януари 2001. Посетен на 29 ноември 2009.
  10. Рибарева 2000, с. 78.
  11. Витанова, Пепа. Професия интригант. // в. „Стандарт“, 13 март 2009. Посетен на 29 ноември 2009.
  12. Депутат от БСП скъса книгата „Протестът на 39-те“. // в. „Черно море“, бр. 934/ 27.1.2001. Посетен на 29 ноември 2009.[мъртъв линк]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Рибарева, Ирен и др. Протестът на 39-те: Документален разказ за гладната стачка на Групата на 39-те по повод приемането на новата Конституция, април-юли 1991 г.. София, Фондация „Конрад Аденауер“, 2000. с. 594.