Сергей Малютин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Сергей Василиевич Малютин
Серге́й Васи́льевич Малю́тин
Автопортрет (1910)
Автопортрет (1910)

Роден
Починал
Погребан Новодевическо гробище, Москва, Русия

Националност руснак
Образование Московско училище за живопис, скулптура и архитектура
Кариера в изкуството
Стил Реализъм
Учители Владимир Маковски, Иларион Прянишников, Евграф Сорокин
Жанр портрет, пейзаж, жанрова живопис, приложно изкуство
Известни творби „Портрет на Фурманов“, „По этапу“
Повлиян Василий Поленов, Евграф Сорокин
Награди два малки сребърни медала
Семейство
Съпруга Елена Алексеева
Деца Олга, Вера, Владимир и Михаил
Сергей Василиевич Малютин в Общомедия

Сергей Василиевич Малютин (на руски: Серге́й Васи́льевич Малю́тин) е руски живописец, график и архитект, един от основателите и майстор на самобитния стил руски модерн, „баща“ на руските матрьошки.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Сергей Малютин е роден на 4 октомври/22 септември 1895 г. в Москва, в семейството на фабрикант и търговец.[1][3][4] На 3-годишна възраст губи родителите си и е отгледан от леля си, съпруга на дребен чиновник, чието семейство живее във Воронеж.[1][3] Момчето е изпратено в търговско училище, а след това – и на счетоводни курсове. След завършването им Сергей за кратко работи като чиновник в града. Художественият му талант се проявява късно, едва след като попада на изложба на передвижниците. Тогава започва да рисува и решава да стане художник.[3] На 21-годишна възраст се завръща в Москва и започва работа като чертожник в художествения отдел на управлението на Брестската железница.[1][3][5]

През 1883 г. постъпва в Московското училище за живопис, скулптура и архитектура (МУЖВЗ), първо посещавайки вечерните курсове, а после като редовен ученик.[5][6] Негови преподаватели са Владимир Маковски и Иларион Прянишников, а съученици – Исак Левитан, Абрам Архипов, Андрей Рябушкин, Михаил Нестеров, братята Константин и Сергей Коровини. За професионалната си подготовка бъдещият художник дължи най-много на майстора на историческата, религиозна и жанрова живопис, неговия преподавател Евграф Сорокин. През 1886 г. завършва училището със звание свободен художник.[6] През 1880-те става член на групата на Виктор Васнецов, чиято цел е да възроди руския национален стил.[1] През 1888 съветът на Художественото московско общество награждава Малютин с два малки сребърни медала за един етюд и рисунка от натура.[3]

През 1890 г. се жени за Елена Алексеева и в търсене на препитание се захваща с най-различни работи.[1][5] Раждат му се две дъщери и двама сина – Олга, която става художничка, Вера, Владимир и Михаил.[1]

През 1900 г. Малютин се преселва в имението на княгиня Мария Тенишева в Талашкино, което тогава е център на художествените занаяти. Там се занимават с обучение на мебелисти, резбари, тъкачи, бродирачки и други. Майсторите работят в специално проектирани работилници и създават уникални произведения. Скици за тях се правят от Виктор Васнецов, Константин Коровин, Михаил Врубел и Николай Рьорих, но разцветът на занаятите в Талашкино се свързва предимно с името на Малютин.[6] През същата година влиза в художественото обединение „Светът на изкуствата“.[2]

През 1903 г.се завръща в Москва, става член на Съюза на руските художници и започва работа като преподавател в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура, където остава до 1923 г.[1][4][6] През 1909 г. поема класа по живопис, който до този момент е ръководен от Валентин Серов. През 1914 г. Малютин получава званието академик, а на следващата година става член на Обществото на передвижниците.[6]

След Октомврийската революция Малютин продължава да рисува портрети в традициите на реализма. През 1922 г. в неговия дом се събират млади руски художници-реалисти, които взимат решение да създадат обединение, получило по-късно името „Асоциация на художниците от революционна Русия“ (АХРР).[6] Първата половина на 1920-те е особено плодотворна за художника. Една след друга се появяват нови картини. На VІ и VІІІ изложба на АХРР той показва, освен голямо количество етюди, и 30 нови портрета.[3]

Сергей Малютин умира на 6 декември 1937 г. в Москва.[4]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Творчеството на Малютин в края на 1880-те и началото на 1890-те е доста разнообразно като жанр и тематика. Рисува портрети, пейзажи, жанрови и исторически картини („Нашествието на татарите“). Отдавайки предпочитание на лирическите жанрови сцени създава „Приятелки“ (1889), „На гости при съседката“ (1892) и други.[6] От 1880-те години започва да излага свои работи на московски изложби – пейзажи, интериори и портрети. Участва в изложбата „Света на изкуствата“, „Изложбата на 36 художника“, „Изложба на руските художници“ и „Салона“. Взима участие и в „Exposition de l’Art“ в Париж, организирана от Сергей Дягилев в Есенния салон.[5]

Първата матрьошка
Илюстрация към „Приказка за цар Салтан“ (1899)

Малютин работи и по архитектурни проекти, илюстрации, декор към театрални постановки, изработва модели за облицовъчни плочки, занимава се и с други декоративни изкуства, като се старае да утвърди равноправното им положение спрямо останалите области на художественото творчество.[3] Той е един от активните създатели и пропагандисти на „руския стил“ в изкуството.[2] Приема се и за „баща“ на руските матрьошки. През 1898 г. са изработени първите дървени фигурки с различен размер, поставяни една в друга.[1][5] Първата матрьошка е изрисувана по ескизи на Малютин. Представлява девойка в сарафан, с бяла престилка, пъстър шал на главата и черен петел в ръце.[2]

Портрет[редактиране | редактиране на кода]

Малютин получава голяма известност като портретист и създава около 300 портрета. Още в ранните си години се проявява като майстор, рисувайки „Портрет на сина ми“ („Момче в кресло“), закупена от Павел Третяков за галерията му. В зрелите си години той почти напълно се отказва от маслените бои и рисува портретите с пастели, в която техника постепенно се превръща във виртуоз.[7]

През 1912 г. художникът решава да продължи идеята на Третяков да се създаде портретна галерия на „най-добрите руски хора“. Тя е открита с портрета на художника Василий Перепльотчиков, нарисуван от Малютин през 1912 г. Последван е от още няколко портрета от Малютин – на художниците Михаил Нестеров (1913), Аполинарий Васнецов (1914), Константин Юон (1914), Николай Богданов-Белски (1915), поета Валерий Брюсов (1913), писателя Владимир Гиляровски (1915), книгоиздателя Иван Ситин.[6]

С времето той продължава да обръща особено внимание на портретите на свои съвременници, дейци на културата. Отново се връща към техниката на маслената живопис и започва да рисува не само художници и писатели, а и учени, медици, инженери. Създава портрети на архитект Иван Жолтовски (1919), председателя на Екатерининското научно общество Николай Моргунов (1924), актрисата Олга Книпер-Чехова (1925), писателя Александър Серафимович (1927), живописците Александър Борисов (1919), Мануил Аладжалов (1928), Витолд Бялиницки-Бируля (1929), както и на художниците от новото поколение – Фьодор Богородски, Евгений Кацман, Павел Радимов, Борис Яковлев и други.[3][7] Много от тези портрети се намират в Третяковската галерия.[4]

Най-известният му портрет е този на Дмитрий Фурманов, нарисуван през 1922 г. Обектът е руски писател-прозаик, революционер, комисар от легендарната Чапаевска дивизия. В произведението майсторски са вплетени няколко основни теми – качествата на личността на новото време, революционера и в същото време – човека на изкуството.[6] Още един портрет е посветен на герой от Гражданската война – „Партизанин“, където Малютин се връща към маниера от ранното си творчество – рисува портрета в едър план на фона на пейзаж. Портретът е нарисуван през 1936 г., малко преди смъртта на художника.[3][6]

Пейзаж[редактиране | редактиране на кода]

В пейзажите си Малютин се опира на школата на Василий Поленов. Поленовски мотиви се срещат още в ученическите му произведения. Например „Подмосковски пейзаж“ от 1883 г. се характеризира със стремежа му да създаде картина с добре балансирана композиция, като едновременно с това запази свежестта на възприятието. По-късно пейзажите започват да се смесват с елементи от други жанрове, маркирани в тях във формата на етюди. В по-ранните се забелязва увлечение към пленерната живопис – „Прозорец във вишнева градина“ (1887), „Пейзаж с цъфтяща върба“ (1892). Напомняйки понякога импресионистичните работи на Константин Коровин, тези на Малютин се отличават с по-малка острота в изобразяването на мимолетните впечатления и по-голяма лекота в изпълнението. В пейзажите той обръща сериозно внимание на формата и набляга на нея. Това е особено характерно за кримските му етюди от началото на 1890-те, където отново се забелязва връзката с поленовата школа.[3]

Жанрова живопис[редактиране | редактиране на кода]

В жанровата си живопис Малютин продължава традицията на передвижниците да показват съдбата на представители на различни слоеве от обществото. За разлика от учителя си Владимир Маковски, той не развива тяхната характеристика, а се ограничава със статични, силно изразителни пози, създавайки обобщения образ на просяци и бедняци, съсипани от живота.[3]

Например в „По этапу“ от 1890 г. той рисува затворнически двор, в който затворниците са изобразени като статични фигури, на чиито лица е отпечатано страдание и подчинение на тежката съдба. В същото време поведението на крещящия полицай и сънливия страж на вратата подчертава обикновеността на случващото се. Благодарение на високата гледна точка, избрана от Малютин, хоризонтът излиза отвъд платното и няма място дори за частица от небето. Перспективата, която на пръв поглед изглежда случайна, и отрязването на изображението по краищата на платното, прави композицията фрагментарна, но в същото време тя се отличава с добре обмисленото съотношение между различните образи.[3]

Декор и илюстрации[редактиране | редактиране на кода]

По покана на руския предприемач и меценат Сава Мамонтов, в средата на 1890-те създава декори за Нижегородската опера, а по-късно работи в Московската частна опера на Мамонтов.[6] От по-късните му творби внимание заслужават ескизите за декорите на оперите „Садко“ (1909) и „Гробът на Асколд“ (1912) и към балетаЛешникотрошачката“ (1913).[5]

В продължение на дълги години основното направление в творчеството на Малютин е книжната графика. Най-големи постижения художникът постига при илюстрациите, като прави сериозна крачка напред в тази област, в сравнение с работите от втората половина на 19 век. Често рисунките му са посветени на героите от приказки на Пушкин. В края на 1890-те създава илюстрации към „Руслан и Людмила“ (1898), „Приказка за цар Салтан“ (1897), „Приказка за мъртвата царкиня и седемте богатира“ (1910), „Приказка за златното петле“ (1913) и други произведения на Пушкин.[2][5][6]

Екстериор и интериор на сгради[редактиране | редактиране на кода]

В Талашкино занаятчиите работят под прякото ръководство на Малютин и по много от неговите проекти. Дърводелците и дърворезбарите изработват външната и вътрешната украса на сгради в Смоленск и Москва.[2][6] По проект на Малютин в Талашкино е построена голямата двуетажна сграда „Теремок“, комбинация от библиотека, театър и дом за художника и семейството му, запазена и до днес.[6][7] Всички обекти се характеризират с единство на стила и в тях са използвани форми от руския дърводелски занаят от 18 век – устремени нагоре стръмни покриви, високи изби и обилно оцветена дърворезба.[7] Малютин не се опитва да следва точно примерите на традиционното народно изкуство и не обръща особено внимание на утилитарната страна. Той разбира националното наследство предимно на образно ниво и се превръща в един от създателите на своеобразна руска версия на стила модерн.[6]

Най-значителното постижение на Малютин при завършването му в Москва през 1903 г. е работата му с архитект Николай Жуков. Това е оформлението на фасадите, интериора и мебелите на жилищния дом на П. Перцов в града, построена в периода 1905 – 1907 г. Тази сграда представлява интересно явление в архитектурата от началото на века. На Малютин принадлежи и украсата в коридора и трапезарията в дома на приятеля му, художника Василий Бакшеев.[6][7]

Източници[редактиране | редактиране на кода]