Направо към съдържанието

Антон Димитров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за известния революционер. За битолския учител вижте Антон Димитров (учител).
Антон Димитров
български революционер
Роден
Починал
13 март 1933 г. (66 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вСолунска българска мъжка гимназия
Лиежки университет
Семейство
ДецаСветослав Димитров
Подпис
Антон Димитров в Общомедия

Антон (Андон) Димитров Филахтечев с псевдоними Карата и Пътник,[1] е български революционер, един от основателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2][3]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Антон Димитров е роден през 1867 година в село Айватово, тогава в Османската империя, в среднозаможно семейство. През 1889 година завършва с четвъртия випуск на българската мъжка гимназия в Солун,[4] а след това, от 1889 до 1892 година като екзархийски стипендиант учи право във Висшето училище в Цариград,[5] което не завършва поради болест.

Връща се в Солун и в периода 1892 – 1897 преподава турски език в Солунската българска мъжка гимназия, а от 1894 година преподава и български в турската гимназия в града.

На въпрос на учител по гръцки език как събира шест пъти повече ученици за българската паралелка Антон Димитров отговаря:

Учители и ученици от Солунската гимназия през 1888 – 1889 учебна година. Антон Димитров е трети отзад от ляво надясно
„ Защото от гръцкия се интересуват само ония турчета, които са от места, гдето има гръцко население, а от български – които са между българска среда. Ето мерилото на българизма и гърцизма в Македония... По-голямата част от моите ученици бяха помачета (българи мохамедани). За тях българският език като майчин беше много лесен. Те още първата година привикнаха свободно да четат. Между тях имаше и солунски дьонмета*, и албанчета, които хранеха особени симпатии към българите... Един ден две помачета дойдоха у мен вкъщи и... ми показаха два екземпляра на „Под игото“. На запитването ми как са ги доставили отговориха ми, че им ги дал да ги прочетат и пак да ги върнат един приятел от новата българска революционна организация, която имала последователи и между помаците в Мъгленско... Те и двамата станаха каймаками в Македония. Организацията най-добре вирееше в техните околии въпреки големите доноси от гърците. Те и днес още заемат видни административни постове в републиканска Турция. Не забравят своята татковина Македония и продължават да хранят особени симпатии към Вътрешната македонска революционна организация.[6] “
Учители в Битолската българска гимназия в учебната 1902/1903 година. Отпред: Климент Бояджиев, Емануил Лепчев, Наум Темчев, Константин Стоянов, Лазар Цунев и Стефан Зографов. Отзад: Александър Димитраков, Атанас Яранов, Кръсте Мисирков, Панче Хаджиздравев, Антон Димитров

На 23 октомври 1893 година заедно с доктор Христо Татарчев, Даме Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов и Христо Батанджиев основава Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Димитров е член на Централния комитет на организацията от самото ѝ създаване, а през 1896 година е преизбран на Солунския конгрес.

В 1895 година се жени за Велика Хаджиздравева от Прилеп, с която имат пет деца – Бойчо, Вера, Илия, Димитър и Светослав.[7]

След 1897 година Димитров учителства в Битоля. От 1899 година пак следва право, този път в Лиежкия университет, като завършва успешно през 1901 година.[8] През ноември 1901 година се връща в Битоля като адвокат, като същевременно е член на ръководството на ВМОРО. На 7 декември 1903 година заема длъжността директор на Прилепското българско мъжко класно училище.[9] В Прилеп е и председател на революционния комитет.[10] В 1904 година е избран за член-съдия на Битолския апелативен съд. Като такъв защитава местното българско население и колегите му гърци и турци казват за него:

„ справедлив съдия, но фанатик българин. “
Антон Димитров

През 1908 година Антон Димитров посредничи на Младотурския комитет да се свърже с битолския четнически ръководител на ВМОРО Милан Матов и така се постига споразуменние за предстоящата революция. След Младотурската революция участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове и на учредителния му конгрес е избран за председател.[11] Влиза в обща младотурска комисия с доктор Ангел Робев и по двама сърби, гърци, турци, власи и албанци, която да неутрализира недоразуменията между националностите в империята. Предложен е за български сенатор, но след антикампания от страна на Панче Дорев не е избран. През 1909 година е назначен за съдия в Цариград.

След края на Балканската война се завръща в Македония, където е преследван от новите сръбска и гръцки власти и тайно се прехвърля в България. Там подпомага дейността на Съюза на македонските културно-просветни благотворителни братства и като неин представител участва в тайни преговори между България и Османската империя за даване на автономия на Македония. От февруари 1915 до август 1918 година работи в Министерството на правосъдието като помощник-началник на Гражданското отделение, а след това във Вероизповедния отдел на Министерството на външните работи и изповеданията.[5]

След Първата световна война Димитров е представител на Солунското братство на Учредителния събор на Съюза на македонските емигрантски организации, проведен в София от 22 до 25 ноември 1918 година.[12] От 1920 година е председател на Изпълнителния комитет на македонските братства в България, като след разцепването на същия става член на новообразуваната Временна комисия на македонските братства в България,[13] но след поредните дележи в македонското освободително движение се оттегля от активна дейност. През 1922 година преподава турски в Българското търговско училище в Цариград.

Антон Димитров, страдайки от тежка болест, се самоубива на 13 март 1933 година в София.[14][15][16][17][18][19]

Погребан е в Централните софийски гробища.[20]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Антон Димитров.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 41, 51, 81.
  2. ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. V (от фонд № 290 до фонд № 380). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1983. с. 119 - 121.
  3. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 289.
  4. ↑ Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 89.
  5. ↑ а б Тюлеков, Димитър. Антон димитров – непознатият българин от Македония, Македонски преглед, година ХХХVІІ, 2014, кн. 3, с. 84 – 86.
  6. ↑ „ВМОРО през погледа на нейните основатели“, Военно Издателство, София, 2003 г., стр.142 – 143
  7. ↑ Савова, Радка. За дядо ми, основателя на ВМРО, д-р Антон Димитров, неговото семейство и потомци // Македонски преглед ХХХVІІ (2). 2014. с. 146.
  8. ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 51.
  9. ↑ Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 132.
  10. ↑ Адамовъ, Тодоръ п. Покойници учители-революционери въ Прилепъ, в: Сто години новобългарско училище въ гр. Прилепъ 1843 – 1943. Скопие, „Българско дѣло“, 1943. с. 149.
  11. ↑ Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция, в: Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
  12. ↑ Палешутски, Костадин. Македонското освободително движение след Първата световна война (1918 – 1924). София, Издателство на Българската академия на науките, 1993. ISBN 954-430-230-1. с. 65.
  13. ↑ Палешутски, Костадин. Македонското освободително движение след Първата световна война (1918 – 1924). София, Издателство на Българската академия на науките, 1993. ISBN 954-430-230-1. с. 76.
  14. ↑ Петров, Тодор и Цочо Билярски (съст.). ВМОРО през погледа на нейните основатели. Спомени на Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров и Петър Попарсов. София, Военно издателство, 2002, 212 с.
  15. ↑ Пандев, К. и З. Нонева (съст.). Борбите в Македония и Одринско. 1878 – 1912. Спомени. София, Български писател, 1981, 878 с. (с. 100 – 120).
  16. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 47.
  17. ↑ Енциклопедия България, том 2, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 314
  18. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 272.
  19. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 134.
  20. ↑ Революционери, поборници, военни дейци // София помни. Посетен на 1 ноември 2021 г.
Илия Иванов (и. д.) → директор на Прилепското българско мъжко класно училище
(1903 – 1904) 		→ Илия Кепев (и. д.)
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Право“         Портал „Право“          Портал „Македония“         Портал „Македония“          Портал „България“         Портал „България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Антон_Димитров&oldid=12373189“.