Степна усойница: Разлика между версии
м Робот Добавяне: fi:Kenttäkyy |
м правопис |
||
Ред 22: | Ред 22: | ||
'''Степната усойница''' (''Vipera ursinii''), наричана също '''урсиниева''' или '''остромуцунеста усойница''', е [[вид (биология)|вид]] [[Змии|змия]] от семейство [[Отровници]] (''Viperidae''), срещаща се в [[степ]]ите на [[Евразия]] и в отделни изолирани находища в Централна и Южна [[Европа]]. |
'''Степната усойница''' (''Vipera ursinii''), наричана също '''урсиниева''' или '''остромуцунеста усойница''', е [[вид (биология)|вид]] [[Змии|змия]] от семейство [[Отровници]] (''Viperidae''), срещаща се в [[степ]]ите на [[Евразия]] и в отделни изолирани находища в Централна и Южна [[Европа]]. |
||
Обикновено степната усойница достига до 55 cm |
Обикновено степната усойница достига до 55 cm дължина, но са известни и екземпляри с дължина 80 cm.<ref name="Mal03">Mallow D, Ludwig D, Nilson G. 2003. True Vipers: Natural History and Toxinology of Old World Vipers. Krieger Publishing Company, Malabar, Florida. 359 pp. ISBN 0-89464-877-2.</ref> Отличава се от [[усойница|обикновената усойница]] (''Vipera berus'') по тясната и вълнообразна гръбна ивица, трапецовидното сечение и по-малката и ниско разположена ноздра.<ref name="Бешков">{{Бешков-Нанев}}</ref> |
||
Основният ареал на степната усойница са степите от [[Молдова]], Южна [[Украйна]] и Южна [[Русия]] до Северен [[Казахстан]] и Северозападен [[Китай]]. В Европа се среща в островни находища в Югоизточна [[Франция]], Централна [[Италия]], [[Австрия]], [[Унгария]], [[Румъния]], западната част на [[Балкански полуостров|Балканския полуостров]]. В [[България]] са намирани общо четири екземпляра - два в платото при [[Шумен]], при село [[Вердикал]], днес част от [[Банкя]], (1927) и при манастира Свети Крал над [[Княжево (квартал)|Княжево]] (1934). Видът се смята за изчезнал от територията на страната.<ref name="Бешков"/> |
Основният ареал на степната усойница са степите от [[Молдова]], Южна [[Украйна]] и Южна [[Русия]] до Северен [[Казахстан]] и Северозападен [[Китай]]. В Европа се среща в островни находища в Югоизточна [[Франция]], Централна [[Италия]], [[Австрия]], [[Унгария]], [[Румъния]], западната част на [[Балкански полуостров|Балканския полуостров]]. В [[България]] са намирани общо четири екземпляра - два в платото при [[Шумен]], при село [[Вердикал]], днес част от [[Банкя]], (1927) и при манастира Свети Крал над [[Княжево (квартал)|Княжево]] (1934). Видът се смята за изчезнал от територията на страната.<ref name="Бешков"/> |
Версия от 21:57, 31 януари 2009
Шаблон:Таксо класификация начало Шаблон:Таксон Шаблон:Таксон Шаблон:Таксон Шаблон:Таксон Шаблон:Таксон Шаблон:Таксон Шаблон:Таксон Шаблон:Таксо класификация край Шаблон:Таксо научно наименование Шаблон:Таксо поле
- V. u. eriwanensis
- V. u. graeca
- V. u. moldavica
- V. u. rakosiensis Шаблон:Таксо бг
- V. u. renardi
- V. u. ursinii
Степната усойница (Vipera ursinii), наричана също урсиниева или остромуцунеста усойница, е вид змия от семейство Отровници (Viperidae), срещаща се в степите на Евразия и в отделни изолирани находища в Централна и Южна Европа.
Обикновено степната усойница достига до 55 cm дължина, но са известни и екземпляри с дължина 80 cm.[1] Отличава се от обикновената усойница (Vipera berus) по тясната и вълнообразна гръбна ивица, трапецовидното сечение и по-малката и ниско разположена ноздра.[2]
Основният ареал на степната усойница са степите от Молдова, Южна Украйна и Южна Русия до Северен Казахстан и Северозападен Китай. В Европа се среща в островни находища в Югоизточна Франция, Централна Италия, Австрия, Унгария, Румъния, западната част на Балканския полуостров. В България са намирани общо четири екземпляра - два в платото при Шумен, при село Вердикал, днес част от Банкя, (1927) и при манастира Свети Крал над Княжево (1934). Видът се смята за изчезнал от територията на страната.[2]
Степната усойница се храни главно с гущери, дребни гризачи, едри насекоми, по-рядко с жаби и малки на птици. Ражда по 3 до 16 малки. Въпреки че змията е отровна, няма известни смъртни случаи на хора, в резултат на ухапвания.
Бележки
- ↑ Mallow D, Ludwig D, Nilson G. 2003. True Vipers: Natural History and Toxinology of Old World Vipers. Krieger Publishing Company, Malabar, Florida. 359 pp. ISBN 0-89464-877-2.
- ↑ а б Бешков, Владимир и др. Земноводни и влечуги в България. Пенсофт, 2002. ISBN 978-954-642-147-0.
|