Пепелянка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Пепелянка
Пепелянка.jpg
Природозащитен статут
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Chordata Хордови
клас: Reptilia Влечуги
разред: Squamata Люспести
семейство: Viperidae Отровници
род: Vipera Усойници
вид: V. ammodytes Пепелянка
Научно наименование
Уикивидове Vipera ammodytes
Linnaeus, 1758[1][2]
Подвидове
  • V. a. ammodytes
  • V. a. meridionalis
  • V. a. montandoni
  • V. a. transcaucasiana
пепелянка в Общомедия

Пепелянката (Vipera ammodytes) е вид змия от семейство Отровници (Viperidae), разпространена на Балканите и в част от Близкия изток. Тя се смята за една от опасните европейски змии, заради дългите си зъби (до 13 mm) и сравнително силната отрова.

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Пепелянката достига дължина до 50 – 70 cm, изключително рядко над 100 cm. Максималната дължина на женските е по-малка, отколкото на мъжките, макар че средният им размер е по-голям.[3] Максималният размер зависи и от подвида, като северните форми са по-едри от южните.[4]

Главата е с триъгълна форма и е покрита с малки неравномерно разположени люспи. На върха на предносните щитчета има специфичен израстък („рогче“), по което много лесно се разпознава. То се състои от 9 – 17 люспи, подредени в 2, рядко 3 или 4, напречни реда.[4] Рогчето достига дължина около 5 mm и е меко и гъвкаво. При южните подвидове то стои изправено, докато при V. a. ammodytes е наклонено напред.[5] Макар и много рядко, се срещат и безроги пепелянки. Опашката е много къса и завършва рязко, като последните 4 – 5 cm имат от кадмиево жълт до сигнално зелен цвят.

На цвят е бежово- до светлокафява („пепелява“, откъдето идва името ѝ) с тъмна зигзаговидна ивица по гърба. Езикът обикновено е черен, а ирисът – със златист или медночервеникав цвят. Мъжките имат специфично петно или V-образен белег в задната част на главата, което често се свързва с ивицата на гърба. Женските са с подобен цвят, но с по-слабо контрастни шарки, като обикновено при тях липсва V-образният белег.[4]

Разпространение и местообитания[редактиране | редактиране на кода]

Пепелянката е разпространена в Североизточна Италия, Западна Унгария, Южна Словакия, Балканския полуостров, югозападните части на Карпатите, Турция, Грузия и Сирия.[6] Някои източници включват в ареала ѝ и Южна Австрия.[4]

Пепелянката се среща в цяла България до 1450 m надморска височина. Изключение правят някои високи полета в западната част на страната, макар, че присъства по съседните планински склонове. Разпространени са два подвида – V. a. ammodytes в Северозападна България и V. a. meridionalis в останалата част на страната. Първият е с оранжево оцветяване на долната повърхност на върха на опашката, а вторият – със светлозелено до жълтеникаво-зелено.[7] Последните изследвания показват, че в България не се среща подвидът V. a. montadonii, за който по-рано се е смятало, че също обитава територията на страната.

Пепелянката предпочита открити, каменисти, припечни места, обрасли с висока тревиста растителност, папрати, храсталаци и обикновено с достатъчно подземни дупки за укрития.

Поведение[редактиране | редактиране на кода]

Глава на пепелянка, където ясно се вижда „рогчето“

Пепелянката е активна предимно през деня, в низините и при топло време – също и нощем. Храни се главно с дребни бозайници и птици, по-младите екземпляри – с гущери.[4] Понякога яде и змии, включително други пепелянки.[7] Прекарва 2 до 6 месеца в зимен сън.[3]

Пепелянката е като цяло летаргична и не особено агресивна, като рядко хапе без значително дразнение (неволно настъпване, опит за улавяне). Когато е изненадана, може да реагира по различни начини – да остане неподвижна, да изсъска и да избяга или незабавно да се опита да хапе.[4]

Пепелянката не снася яйца, а е живораждаща.[8] Копулация се наблюдава между април и началото на юни, а малките се раждат през август-октомври. Те са от 1 до 12, най-често 4 – 8 на брой, като при раждането дължината им е 14 – 24 cm.[3][7]

Отрова[редактиране | редактиране на кода]

В миналото, когато много хора са ходели боси, смъртните случаи след ухапване са били относително чести.[5] Българската популация на пепелянката се смята за не особено отровна. Отстъпва вероятно единствено на усойницата по токсичност, но обикновено инжектира по-голямо количество отрова. Дори без противоотрова обаче симптомите обикновено не са тежки и отшумяват за ден-два, може да представлява опасност за деца или възрастни с влошено здраве.

Отровата на пепелянките е сравнително токсична, но се променя с времето и при различните популации.[4] Тя има както протеолитични, така и невротоксични компоненти, като съдържа и хемотоксини с кръвосъсирващи свойства, подобни и също толкова силни, колкото тези в отровата на гърмящите змии. Основните биокомпоненти са „кротоксин“/тази отрова, сравнително слаба, се отделя и от последните вътрешни зъби на смоците/и "фосфолипаза А"-нетоксично биосъединение, което комплектувано с кротоксина дава сравнително силна отрова. Симптомите при ухапване могат да настъпят незабавно – болка, подуване и обезцветяване, понякога замайване и изтръпване.[4] Хората, както и мишките и птиците, реагират бързо на отровата на пепелянката. Гущерите са по-слабо засегнати, а земноводните дори могат да оцелеят след ухапване. Някои змии, като медянките и водните змии, изглежда са нечувствителни към нея.[4]

Отровата на пепелянката се използва за производството на противоотрова за ухапвания от други европейски отровни змии, като тя се отглежда за тази цел.[8][9]

Подвидове[редактиране | редактиране на кода]

Пепелянката е описана първоначално от Карл Линей в Systema Naturae през 1758. В началото на 20 век Жорж Албер Буланже описва няколко подвида, които и до днес са широко признати. Въпреки това има много алтернативни таксономии.[4] В литературата се споменава подвидът V. a. ruffoi (Bruno, 1968),[4], срещащ се в италианските Алпи. Много автори смятат ruffoi и gregorwalineri за синоними на V. a. ammodytes[3], а transcaucasiana за отделен вид.[3][4]

V. a. ammodytes (Linnaeus, 1758) Австрия (Щирия, Каринтия), Северна Италия, Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Република Македония, Албания, Югозападна Румъния, Северозападна България[4]
V. a. meridionalis Boulenger, 1903 България,[7] Гърция, Източна Тракия[4]
V. a. montandoni Boulenger, 1904 Южна Румъния[4]
V. a. transcaucasiana Boulenger, 1913 Грузия, Северна Турция[4]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Други[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. указано в: Reptile Database, дата на публикуване: март 2015
  2. указано в: Обединена система за таксономична информация, дата на публикуване: 16 август 2004, дата: 3 септември 2013
  3. а б в г д Strugariu A. 2006. The European Horn-Nosed Viper. VenomousReptiles.org.
  4. а б в г д е ж з и к л м н о п р Mallow D, Ludwig D, Nilson G. 2003. True Vipers: Natural History and Toxinology of Old World Vipers. Krieger Publishing Company. 359 pp. ISBN 0-89464-877-2.
  5. а б Street D. 1979. The Reptiles of Northern and Central Europe. London: B.T. Batsford Ltd. 268 pp. ISBN 0-7134-1374-3.
  6. McDiarmid RW, Campbell JA, Touré T. 1999. Snake Species of the World: A Taxonomic and Geographic Reference, vol. 1. Herpetologists' League. 511 pp. ISBN 1-893777-00-6 (series). ISBN 1-893777-01-4 (volume).
  7. а б в г Бешков, Владимир и др. Земноводни и влечуги в България. Пенсофт, 2002. ISBN 978-954-642-147-0.
  8. а б Stidworthy J. 1974. Snakes of the world. Grosset & Dunlap Inc. ISBN 0-448-11856-4.
  9. Mehrtens JM. 1987. Living Snakes of the World in Color. New York: Sterling Publishers. 480 pp. ISBN 0-8069-6460-X.
  10. Convention on the Conservation of European Wildlife and Natural Habitats, Appendix II at Council of Europe. Accessed 9 October 2006.