Николай Райнов: Разлика между версии
Редакция без резюме |
Emilian nik (беседа | приноси) |
||
Ред 176: | Ред 176: | ||
* [http://unicat.nalis.bg/Search/Results?lookfor=Николай+Райнов&type=AllFields От и за Николай Райнов в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България] |
* [http://unicat.nalis.bg/Search/Results?lookfor=Николай+Райнов&type=AllFields От и за Николай Райнов в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България] |
||
* [http://liternet.bg/publish4/nrainov/index.html Николай Райнов в Литернет] |
* [http://liternet.bg/publish4/nrainov/index.html Николай Райнов в Литернет] |
||
* [ |
* [https://litclub.bg/library/izk/nrainov/index.htm Николай Райнов в Литературен клуб] |
||
* [http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=268&LangID=1 Николай Райнов в Словото] |
* [http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=268&LangID=1 Николай Райнов в Словото] |
||
* [http://www.otizvora.com/category/duhovnoto/nrainov Николай Райнов в От извора] |
* [http://www.otizvora.com/category/duhovnoto/nrainov Николай Райнов в От извора] |
Версия от 13:04, 8 октомври 2019
Николай Райнов | |
български писател и художник | |
Роден | |
---|---|
Починал | |
Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
Националност | България |
Учил в | Национална художествена академия |
Работил | библиотекар, преподавател |
Кариера в изкуството | |
Академия | Държавно художествено-индустриално училище |
Литература | |
Жанрове | поезия, белетристика |
Известни творби | „Между пустинята и живота“ (1919) |
Научна дейност | |
Област | Философия |
Работил в | Народна библиотека в Пловдив Художествена академия в София Институт за литература при БАН |
Публикации | „История на пластическите изкуства“ (1931) „Вечното в нашата литература“ (1941) |
Семейство | |
Баща | Иван Райнов |
Братя/сестри | Стоян Райнов |
Съпруга | Диана Минчева |
Деца | Богомил Райнов Боян Райнов |
Николай Иванов Ра̀йнов е виден български писател, художник, академик.
Биография
Николай Райнов е роден в търновското село Кесарево на 1 януари 1889 година в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов.[1]
Завършва Духовната семинария в София (1908). Следва философия в Софийския университет (1911). Участва в Първата световна война като военен кореспондент към Девета плевенска пехотна дивизия на Дойранския участък от отбранителната линия на Южния фронт.
Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).
Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.
Главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров публикува голяма рецензия за книгата в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9 – 10), наричайки автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.[2]
В периода 1918 – 1919 г. сътрудничи на Гео Милев, като пише редица статии за неговото списание „Везни“. Същата година издава няколко книги: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.
През периода 1922 – 1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г.
Написал е и книгата „Светите братя“. През 1930 г. основава Българската асоциация „Рьорих“.[3]
Заради романа му „Между пустинята и живота“, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от Православната църква. През 1924 г. става главен редактор на новото списание „Орфей“[4], чиято задача е да популяризира теософските идеи, а в края на 20-те години на ХХ век той създава теософската ложа „Орфей“.[5] Списанието излиза само две години.
Автор е и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930 – 1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ – 12 тома.
Професор по история на изкуството в Художествената академия в София (1927 – 1950).
Ето какво казва накратко за себе си Николай Райнов в Алманах „Жътва“, 1922 г.:
„ | Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…
Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил. |
“ |
Внучката му Диана Райнова казва за него:
„ | Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал учителя Мория... Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов.[6] | “ |
В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи, върху която тема публикува изчерпателна монография. Прави обстойни проучвания върху българската дърворезба и древната българска история.
По 9 септември 1944 г. Райнов е на страната на Отечествения фронт, но няколко години по-късно изпада в немилост. Идеологическите различия със сина му, писателя Богомил Райнов, водят впоследствие до разрив между тях.[7]
Член на Българска комунистическа партия (БКП) от 1944 г.
Член на Съюза на българските писатели (СБП). Член и председател на Съюза на българските художници (СБХ).[8] Избран е за Академик на БАН (1945), дописен член на Българския археологически институт. Съосновател и първи директор на Института за литература на БАН (1948 – 1949).[9]
Удостоен е със заванието Заслужил деятел на изкуството (1952).
Умира на 2 май 1954 г. в София.
Произведения
- 1912 г. – „Богомилски легенди“, преиздадена 1918 г. (изд. „Ив. Каделя“), 1938 г. (изд. „Ст. Атанасов“), 1994 г. (изд. „Логос“, Варна)
- 1918 г. – „Видения из древна България“, кн.I от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
- 1918 г. – „Книга на царете“, кн. II от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
- 1918 г. – „Очите на Арабия. Сънни балади“, изд. „Ст. Атанасов“
- 1918 г. – „Слънчеви приказки“, изд. „Ст. Атанасов“
- 1918 г. – „Градът“ (поема)
- 1918 г. – „Богомилски легенди“ (2 издание)
- 1918 г. – „Книга на загадките“ (2, разширено издание)
- 1919 г. – Мистика и безверие (Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)
- 1919 г. – „Между пустинята и живота“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1994 г. (изд. „Хемус“)
- 1920 г. – „Светилник на живота“ (сборник)
- 1920 г. – „Източно и западно изкуство“, изд. „Везни“, серия „Везни“, №3
- 1923 г. – „Имало едно време...“ (пиеса), издателство Христо Г. Данов
- 1924 г. – „Златното птиче“ (български приказки), изд. „Ст. Атанасов“
- 1924 г. – „Най-хубавите народни приказки“, изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Маяк“, год. III, №4 – 6, преиздадена 1929 г. със заглавие „Най-хубавите български приказки“
- 1924 г. – „Зараждане на изкуствата и печата“, изд. „Дом на изкуствата и печата“, Пловдив
- 1924 г. – „Графиката на Николай Павлович“
- 1925 г. – „Днес и утре“
- 1925 г. – „Сиромах Лазар“ (разкази), изд. „Ст. Атанасов“
- 1925 г. – „Юнак над юнаци“ (народни приказки), изд. „Ст. Атанасов“
- 1925 г. – „Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив“
- 1927 г. – „Вълшебният кон“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, библиотека „Детска радост“, преиздадена 1938 г.
- 1927 г. – „Хиляда и една нощ“ (избрани приказки), изд. „Хемус“, преиздадена 1942 г.
- 1927 г. – „Али Баба и разбойниците. Завистливият съсед“ (арабски приказки, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1939 г.
- 1928 г. – „Корабът на безсмъртните“ (сборник поеми), изд. „Ст. Атанасов“
- 1928 г. – „Вечните поеми. Песни за човека и земята“, изд. „Ст. Атанасов“
- 1928 г. – „Книга на загадките. Притчи и сказания“, библиотека за самообразование
- 1928 г. – „Човекът и образът му“
- 1928 г. – „Малък художествен речник (Живопис, архитектура, скулптура, графика)“, изд. „Отец Паисий“, Пловдив
- 1929 г. – „Една вечер у Перикла (Страници от художествено-културния живот на Древна Елада)“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №2
- 1929 г. – „Великият цар Симеон Велики и неговото дело“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №4
- 1930 г. – „Синдбад морякът“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1943 г.
- 1930 г. – „Макбет“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
- 1930 г. – „Венецианският търговец“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
- 1930 г. – „Трендафилка“ (приказка от Ш.Перо), изд. „Хемус“
- 1931 – 1939 г. – „История на пластическите изкуства“ (12-тома, уникално и изключително ценно издание с прекрасни приложения, оказало огромно влияние в развитието на българската култура), изд. „Ст. Атанасов“, библиотека за самообразование
- 1931 – 1934 г. – „Приказки от цял свят“ (34 отделни книги), изд. „Ст. Атанасов“
- 1933 г. – „Самодивско царство (Сказания и притчи)“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1939 г.
- 1933 г. – „Златни сърца“ (разкази за деца и юноши), изд. „Ст. Атанасов“
- 1934 г. – „Алмазите на Изток“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
- 1934 г. – „Торба приказки за русалки, самодиви, царе, царски синове“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
- 1938 г. – „Богомилски легенди. Страници из летописите на света“ („Пълно събрание на съчиненията“) в 3 тома, изд. „Ст. Атанасов“
- 1938 г. – „Книга за доброто и злото. Четива за лични и граждански добродетели“, изд. „Ст. Атанасов“
- 1939 г. – „Пълно събрание на съчиненията“, изд. „Ст. Атанасов“
- 1941 г. – „Вечното в нашата литература“ в 9 тома
- 1943 – 1945 г. – „История на изкуството“ в 2 тома
- 1947 г. – „Кръвожадни“ (роман)
- 1955 г. – „Николай Павлович“
- 1957 г. – „Избрани произведения“
- 1969 – 1971 г. – „Избрани произведения“ в 4 тома под редакцията и с предговор на Богомил Райнов
Източници
- Кратка българска енциклопедия в 5 тома, т. 4 (Опере-Строи), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1967
- Енциклопедия „България“ в 7 тома, т.5 (П-Р), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1986
- Речник на българската литература в 3 тома, т. 3 (П-Я). Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1982
- Брошура „Николай Райнов – юбилейна изложба“, София, 1974
- Николай Кафтанджиев, „Петър Димков – добре познатият... непознат“, изд. Хрикер
- Васил Стоилов. История на моя живот; Явора Стоилова. Историята на моя баща. София: Литературен форум, 1995
- „Биографии на българските писатели, изучавани в училище“, Велико Търново: „Слово“, 1995
- Мичева-Пейчева, Калина. „Биографии на български писатели“. София: Дамян Яков, 2005
- Светлозар Игов, „История на българската литература“ София: Сиела, 2001
- Радислав Кондаков, „Николай Райнов – мисията на един окултен ученик в света“. София, 2006 (електронна публикация – „Николай Райнов – мисията на един окултен ученик в света“ на сайта Beinsadouno.com)
- Николов, Калин. „Николай Райнов. Сътворител на митологии“, сп. „Усури“, С., октомври 2006
- Кристел Иванова, Валентин Стамов. Библиография на Николай Райнов, сп. „Тера фантастика“, бр. 2 от 2001
- Богомил Райнов, В името на отца, София: Продуцентска къща „2 1/2“, 2001 ISBN 9549044254
- Едвин Сугарев, Николай Райнов – боготърсачът богоборец, София: Карина М, 2007 ISBN 9789543150465
- Част от тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
Библиография
- Федотова В.Н. Сады болгарского художника Николая Райнова // Сад: символы, метафоры, аллегории. Памятники исторической мысли. РАХ, НИИ теории и истории изобразительных искусств. Москва, 2010.
Бележки
- ↑ Невена Стефанова, „Талантлив угодник, какво унизително съчетание (Извадки от бележника)“ (нещо като рецензия на книгата „В името на отца“ на Богомил Райнов), в. „Култура“, 14 май 2002.
- ↑ Едвин Сугарев, „Дилемите на дуализма“. Из книгата „Николай Райнов – боготърсачът богоборец“. Изд. „Карина – Мариана Тодорова“: София, 2007.
- ↑ Даниела Кънева, „Уникален албум с творби на Николай Рьорих“, БНТ, 30 март 2013.
- ↑ Бойко Златев. Теософската периодика в България // Палитра 1 (2). декември 2003. Посетен на 13.08.2012.
- ↑ Николай Генов, „Теософското общество е универсална религия“, в. „Стандарт“, 1 октомври 2001.
- ↑ Даниела Кънева, „Преоткриване на Николай Райнов“, БНТ, 22.08.2010.
- ↑ „Богомил Райнов избран за носител на държавна награда за 2006 г.“, mediapool.bg, 31 октомври 2006 г.
- ↑ Калин Николов, „Книга за случилото се зад разпятието, но не и за него“, електронно списание LiterNet, 15.06.2009, № 6 (115).
- ↑ Обща информация за Института за литература, БАН на сайта на Института за литература.
Външни препратки
- От и за Николай Райнов в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
- Николай Райнов в Литернет
- Николай Райнов в Литературен клуб
- Николай Райнов в Словото
- Николай Райнов в От извора
|
- Български художници
- Писатели след Освобождението
- Български писатели
- Български изкуствоведи
- Български художествени критици
- Български библиотекари
- Български преводачи на немскоезична литература
- Преподаватели в НХА
- Академици на БАН
- Председатели на СБХ
- Теософи
- Български военни дейци от Първата световна война
- Носители на орден „За военна заслуга“
- Хора от област Велико Търново
- Починали в София