Велино

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Велино
България
Red pog.png
Велино
Област Шумен
Red pog.png
Велино
Общи данни
Население 307 (ГРАО, 2014-06-15)*
Землище 28,892 km²
Надм. височина 260 m
Пощ. код 9793
Тел. код 05344
МПС код Н (Ш)
ЕКАТТЕ 10464
Администрация
Държава България
Област Шумен
Община
   - кмет
Шумен
Красимир Костов
(БСП)

Велино е село в Североизточна България. То се намира в община Шумен, Област Шумен.

География[редактиране | edit source]

Село Велино е разположено на 20 километра северно от град Шумен. То е едно от 25-те села в общината. Намира се на 260 м надморска височина. Населението му е 306 жители. Землището на селото е едно от най-големите и най-плодородните в областта. То обхваща 27 000 дка, от които 21 350 дка обработваема земя. Във Велино се намира една от най-старите църкви в района - "Св. Николай - летни". Строежът е започнал през 1830 г., но е завършена едва през 1864 г. Църквата е вкопана 1 м в земята. Село Велино е богато на много селски /изворни/ чешми, които до ден днешен се ползват от местното население: "Кара-иван чешмаси", "Дядо Тодоракиевата чешма", "Бойчо-Ивановата чешма", "Байрактаря", "Бейгир чешма" и др. Много къщи разполагат със собствени кладенци, които са голямо съкровище за стопаните. През селото минава и река, която се влива в местния микроязовир. Основният поминък на населението е животновъдството, земеделието, бъчварството.

История[редактиране | edit source]

Праистория[редактиране | edit source]

Най-ранните следи от човешко присъствие в региона на селото са при т.н "казъл таш"- „червена скала“ — от неолита (7 хил. пр. Хр.).Тя се намира до с. Живково, висока e около15м.и широка около 35м.Преди около век братята Карел и Херменгилд Шкорпил разкопават могилата, изваждат счупени съдове, кости от животни, керамични отломъци и др. В близката околност на селото се откриват и множество материали от енеолита (към село Калино), предимно фрагментирани глинени съдове. Предполага се, че селото най-напред е било в местността "дерелика", югоизточно от днешното село.Там на площ от 7-8 дек. са се личали останките от жилищата.Много от събраните камъни от градежа на жилищата са били обгорени от огън. По това се съди, че селото е било най-вероятно опожарено, както и най-вероятната причина за неговото преместване. То се е преместило в местностите "чатмата" и "Юртлук" на изток и североизток от днешното село, в близост до старата турска махала. Край пътя за с. Правенци е имало старо гробище. При копане на силажни ями са открити човешки скелети, от разположението им се разбира, че мъртвите са били мохамедани. В района на старото селище намиращо се в местността "Юртлука" са открити основи на жилища с комини от зидовете, както и керамични съдове и тухли каквито имало само на старините в Плиска.Източно от днешното село се намира старо гробище със запазени надгробни плочи и до днес. То било наречено "машатлък"т.е. гробище на неверници.Надгробните плочи много наподобявали тези в с. Калугерица.На много от надгробните плочи са изобразени предмети и животни, които показвали с какво се е занимавал покойникът например: ако той е бил шивач на плочата му е издялана ножица или аршин,на овчаря е изобразено куче и гегя и т.н. Всичко това показва, че през османско иго селището неколкократно променя местоположението си.Направеният извод от археолози и учени е, че селото по произход е старобългарско.Неотдавна бяха направени и разкопки в самият център на селото пред сградата на читалището бяха открити останки от жилища и груба тракийска керамика от римската епоха.В югозападната част на двора на училището бе цялостно проучен комплекс от жилище-полуземлянка и яма за съхраняване на зърно.В най-западната част на днешното село /на около 400 метра от центъра на селото/се откри некропол на ранносредновековното селище /VІІІ -ІХв./.Проучени бяха общо седем гроба.

Античност[редактиране | edit source]

Следи от тракийско поселение се откриват в самия център на съвременното село - на мястото на административната сграда. Още едно тракийско селище е съществувало в посока към село Коньовец (между селото и Кабиюшката могила). Близо до селото има две могили. През 20-те години на 20 век случайно е открита каменна плоча с латински надпис (посвещение на богиня Диана и бог Аполон) от времето на римския император Марк Аврелий. Плочата е датирана 161-169 г. По протежение на днешната жп линия е минавал римския път Марцианопол (Девня) - Абритус (Разград) - Сексагинта Приста (Русе). На няколо километра от селото се намира голямата римска крепост при село Войвода. Говори се, че в местността между Кабиюк и ЖП Гарата е имало пещера с три ръкава, единият от които може би стигал до Кабюшката могила.Говори се още, че в тази пещера можеби е омало и съхранено съкровище, но не е доказано.Но при строежа на ЖП Гарата и пътя тази пещера е затрупана дори и без да се провери от нужните истанции.

Българско средновековие[редактиране | edit source]

В късното средновековеи към 1980 г. територията на селото попада в близост до столицата [Плиска] (тя се намира само на 12 км източно). В района на днешното село е възможно да е имало наблюдателен пост, от който са предавани сигнали за [Плиска] и укреплението при село [Коньовец]. Около жп гара Велино е минавал път. Там е открит и един гроб от 8-9 век (може би част от прабългарски [некропол]). През 80-те години на 20 век при строеж на нова сграда, били открити две големи сребърни пластини, покрити с налепи от ръжда и пръст. Местният учител ги прибрал, но по-късно ги предал в музея в [Шумен]. Оказало се, че едната е накрайник за колан, а другата - шарнирна апликация. Предполага се, че те украсявали колана на известен български велможа от 8 век. Изказано е предположението, че находките от този тип са свързани с [Кубер]. Подобни находки са открити при [Врап] и [Ерсеке] (и двете в днешна [Албания]). Старо селище от този период се намира близо до днешния [микроязовир]. Друго селище е съществувало на няколко километра от днешното село в посока към село [Правенци].А по-точно между старите български гробища и Дядо Тодоракиевата чешма. Днес още си личи къде са биле каменните зидове на къщите, те са били сравнително ниски. Стените не са биле от камък или керпич а от плет замазан с бяла или жълта пръст, премесена със слама. Дядо Велчо Андреев казваше, че чувал от по-старите, че хората които са живели в това село са биле едри и високи. Мъжете ходели с високи калпаци.

Османско робство[редактиране | edit source]

През османския период селото носи името Имрихор. За пръв път то се споменава под това име през 1573 г. По това време то обслужвало турски [чифлик] и имало 3 български и 6 турски къщи. През 1622 г. селото вече има 107 християнски къщи. По това време Лудогорието е било с преобладаващо българско население. Селото се споменава и през 1676 и 1689 г. Тогава то е било доста богато. Отбелязано е, че някои семейства притежавали по 800 глави овце. В района на гара Велино е минавал керванджийски път. Покрай него са върлували разбойници, и досега се разказват легенди за заровени съкровища. Около селото има данни и за действия на хайдути.Една от легендите от времето на османското робство е легендата за "кадън Пена" хубава българка която пристанала на заможен турчин от селото без да е насилвана или принуждавана а по собствено желание. Отрекла се от близки и приятели, както и те от нея затова я наричали всички "кадън Пена". През турско робство селото е било доста будно, населението се е борило за свободата си със зъби и нокти. До ден днешен се говори за строежа на местната църква, как самият дякон Васил Левски се е крил в нея от турците няколко дни.

Българско възраждане[редактиране | edit source]

През 1741 г. през близкото село Становец минава френския търговец Жан-Клод Флаша. Той казва, че то се състояло от „множество мизерни колиби, покрити със слама“. Друг френски пътешественик - граф д'Отрив свидетелства, че околните села са с наполовина турско и наполовина българско население. Той споменава още, че в тези райони за 40 години християнското население е намаляло 10 пъти. В началото на 19 век селото е с почти изцяло мюсюлманско население. Постепенно в селото се заселват множество българи от сливенско. 1854 г. в Имрихор идват 42 татари. Така се оформят 3 махали: турска (най-голяма), българска и татарска.

Заедно с татарите идват и черкези. В селото се заселва и донският казак Бони Иванов. През първата половина на 19 век той избягва от руската армия и се заселва в село Велино, тогава Имрихор. Оженва се за дъщерята на богат чорбаджия. Понеже владее добре няколко езика, спечелва доверието на местните турци. Преди Освобождението няколко години е кмет на селото. Основател на големия род Казакови. През 1861 г. селото има вече 50 български къщи. 1874 те са 61. Към тази дата от 44 села в околността, само в 12 има българи (едно от тях е Имрихор). Останалите са изцяло турски. През 1830 година започва строежа на църквата без позволение. Вкопават я наполовина в земята и обграждат с високи стени. За да не разберат турците, казвали, че строят на попа къща, турците обаче разбират и над българите се изсипват куп беди.Църквата на няколко пъти е разрушавана от турците но нощем наново българите я въздигали. Но въпреки всички трудности месното население си е извоювало правото да имат православен храм. В по късни години църквата няколкократно е разграбвана, килимите са задигани, иконите изгаряни, стените събаряни.Православният храм е завършен през 1864 г./строен е цели 14 г./ носи името на "Свети Николай " - летний.

Храмовият празник е на 9 май / 22 май стар стил /. На тизи ден са пренесени мощите на " Св. Николай-чудотворец" от гр. Мира /древна Ликия- Мала Азия, където е починал на 6.12.342 г./ в гр.Бари Италия.
Съборът на селото е ставал на Архангелов ден, предполагаемата причина сборът на селото да е на 8  ноември /Архангелов ден/ а не на 9 май /летният Никулден/е, че в селото на преселилите се дермендеренци /с.Дермендере днешно с. Гавраилово Сливенско/ се е тачел Архенгеловден. Говори се, че там имало останки от "касаба" /изчезнал град/ и манастир наречен " Свети Архангел Михаил"

През [1864]] година отваря врати училище. От 1874 г. се поддържат връзки с Шуменския революционен комитет. В селото има негово поделение.

В свободна България[редактиране | edit source]

Веднага след Освобождението селото става център на община. През 1880 г. селото има 749 жители (529 българи; 191 турци и татари и 29 цигани). 1900 г. те са вече 905 (785 българи; 111 турци и 9 цигани). След Първата световна война турците се изселват. Към 1920 г. селото е с изцяло българско население. 1946 г. то достига 1305 души, но оттогава насам непрекъснато намалява. Днес в селото има около 310 къщи и приблизително толкова жители, предимно възрастни хора.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

На 25 март 1900 г. в селото е оснавано читалище „Земледелец“. В сградата на читалището се уреждали театрални представления, кинопрожекции и др. Била уредена и библиотека, съществуваща до днес. През 30-те години е закупен първият радиоприемник Филипс. Днес благодарение на даренията на добри хора и усърдието на кмета се изгради нов здравен пункт както и социален патронаж за стари хора, издигна се паметник в памет на загиналите месни жители по време на войните за Освобождението на България.Паметникът бе открит на 14 октомври 2011 г. и бе обслужена панихида за загиналите от Главиницкия епископ Йоан, викарий на Варненския и Великопреславски митрополит д-р Кирил.

Театър[редактиране | edit source]

Първото театрално представление в селото е през 1899 г. Представленията се изнасят в читалището. През 30-те и 40-те години на 20 век театралната му трупа се е славела като една от най-добрите в околността. Изнасяла е представления в близки и по-далечни села.

Към читалището е имало, сформирани групи за самодеен и автентичен фолклор. Днес съществува само женска певческа група, която участва на месни и окръжни празници, като пресъздава месните обичаи, нрави и песни.


Кино[редактиране | edit source]

В селото е имало и редовни кинопрожекции, които днес, за съжаление, вече са прекратени.

Училище[редактиране | edit source]

Основите на училищното дело в селото са положени през 1864 г. Тогава учебните занятия се водят в една от селските къщи, а учениците са били 10-12. Известно време училището се е помещавало в една стаичка пригодена за целта в местната църква. 1882 г. е построена нова сграда с две помещения. През 1905 г. учениците са 135, а учителите само 3! 1907 г. са вече 149 в 2 стаи и с 3 учители! 1938 г. започва строеж на нова сграда. Но през 1944 г. в нея е разквартирувана жандармерийска част. През 1955 г. училището е електрифицирано. За съжаление днес училището вече е закрито, поради липса на достатъчно ученици.

Детска градина[редактиране | edit source]

През 1947 г. започва да работи полудневна градина за децата от предучилищна възраст. Днес, за съжаление, детската градина е закрита, поради липса на деца в селото.

Редовни събития[редактиране | edit source]

На 9-ти май всяка година хората от селото се събирали за да отпразнуват празника на храма "Св.Николай - Летни" и свещеникът отслужвал св.Литургия. Но за съжаление това е било преди много години,дълго време тази традиция не се е спазвала. Въпреки трудният живот, промяната в самите хора през 2009 г. тази традиция се възроди отново и дано се запази през тези трудни времена. За радост на месното население днес /2010 г./ почти 150 г. църква е ремонтирана и възстановена изцяло, както и килийното у-ще към нея.Днес тя започва да пише най-новата си история благодарение на кметът-Д.Димитров, енорийският свещеник отец Иван, спонсорите - църковното настоятелство, училищно настоятелство в селото, както и ф-ма " Пестицид " ЕООД дарили значителни суми за основният ремонт и не на последно място строителната ф-ма " Тича " извършила ремонта на храма, чийто управител Р.В.Маринов е със Велински корени. Селският събор бил на 8 ноември /архангеловден/ но от дълги години месното население го прави последната неделя от м.Ноември.Много разкази са разказани от по-старото население като дядо Стоян / черния /, дядо Велчо Андреев, баба Бойка, дядо Иван и др. / засъжаление те не са вече между живите / как се е празнувало Нова година, селският събор,Ивановден, Йордановден, Бабинден и особено Трифонзарезан като и други празници, които са биле традиция за месното население. Но във всички случаи са се веселяли от сърце,със пълните котли вино и ракия приготвени от стопаните, обилните софри приготвени от домакините и не на последно място веселбата която е ставала във всяка Велинска къща с хората,песните и музиката.Но на първо място е била почитта, уважението /хатъра както се е казвало /към старите в семейството.

Личности[редактиране | edit source]

Предполага се, че родът на Васил Коларов по бащина линия произхожда от Велино. Баба му Дочка е раждана в с. Имрихор. Друга известна личност, чийто произход е от с. Велино е Магдалена Костадинова родена 1944 г. доктор по филология и доцент в ШУ " Епископ Константин Преславски ". Завършила е българска филология в същия университет, година по-късно тя ръководи Катедрата по българска литература, чете лекции и води упражнения по теория на литературата. Била е лектор и в град Краков Полша. Трифон Панайотов е учител по професия на който периот от живота му е минал в с. Велино.Книгата /исторически очерк/ за селото е написана от него, съумял е да представи действителността и истината от първите стъпки по земите на селото до ден днешен на базата на разказите на месните жители.

Други[редактиране | edit source]

През осемдесетте години е съществувала фолклорна група състояща се от танцов състав /малки и големи /и женска певческа група.Фолклорната група е представяла селото на много събори като Копривщица, Рожен,конкурси по надпяване и надиграване и др.Керанка Д.Чобанова е известна в миналото певица с богат репертоар от песни събирани в процес на цял един живот.От по-младите изявилисе като певици са Мика Марчева,и Калинка Бянкова.Райко Стефанов е познат като гайдарджията в селото и околността. Последно време селото нашумя със своеобразния си „Клуб на заврените зетьове“ основан през 1981 г. ,провеждащ се през февруари месец.Подобни клубове има и в други райони на страната /с.Самоводене - Велико Търновско, кв. Макак - Шуменско/ В настоящем, също има женска певческа група за автентичен фолклор, която представя селото както на собствените си празници така и на други общоселски празници,събори и др.

Кухня[редактиране | edit source]

Кухнята е характерна за края си,преобладават повече така наречените яхнии както и супи /постни или месни / с характерната застройка /запръжка/с брашно и червен пипер.Понякога се включва и киселото мляко и яйцето но при определени гозби.Много са традиционните ястия които се приготвят до ден днешен.Например на селският събор курбанът /агнето или ярето/ задължително се готви /мята/ в пеща.Паралелно с месото се мята и дробено /булгур,ориз и предварително сварените дреболии/ може и зеле. А ако остане место в пеща се мята и тиква. Друго ястие което се приготвя и сервира от домакинята по традиция на този ден е [сладка капама]така наречената "сиктир манджа",приготвя се от обелени дребни картофки, дребни лучета и разнообразни сушени плодове. Всичко това се вари на слаб огън, докато продуктите си пуснат соса, после се подслажда ако е необходимо.Много често се правят лозови и зелеви сарми, а когато се заколи прасето по коледа задължително се приготвя кебап и дроб завит в було /на фурна/. Типично за с. Велино е приготвянето на разхладителната напитка наречена "бурч"- /приготвя се от диви круши/. Почти във всяка къща се е слагало и продължава да се слага качето /бидона/ с обикновената трушия /пипер,морков,зелено домати/ в чиято саламура не се слага нито оцет нито захар а само сол /морска/, вода, листа от дюля, дрян, вишна и лозов лист.Особено на почит е млечната баница изпичана в пеща за хляб.Приготвя се от домашно разточени кори и домашно заквасено с мая за сирене мляко.Често се прави и къпаната баница, тя също се приготвя от домашно разточени кори но от предварително изпечени на туча на печката на дърва. Така могат корите да се съхраняват и месец /завити в бохчата на баба / Вече изпечените кори се потапят в предварително затоплена вода в която се слага мазнина и сол а след това се редят в тава, като по междутях се слага и сирене. Специфичното при тази баница е, че не се пече във фурната или пеща за хляб а върху туча на печката първо от едната страна а после се обръща от другата. Има и други специфични ястия за селото, които се приготвят до ден днешен по традиция,било то в ежедневието или по празници. Те са се предавали и предават от баби и майки на дъщери и снахи.