Илири

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Илирите (на гръцки: Ἰλλυριοί, Illyrioi; на латински: Illyrii or Illyri) са индоевропейски племена, населявали западния дял на Балканския полуостров през Античността от 2 хилядолетие пр.н.е.

Територия на обитаване на илирийските племена през Античността (по Boardman, John; Hammond, Nicholas Geoffrey Lemprière, "The Cambridge Ancient History: The Expansion of the Greek World, Eighth to Six Centuries B.C"; Cambridge University Press (1982)

Название[редактиране | редактиране на кода]

Названието „илири“ е дадено от древните гърци, които така назовават северните си съседи, което може да е дефинирало голяма група от народи в древността граничели с елините на север, като съвременната историческа наука не е дала отговор до каква степен става въпрос за културно хомогенна етническа група, говореща един общ език.

Илирийски произход все още се приписва на няколко древни народности, населявали Апенинския полуостров, по-специално Япигите, Дауни и Месапи, за които се смята, че най-вероятно, са тръгнали от Илирия и следвайки бреговете на Адриатическо море са достигнали Апенинския полуостров. Липсват исторически данни, които да свидетелстват, че Илирийските племена някога колективно са назовавали себе си „илири“, и е малко вероятно те да са използвали тази колективна номенклатура за себе си. В действителност, наименованието „илири“ изглежда идва от племе, обитаващо югозападната част на Балканския полуостров, което първо влиза в контакт с древните гърци през Бронзовата епоха, от където идва наименованието „илири“, което започва да се прилага в древността за всички племена, съсредоточени в западната част на полуострова, говорещи близък език и имащи сходни обичаи.[1]

Територия на обитаване[редактиране | редактиране на кода]

Илирийски племена и племенни съюзи са обитавали земите от днешна югоизточна Австрия - областите: "Карантания/Каринтия/Кернтен или Корошка" и "Щирия/Щайермарк/Щайерска или Щаяр" до днешна западна Македония и средна Сърбия. Също така тяхното землище се е простирало от днешна южна Словакия, до днешна северозападна Гърция, областта Епир, но ядрото на илирийския етнос били земите на бивша Югославия, около Динарските планини. На изток илирите били в допир с тракийски племена, които или прогонили по на изток, или се смесили с тях (примери: дарданците, може би пеонците, пенести и др.) Днешна Югоизточна Италия (област Апулия) също от дълбока древност била илирийско землище.

Вероятно населението на античната македонска държава се е състояло основно от илири и траки с елинизирана аристокрация. Може да се допусне, че илирите, подобно на траките, като безписмен народ, са романизирани и елинизирани след като попадат под римско владичество. На северозапад илирийските племена граничат с келтите.[2]

Илирите в Древногръцката митология[редактиране | редактиране на кода]

Родословно дърво на Полифем и Галатея

Според Древногръцката митология, Илирий бил син на Кадъм и Хармония, които били владетели на Илирия и от които произлезли всички илири. Илирий имал много синове, сред които Енхелей, Автарей, Дардан, Медий, Талас, Переб и дъщери, сред които Парто, Дарто, Дасаро и др. Децата на Илирий съответно дали имената си на племената, които произлезли от тях - енхелейци, автариати, дардани, меди, дасарети и даорси. Автарий се сдобил със син Паноний (Пеон), който на свой ред имал синове, наречени Скордиск и Керкоп.

В по-късните версии на митичната генеалогия Полифем и Галатея се сдобиват с Келтос, Галат и Илирий, а тримата братя на свой ред дават начало на племената келти, галати и илири.[3]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Още преди епохата на постмодернизма, съвременните историографи признават, че съществуват пречки за формиране на единна теория за етногенезиса на илирите. Въпреки това, учените изследващи произхода на илирийските племена, търсят корените назад в хилядолетията, преди първата им историческа атестация.

Следвайки теориите на Густав Косина, учените се опитват да свържат племената, споменати от късните римски и древногръцки историци с предходните археологически култури на Бронзовата и Желязната епоха. Учени като Юлиан Покорни и Ричард Питони поставят илирийски „пра-родина“ при Лужишката култура (локализирана в териториите на съвременните Източна Германия и Западна Полша), самата тя, произлизаща от транс-Централноевропейската Култура на полетата с погребални урни. Счита се, че след 1200 г. пр. Хр., носителите на т.нар. „прото-илирийска култура“ - произлизащи от Лужишката култура започват да мигрират към други Европейски територии и дори към Мала Азия. Тяхното движение на юг към Балканите, от своя страна е причина за миграцията на Дорийците в Южна Гърция, за която се твърди, че причинява упадъка на микенската цивилизация. Тази т.нар. „Пан-илирийска теория“ е отхвърлена в съвременната историография, тъй като е базирана на расистката нацистка идеология, свързана с произхода на Арийската раса.[4][5]

Пан-илирийска теория има твърде малко археологически потвърждения в нейна полза, тъй като липсват достатъчно убедителни доказателства за значителни миграционни движения от Лужишка култура към Западните Балкани. Археологическите проучвания и резултатите от тях - особено от региони като Доня Долина и Гласинац в Централна Босна и Северна Албания (по поречието на река Мат), потвърждават приемствеността между културата на Бронзовата и Желязната епохи и слагат началото на изследванията в полза на т.нар. "автохтонна теория" за илирийския произход.

Римско завоевание[редактиране | редактиране на кода]

Илирите създават обединения с наченки на държавност през 3 век пр.н.е., като водят и две войни с Рим преди да бъдат окончателно покорени, а земите им превърнати в римска провинция Илирик. Най-известното илирийско държавно образувание възникнало на територията на днешна Албания с център Шкодра (латински: Scutari). Тези илири влизат през 168 г. пр.н.е. в съюзнически отношения с древна Македония и нейния владетел Персей, като целта на съюза е взаимна защита от римската инвазия в земите на илирите и македонците на Балканите. Войните на илирите с Римската империя продължават до началото на новата ера, като формално окончателното им покоряване от римляните става с образуването на римската провинция Илирик през 59 г. пр.н.е., но е последвано от войната им с Октавиан (35 - 33 г. пр.н.е.). Окончателно илирите и земите им са овладени от Римската империя през 27 г. пр.н.е.[6]

Римската империя води повече от сто годишна война с илирите преди да ги победи окончателно в 168 г. пр. Хр., след което е обособена провинция Илирик в рамките на империята. Подобна е и съдбата на съседите им траки и македони, за които съвременната историография приема, че са латинизирани и започват да говорят латински, като за тракийските племена на юг от Хемус се смята, че са елинизирани. По-трудно доказуема е хипотезата, за илирите, като „протоалбанци“, които са се запазили от пълна латинизация/елинизация до степен на пълна изолираност.[7]

Албанци и Илири[редактиране | редактиране на кода]

Днешните албанци се считат за потомци на илирите. През 1774 г. немският историк Йоханес Е. Тунман изказва хипотезата, че съвременните албанци и албанският език произлизат от илирите и илирийския език. Тази хипотеза е твърде трудна за доказване, тъй като за илирския език се знае малко, запазени са основно надписи, записани на древногръцки и връзката му със съвременния албански посредством завършен сравнителен анализ е практически невъзможна.[8]

Независимо от крайно недостатъчните доказателства, официалната албанска историография възприема тази остаряла хипотеза и продължава да твърди, особено след падането на торалитарния режим на Енвер Ходжа през 1989 г., че албанският език е единственият жив автохтонен език на Балканите, който се използва във всички територии, където в древността се е говорел илирийски език, докато другите местни езици трако-дакийски, старомакедонски, фригийски и старогръцки са отмрели.[9]

Митът за произхода е от особено значение за албанските писатели националисти като Кристо Дако. Първоначално преобладава виждането, че прадедите на албанците са пеласгите, но с развитието на албанското национално движение, романтичната „пеласгийска теория“ е подменена от теорията за „илирийските корени“, която е по-убедителна с лингвистичните си доказателства и се подкрепя от редица учени в началото на ХХ век. „Илирийската теория“ се превръща в един от най-важните стълбове на албанския национализъм, заради значението на историческия континуитет в Косово, Северна Македония, Черна Гора както и в граничещата с Гърция, Южна Албания - територии, оспорвани след Балканските войни от Югославия (правоприемник на която в по-ново време е Сърбия) и Гърция.[10][11]

Илиризъм[редактиране | редактиране на кода]

Не бива да се смесват древните илири с понятията „илиризъм“ и „илирийски език“ от 17-18 в., принадлежащи на хърватската култура и папската пропаганда сред славяните на Балканите.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Boardman, John; Hammond, Nicholas Geoffrey Lemprière (1982), The Cambridge Ancient History: The Expansion of the Greek World, Eighth to Six Centuries B.C, Cambridge, United Kingdom: Cambridge University Press, ISBN 0-521-23447-6
  2. Frazee, Charles A. (1997), World History: Ancient and Medieval Times to A.D. 1500, Barron's Educational Series, ISBN 0-8120-9765-3
  3. Grimal, Pierre; Maxwell-Hyslop, A. R. (1996), The Dictionary of Classical Mythology, Wiley-Blackwell, ISBN 0-631-20102-5
  4. Stipčević, Aleksandar (1977), The Illyrians: History and Culture, Noyes Press, ISBN 978-0-8155-5052-5
  5. Stipčević, Alexander (1989). Iliri: povijest, život, kultura. Zagreb: Školska knjiga.
  6. Wilkes, John J. (1995), The Illyrians, Oxford, United Kingdom: Blackwell Publishing, ISBN 0-631-19807-5
  7. Jireček, Konstantin;"Die Romanen in den Städten Dalmatiens während des Mittelalters", I, 42-44
  8. Johannes E. Thunmann Untersuchungen uber die Geschichte der Oslichen Europaischen Volger Teil, Leipzig, 1774
  9. Ibrahimi, Mustafa; "Te mësojmë shqip: kurs për fillestarë dhe studentë (botimi i dytë)"; Shkup Interlinqua, 2005
  10. Misha, P. Invention of a Nationalism. Myth and Amnesia. In: Albanian Identities, Myth and History. Ed. Stephanie Schwander-Sievers, Bernd Fischer, Indiana University Press, 2002
  11. Dako, Kristo; "Cilet jane Chqipetaret? ("Who are the Albanians?")", Monastir, 1911