Направо към съдържанието

Александър Хамилтън: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Ред 141: Ред 141:


==Министър на финансите==
==Министър на финансите==
Първият президент [[Джордж Уошингтън]] назначава Александър Хамилтън за първи министър на финансите на САЩ на [[11 септември]] [[1789]] г. Той напуска поста на 31 януари 1795 г. В периода на неговата служба се разработва голяма част от структурата на федералното правителство. Форест МакДугал твърди, че Хамилтън е гледал на поста си подобно на британския Първи лорд на хазната, като министър-председател; Хамилтън надзирава колегите си под избраното царуване на Уошингтън. Уошингтън иска съвети и помощ от Хамилтън и по въпроси извън сферата на министерството на финансите. Хамилтън участва в основаването на Монетния двор на САЩ, първата банка на Съединените щати, Катерната доходна служба („Система от катери“), известна сега като [[Брегова охрана на САЩ]] и обстойна система от налози, мита и акцизи.
Първият президент [[Джордж Уошингтън]] назначава Александър Хамилтън за първи министър на финансите на САЩ на [[11 септември]] [[1789]] г. и той заема поста до 31 януари 1795 г. В този период се поставят основите на федералното правителство. Форест МакДугал твърди, че Хамилтън е възприемал своя пост си като най-важен, почти като на министър-председател (в кабинета има още 4 министъра). Президентът Уошингтън иска съвети и помощ от Хамилтън и по въпроси извън сферата на министерството на финансите.


⚫
Като министър на финансите Хамилтън е основна движеща сила на икономическата политика на правителството. Той инициира основаването на първата банка на Съединените щати (1791), на Катерната приходна служба (1790), на Монетния двор на САЩ (1792) и на стройна система за събиране на приходи от данъци, мита и акцизи. За пет години работа Хамилтън заменя хаотичната финансова система от конфедерационната ера с модерен апарат, който дава на новото правителство финансова стабилност и дава на инвеститорите достатъчно доверие да инвестират в правителствените облигации.
Хамилтън предлага пред Конгреса федералното правителство да поеме дълговете на отделните щати, натрупани по време на войната, което би дало много повече власт на правителството. Държавният секретар Томас Джеферсън и конгресмена Джеймс Мадисън водят съпротивата срещу предложението на Хамилтън, но накрая постигат компромис, според който Хамилтън ще подкрепи разполагането на федералната столица на р. [[Потомак]] в замяна на подкрепата на плана на Хамилтън от страна на Джеферсън и Мадисън. Планът е приет от [[Камара на представителите на САЩ|Камарата на представителите]] на 26 юли 1790&nbsp;г.<ref>{{cite book|title=Alexander Hamilton and the Growth of the New Nation|author=Miller, John|year=2003|publisher=Transaction Publishers|location=New Brunswick, USA, and London, UK|isbn=978-0-7658-0551-5|page=251}}</ref>

След приемането на Конституцията САЩ са изправени пред решаване на проблема с изплащането на дълговете, натрупани през войната. В своя „Първи доклад за публичния кредит“ Хамилтън предлага федералното правителство да поеме дълговете на отделните щати, което би дало много повече власт на правителството<ref name="Eurozone's Alexander Hamilton...">{{cite web|last=Stelzer|first=Irwin|title=Who Is the Euro Zone's Alexander Hamilton?|url=http://online.wsj.com/article/SB10001424052748703667904576071542587390056.html?mod=WSJEUROPE_hps_MIDDLETopStories|work=Agenda|publisher=Wall Street Journal|accessdate=January 10, 2011}}</ref>. Това му предложение среща сериозна съпротива, най-вече от страна на държавния секретар Томас Джеферсън и конгресмена Джеймс Мадисън, които контрират, че това не е предвидено в Конституцията. С посредничеството на президента е постигнат компромис, според който Хамилтън подкрепя разполагането на федералната столица на р. [[Потомак]] в замяна на подкрепата на неговото предложение от страна на Джеферсън и Мадисън. Докладът е приет от [[Камара на представителите на САЩ|Камарата на представителите]] на 26 юли 1790&nbsp;г.<ref>{{cite book|title=Alexander Hamilton and the Growth of the New Nation|author=Miller, John|year=2003|publisher=Transaction Publishers|location=New Brunswick, USA, and London, UK|isbn=978-0-7658-0551-5|page=251}}</ref> В следващи доклади („Втори доклад за публичния кредит: Доклад за националната банка“ и „Доклад за основаването на монетен двор“) се поставят основите на тези финансови институции. Друга правителствена служба, основана от Хамилтън, е военизираната Катерната приходна служба (Revenue Cutter Service) с митнически функции. По-късно тя е обединена с други правителствени подразделения за формиране на [[Брегова охрана на САЩ|Бреговата охрана на САЩ]], чиито плавателни съдове все още се наричат „[[катер]]и“.


[[File:DSCN2897_hamilton_statue.jpg|мини|255п|Статуя на Хамилтън над водопадите на в Патерсън, Ню Джърси. Хамилтън предвижда използването на водопадите за задвижване на новите фабрики.]]
[[File:DSCN2897_hamilton_statue.jpg|мини|255п|Статуя на Хамилтън над водопадите на в Патерсън, Ню Джърси. Хамилтън предвижда използването на водопадите за задвижване на новите фабрики.]]


⚫
===Източници на приходи===
В следващите две години Хамилтън подава пет доклада:
⚫
Основният източник на финансиране според Хамилтън е облагането на вносните стоки с [[мито|мита]] и на [[уиски]]то с [[акциз]]. Последното предизвиква силна съпротива от страна на фермерите, чиято кулминация е Бунтът за уискито през 1794 г. В Западна [[Пенсилвания]] и Западна [[Виржиния]] уискито е основен продукт на местната икономика и за експорт. В отговор на бунта, вярвайки, че съблюдаването на законите е жизненоважно за установяването на федерална власт, на място пристигат Уошингтън, Хамилтън, генерал Хенри Лий и федерални войници, повече на брой отколкото са били събирани на едно място по време на цялата Война за независимост. Бунтовниците са стъписани от силата, изпратена срещу тях и бунтът приключва без кръвопролитие.<ref>Mitchell, I:308-31.</ref>
* Първи доклад за публичния кредит: представен пред [[Камара на представителите на САЩ|Камарата на представителите]], 14 януари 1790.
* Операции на Акта поставящ мита на вноса: представен пред Камарата на представителите, 23 април 1790.г.
* Втори доклад за публичния кредит: Доклад за национална банка. Представен пред Камарата на представителите, 14 декември 1790.
* Доклад за основаването на монетен двор: представен пред Камарата на представителите, 28 януари 1791.
* Доклад за производствата: представен пред Камарата на представителите, 5 декември 1791 г..


⚫
===Развитие на индустрия===
===Доклад за публичния кредит===
⚫
[[File:DSCN2897 hamilton statue.jpg|thumb|Статуя на Хамилтън от Франклин Симънс над Големите водопади на р. Пасаик в Патерсън, Ню Джърси, където Хамилтън предвижда използване на водопадите за задвижване на нови фабрики]]
В Доклада за публичния кредит, министърът прави противоречиво предложение, според което федералното правителство ще поеме щатски дългове, направени по време на Революцията.<ref name="Eurozone's Alexander Hamilton...">{{cite web|last=Stelzer|first=Irwin|title=Who Is the Euro Zone's Alexander Hamilton?|url=http://online.wsj.com/article/SB10001424052748703667904576071542587390056.html?mod=WSJEUROPE_hps_MIDDLETopStories|work=Agenda|publisher=Wall Street Journal|accessdate=January 10, 2011}}</ref> Това би дало на федералното правителство много повече власт чрез поставяне най-сериозното финансово задължение на страната в ръцете на федералното правителство, а не на щатските правителства.
⚫
Вярвайки, че индустрията ще доведе до развитие на икономиката, Хамилтън предлага да се подкрепи създаването на нови предприятия с „Доклад за производствата“. Конгресът не дебатира по доклада, с изключение на протеста на Мадисън срещу формулировката на Хамилтън на клаузата за общото благосъстояние, която Хамилтън тълкува либерално като законова основа за обширните си програми. Оттогава тя често се цитира от [[протекционист]]и.<ref>Stephen F. Knott, ''Alexander Hamilton and the Persistence of Myth'' (2002), pp 43, 54, 56, 83, 108 </ref>


⚫
През 1791 г., докато все още е министър на финансите, Хамилтън като частно лице участвува в основаването на „Дружество за установяване на полезни производства“, частна корпорация, която възнамерява да експлоатира силата на Големите водопади на р. Пасаик в Ню Джърси за задвижване на воденици. Компанията не успява да изпълни първоначалната си цел, но отдава земята около водопадите под наем на други воденични предприятия и работи над век и половина.
Основната критика на плана е от Държавния секретар [[Томас Джеферсън]]<ref name="Eurozone's Alexander Hamilton..." /> и конгресмена [[Джеймс Мадисън]]. Някои щати, като Вирджиния на Джеферсън, са изплатили повече от половината си дългове и чувстват, че техните данъкоплатци не трябва отново да бъдат оценявани за избавяне на по-малко предвидливите. Те също така твърдят, че планът излиза извън обхвата на новото конституционно правителство.


⚫
===Появяване на партиите===
Мадисън протестира, че предложението на Хамилтън за понижаване на лихвата и отлагане на плащането на федералния дълг, като непълно плащане; той също протестира срещу спекулативните печалби, които се правят. Много от националния дълг е под формата на облигации, издадено на континентални ветерани, вместо заплата, тъй като Kонтиненталния конгрес не е имал пари да плаща. Тъй като те продължават да не са плащани, много от облигациите са заложени за малка част от стойността им. Мадисън предлага да се плати изцяло, но да се раздели плащането между първоначалния получател и настоящия притежател. Други като Самюъл Ливърмор от [[Ню Хампшир]], искат да обуздаят спекулацията, и да намалят облагането с данъци, като изплатят само част от облигацията. Противоречията между Мадисън и Хамилтън обхващат и други предложения, които Хамилтън прави на конгреса и привличат Джеферсън, когато той се връща от Франция. Поддръжниците на Хамилтън стават известни като федералистите, а не Джеферсън като републиканците. Както Мадисън се изказва<ref>Farrand, Max, ed., ''The Records of the Federal Convention of 1787'', 4 vols. (New Haven, CT, 1937), 3:533–4.</ref>:
Противоречията между Мадисън и Хамилтън, възникнали още при първия доклад, продължават и при следващите му предложения. Както Мадисън се изказва<ref>Farrand, Max, ed., ''The Records of the Federal Convention of 1787'', 4 vols. (New Haven, CT, 1937), 3:533–4.</ref>:


{{cquote|Аз дезертирах от полк. Хамилтън, или по-скоро полковник Х. дезертира от мен; с една дума разделянето ни стана поради неговото желание да администрира правителството в това, което той мисли, че трябва да бъде...}}
{{cquote|Аз дезертирах от полк. Хамилтън, или по-скоро полковник Х. дезертира от мен; с една дума разделянето ни стана поради неговото желание да администрира правителството в това, което той мисли, че трябва да бъде...}}


⚫
Томас Джеферсън споделя възгледите на противниците на Хамилтън<ref>Pearson, Ellen Holmes. "[http://www.teachinghistory.org/history-content/ask-a-historian/24094 Jefferson versus Hamilton]." [http://www.teachinghistory.org Teachinghistory.org]. Accessed 14 July 2011.</ref>. Поддръжниците на Хамилтън стават известни като федералисти, а опозиционната група, наречена по-късно Демократическа-републиканска партия, по онова време е известна с няколко имена, включително „републиканци“,<ref>{{Cite web|title=Madison to Jefferson|date=March 2, 1794|url=http://memory.loc.gov/cgi-bin/ampage?collId=mjm&fileName=05/mjm05.db&recNum=591|accessdate=October 14, 2006|quote=I see by a paper of last evening that even in New York a meeting of the people has taken place, at the instance of the Republican party, and that a committee is appointed for the like purpose.}} See also Smith, p. 832.</ref><ref>{{Cite web|url=http://memory.loc.gov/cgi-bin/query/r?ammem/mtj:@field%28DOCID+@lit%28tj060237%29%29|title=Jefferson to Washington|date=May 23, 1792|quote=The republican party, who wish to preserve the government in its present form, are fewer in number. They are fewer even when joined by the two, three, or half dozen anti-federalists....}}</ref> „джеферсънианци“, и „демократи“.
===Основаване на Монетния двор на САЩ===
⚫
Хамилтън участва в основаването на Монетния двор на САЩ, първата банка на Съединените щати и обстойна система от налози, мита и акцизи. За пет години пълната програма на Хамилтън заменя хаотичната финансова система от конфедерационната ера с модерен апарат, който дава на новото правителство финансова стабилност и дава на инвеститорите достатъчно доверие да инвестират в правителствените облигации.

===Катерна приходна служба===
Хамилтън развива „Система от катери: ("System of Cutters"), формирайки Катерната приходна служба (Revenue Cutter Service), (по-късно комбинирана с други правителствени подразделения за формиране на [[Брегова охрана на САЩ|Бреговата охрана на САЩ]]). Плавателните съдове на Бреговата охрана днес все още се наричат „[[катер]]и“.

⚫
===Източници на приходи===
⚫
Един от основните източници на приходи, който Хамилтън прокарваа през Конгреса е акцизен данък върху [[уиски]]то. Силно противопоставяне срещу данъка върху уискито от производителите на памук в отдалечени селски региони избухва в Бунта за уискито през 1794 г. В Западна [[Пенсилвания]] и Западна [[Виржиния]] уискито е основния експортен продукт и е основен за местната икономика. В отговор на бунта, вярвайки, че съблюдаването на законите е жизненоважно за установяването на федерална власт, той придружава до мястото на бунта президента Уошингтън, генерал Хенри Лий и повече федерални войници отколкото са били събирани на едно място по време на цялата Война за независимост. Бунтовниците са стъписани от силата, изпратена срещу тях и бунтът приключва без кръвопролитие.<ref>Mitchell, I:308-31.</ref>

⚫
===Производство и индустрия===
⚫
[[File:DSCN2897 hamilton statue.jpg|thumb|Статуя на Хамилтън от Франклин Симънс над Големите водопади на р. Пасаик в Патерсън, Ню Джърси, където Хамилтън предвижда използване на водопадите за задвижване на нови фабрики]]

⚫
Следващия доклад на Хамилтън е неговия „Доклад за производствата“. Конгресът не дебатира по доклада, с изключение на протеста на Мадисън срещу формулировката на Хамилтън на клаузата за общото благосъстояние, която Хамилтън тълкува либерално като законова основа за обширните си програми. Оттогава тя често се цитира от [[протекционист]]и.<ref>Stephen F. Knott, ''Alexander Hamilton and the Persistence of Myth'' (2002), pp 43, 54, 56, 83, 108 </ref>

⚫
През 1791 г., докато все още е министър на финансите, Хамилтън работи като частен гражданин за основаването на Дружеството за установяване на полезни производства, частна корпорация, която ще използва силата на Големите водопади на р. Пасаик в Ню Джърси за задвижване на воденици. Въпреки че компанията не успява в първоначалната си цел отдава под наем земята около водопадите на други воденични предприятия и работи над век и половина.

⚫
===Появяване на партии===
⚫
По време на службата на Хамилтън като министър на финансите започват да се появяват политически фракции. Група в конгреса, водена от [[Джеймс Мадисън]] и Уилям Гайлс, започва като опозиционна група на финансовите програми на Хамилтън и Томас Джеферсън се присъединява към групата когато се връща от Париж. Хамилтън и неговите съюзници започват да се наричат федералисти. Опозиционната група, наречена Демократическа-републиканска партия по онова време е известна с няколко имена, включително „републиканци“,<ref>{{Cite web|title=Madison to Jefferson|date=March 2, 1794|url=http://memory.loc.gov/cgi-bin/ampage?collId=mjm&fileName=05/mjm05.db&recNum=591|accessdate=October 14, 2006|quote=I see by a paper of last evening that even in New York a meeting of the people has taken place, at the instance of the Republican party, and that a committee is appointed for the like purpose.}} See also Smith, p. 832.</ref><ref>{{Cite web|url=http://memory.loc.gov/cgi-bin/query/r?ammem/mtj:@field%28DOCID+@lit%28tj060237%29%29|title=Jefferson to Washington|date=May 23, 1792|quote=The republican party, who wish to preserve the government in its present form, are fewer in number. They are fewer even when joined by the two, three, or half dozen anti-federalists....}}</ref> „джеферсънианци“, и „демократи“.


Федералистите събират национална коалиция в подкрепа на правителството, включително експанзивните финансови програми, които Хамилтън превръща в правителствени политики; демократите-републиканци изграждат собствена национална коалиция за противопоставяне на тези федералистки програми. И двете страни спечелват подкрепата на местни политически фракции; всяка страна развива собствени партийни вестници. [[Ноа Уебстър]], Джон Фено и Уилям Кобет са видни редактори за федералистите. Бенджамин Франклин Баш и Филип Френо редактират вестници за Демократическата-републиканска партия. Вестниците и от двете страни се характеризират с чести персонални атаки и информация със съмнителна достоверност..
Федералистите събират национална коалиция в подкрепа на правителството, включително на мащабните финансови програми, които Хамилтън превръща в правителствени политики; демократите-републиканци изграждат собствена национална коалиция в опозиция на федералистките програми. И двете страни спечелват подкрепата на местни политически фракции; всяка партия развива собствени партийни вестници. [[Ноа Уебстър]], Джон Фено и Уилям Кобет са видни редактори за федералистите. Бенджамин Франклин Баш и Филип Френо редактират вестници за Демократическата-републиканска партия. Вестниците и от двете страни често съдържат персонални атаки и информация със съмнителна достоверност.


През 1801 г. Хамилтън основава всекидневен вестник ''New York Evening Post'' под редакцията на Уилям Коулман. Сега е известен като ''[[New York Post]]''.<ref>Emery, Michael, and Emery, Edward, ''The Press and America'', 7th ed., Simon & Schuster, 1992, p. 74.</ref>
През 1801 г. Хамилтън основава всекидневен вестник ''New York Evening Post'' под редакцията на Уилям Коулман. Сега е известен като ''[[New York Post]]''.<ref>Emery, Michael, and Emery, Edward, ''The Press and America'', 7th ed., Simon & Schuster, 1992, p. 74.</ref>

Версия от 10:02, 21 юли 2011

Александър Хамилтън
1-ви Министър на финансите на САЩ
Мандат11 септември 1789 – 31 януари 1795 г.
Президент
Джордж Уошингтън
Предшественикняма
НаследникОливър Уолкот
Делегат от Ню Йорк в Конгреса на Конфедерацията
Мандат1788 – 1789 г.
Делегат от Ню Йорк в Конституционния конвент
Мандат1787 – 1787 г.
Лична информация
Роден
Починал
12 юли 1804 (47 или 49 г.)
НационалностАмериканец
РелигияЕпископална при смъртта му
СъпругаЕлизабет Шуйлър Хамилтън
ДецаФилип
Анджелика
Александър
Джеймс Александър
Джон Чърч
Уилям Стефан
Елайза Хамилтън Холи
Филип („Малкият Фил“)
Полит. партияФедералистка партия
ОбразованиеКралски колеж
ПрофесияОфицер
Адвокат
Финансист
Политически философ
Подпис
Военна служба
Години1775–1776 г. Опълчение
1776–1781 г.
1798-1800 г.
ПреданостНю Йорк (от 1776)
САЩ (от 1777)
Род войскиКонтинентална армия
Армия на САЩ
Военно званиеПървоначално:
Лейтенант (Артилерия)
Най-високо:
Генерал-майор
Войни/БиткиАмериканска война за
независимост
Битка при Уайт Плейнс
Битка за Трентън
Битка при Принстън
Обсада на Йорктаун
Квази-война
Александър Хамилтън в Общомедия

Александър Хамилтън (Шаблон:Lang-en, 11 януари 1755 или 1757 – 12 юли 1804) е баща основател на САЩ, офицер, икономист, политически философ, един от първите адвокати по конституционно право и първи министър на финансите на Съединените щати. Той е описан като човекът, който „повече от всеки друг проектира правителството на Съединените щати“:[1] Като министър на финансите, Хамилтън е основен автор на икономическата политика на администрацията на Джордж Уошингтън, особено финансирането на държавните дългове от федералното правителство, основаването на национална банка, система от тарифи и поддържане на голям стокообмен и приятелски отношения с Великобритания. Той е основател и лидер на Федералистката партия, която се противопоставя на Демократическата-републиканска партия, водена от Томас Джеферсън и Джеймс Мадисън.

Роден и отгледан на карибски острови, Хамилтън постъпва в Кралския колеж (днес Колумбийски университет) в Ню Йорк. Той участвува в Американската война за независимост, като в началото на войната организира артилерийска рота и става неин капитан. По късно става старши[2] адютант и довереник на генерал Джордж Уошингтън, американският главнокомандуващ и ръководи три батальона в обсадата на Йорктаун. Избран е за член на Континенталния конгрес, но се оттегля, за да работи като адвокат и да основе Банката на Ню Йорк. Член на законодателното събрание на Ню Йорк, той единствен подписва Конституцията от щат Ню Йорк и по-късно се завръща в Конгреса. Той е сред хората, неудовлетворени от първия национален документ за правителството, Устава на конфедерацията. Докато служи в Ню Йоркското законодателно събрание Хамилтън е изпратен като делегат в Анаполиския конвент през 1786 г. за преразглеждане на Устава, но вместо това той довежда до призив за нова конституция. Той отново е един от нюйоркските делегати на Филаделфийския конвент, който написва Конституцията през 1787 г. и е единственият нюйоркчанин, който я подписва. В подкрепа на новата конституция, Хамилтън пише много от Федералистиките книжа, които все още са важен източник за конституционно тълкуване.[3] В новото првителство на президента Джордж Уошингтън той става министър на финансите.[4] Като министър на финансите оказва голямо влияние върху политиката на правителството. Привърженик на британската политическа система, Хамилтън е националист, който е привърженик на силната централна власт и успява да прокара тълкуване на Конституцията, според което става възможно финансирането на националния дълг, приемането на щатските дългове и създаването на държавната Банка на Съединените щати. Тези програми се финансират най-вече от вносните мита и силно противоречивия акцизен данък върху уискитo. Хамилтън отново служи под командването на Уошингтън в армията, събрана за потушаването на Бунта за уискито, въстание на западните фермери срещу данъците през 1794 г.

Хамилтън подава оставка през 1795 г. след като става известна извънбрачната му връзка с Мария Рейнолдс и се връща към адвокатската си практика в Ню Йорк. Той запазва политическата си активност, застъпва се за федерализма и оказва влияние върху правителството на президента Адамс (1797–1801). През 1798 г. Хамилтън призовава за мобилизация срещу Франция и си осигурява назначение като командир на нова армия, която обучава за подготовка за война.[5] Въпреки тежките сражения по море обаче, квази-войната не бива официално обявена. В крайна сметка Адамс намира дипломатическо решение, което избягва войната.

Членът на американската конституция, според който кандидатите за президент трябва да бъдат „естествено-родени граждани“ е отменен за хора като Хамилтън, които са родени другаде, но са били граждани на САЩ по време на приемането на Конституцията. Хамилтън така и не се възползва от възможността да се кандидатира за президент. Противопоставянето му на преизбирането на президента Джон Адамс спомага за поражението на Адамс на изборите през 1800 г. Когато Томас Джеферсън и Аарън Бър получават равни гласове в Електоралната колегия, Хамилтън помага за избора на Джеферсън за президент. След като се противопоставя на Адамс, кандидата на собствената му партия, той остава с малко политически приятели. През 1804 г., с наближаването на следващите президентски избори, Хамилтън отново се противопоставя на кандидатурата на Бър. Следва дуел, в който който Хамилтън е смъртоносно ранен и умира на следния ден. [6]

Ранни години

Родното място и домът от ранното детство на Александър Хамилтън в Невис, Западните Индии

Александър Хамилтън е роден на 11 януари 1755 или 1757 г. в Чарлстън, столицата на о. Невис в Британските Западни Индии като извънбрачно дете на Рейчъл Лавиен, отчасти потомка на френски хугеноти и Джеймс Хамилтън, четвърти син на шотландеца земевладелец Александър Хамилтън от Грейндж, Еършър.[7] Когато за пръв път пристига в Тринадесетте колонии Хамилтън твърди, че е роден през 1757 г., но в документи след смъртта на майка му е записан като 13-годишен, което означава, че е роден през 1755 г.[8] Възможно обяснение за разминаването е, че възрастта в документите е завишена, за да може да работи, след като остава сирак.

Хамилтън като млад

Майката Рейчъл има нещастен първи брак с Йохан Лавиен от Сен Кроа, много по-възрастен германски евреин и фермер. Тя напуска него и първия си син, и отплава през 1750 г. за Сейнт Китс, където среща Джеймс Хамилтън.[9] Те се местят заедно в родното място на Рейчъл Невис, където тя е наследила имот от баща си.[10] Рейчъл ражда още двама сина, Джеймс младши и Александър. Тъй като родителите му не са в законен брак, Александър не може да посещава Англиканската църква и църковното училище. Вместо това той получава частни уроци и посещава частно еврейско училище.[11] Хамилтън чете и книги от семейната библиотека от 34 тома[12], включително древногръцки и римски класически произведения.

През 1765 г. семейството се мести в Кристианстед, Сен Кроа, заради бизнес начинание на Джеймс, но той ги изоставя и на майката се налага да издържа синовете си с малък магазин. Рейчъл се разболява от треска и умира на 19 февруари 1768 г. След смъртта ѝ съдът присъжда малкото ценности на Рейчъл на първия съпруг. Много предмети биват разпродадени, но един приятел купува семейните книги и ги връща на Александър.[13]

Александър Хамилтън постъпва в местна фирма за внос-износ, „Бийкман и Крюгер“, която търгува с Нова Англия. В продължение на пет месеца през 1771 г., докато собственикът пътува, той дори ръководи фирмата. Александър и Джеймс са осиновени за кратко от братовчед им Питър Литън, но Литън се самоубива и двамата братя се разделят: Джеймс става чирак на местен дърводелец, а Александър е осиновен от търговеца Томас Стивънс[14]. Неговият син Едуард става близък приятел на Александър, момчетата си приличат, и двамата знаят френски и имат сходни интереси.[15]

Александър продължава да работи, да чете ненаситно, опитва се да пише и започва да копнее за живот извън пределите на малкия остров. За пръв път негов материал е публикуван във вестник Royal Danish-American Gazette — есе за урагана от 30 август 1772 г., опустошил Кристианстед. Местните хора забелязват таланта му и започват да събират средства, за изпратят младия Хамилтън да учи. [16] През есента на 1772 г. той пристига в Бостън и се записва в гимназия в Елизабеттаун, Ню Джърси

Образование

През 1773 г. Хамилтън посещава гимназията в Елизабеттаун, където попада под влиянието на водещия интелектуалец и революционер Уилям Ливингстън. Хамилтън кандидатства в Колежа на Ню Джърси (дн. Принстънски университет), но поради даден му отказ да следва ускорено, той решава да посещава Кралския колеж в Ню Йорк (днес Колумбийски университет).

Когато пасторът от Англиканската църква Самюъл Сийбъри публикува поредица от памфлети в подкрепа на каузата на торите, Хамилтън отвръща с първите си политически текстове: A Full Vindication of the measures of Congress („Пълна защита на мерките на Конгреса“) и The Farmer Refuted („Фермерът опроверган“). Той публикува още две статии против Квебекския закон[17], както и поредица от 14 анонимни есета за New York Journal. Въпреки че Хамилтън подкрепя Американската революция, той се противопоставя на разправата на тълпата с лоялисти. Хамилтън дори спасява от такава разгневена тълпа ректора на колежа си, Майлс Купър, който симпатизира на торите, като държи реч преди множеството достатъчно дълго, за да може Купър да избяга. [18]

По време на Войната за независимост

Ранна военна кариера

Александър Хамилтън в униформата на Ню Йоркската артилерия, худ. Алонзо Чапел

След първите сражения на американците с британците в Масачузетс през 1775 г. Александър Хамилтън постъпва в нюйоркското опълчение в ротата „Дъбови сърца“ (с други студенти от Кралския колеж). Той тренира с ротата, самостоятелно изучава военна история и тактика и достига чин лейтенант. Под огъня на британския кораб Азия Хамилтън ръководи завземането на оръдия от Батареята в Манхатън, след което ротата „Дъбови сърца“ става артилерийска. Чрез връзките си с влиятелни нюйоркски патриоти като Александър МакДугал и Джон Джей, той набира Нюйоркската провинциална артилерийска рота от 60 мъже през 1776 г. и е избран за капитан. Тя участва в кампанията около гр. Ню Йорк през 1776 г., особено в битката при Уайт Плейнс. В битката за Трентън ротата е разположена на най-високата част на града, пресечна точка на днешните улици Уорън и Броуд, за да държи под обстрел немските наемници в казармите на Трентън.[19]

В щаба на Уошингтън

Хамилтън е поканен да стане адютант на Натаниъл Грийн и на Хенри Нокс, но отказва с надеждата да бъде назначен в щаба на Джордж Уошингтън. Той постъпва в щаба на Уошингтън на 1 март 1777 г. с чин подполковник[20] и служи в продължение на четири години като началник на щаба. Той се занимава с „писмата до Конгреса, щатските губернатори и най-силните генерали в Континенталната армия.“ [21] Пише много от писмата и заповедите на Уошингтън според напътствията на генерала и накрая му е позволено да „издава заповеди от Уошингтън със собствения си подпис.“ [22] Хамилтън участва като пратеник на Уошингтън в задачи на високо ниво, включително разузнаване, дипломация и преговори.[23] Важните задачи, с които е натоварен, говорят за дълбокото доверие, което Уошингтън е имал в способностите и характера му, тогава и по-късно.

По време на войната Хамилтън става близък приятел с няколко офицери. Писмата му до маркиз дьо Лафайет[24] и до Джон Лорънс използват сантименталните литературни конвенции на късния осемнадесети век и гръцката история и митология.[25] Някои ги интерпретират като израз на хомосоциална или дори хомосексуална връзка, но малцина историци са съгласни с това твърдение.[26]

Елизабет Шуйлер Хамилтън, 1787 г.

На 14 декември 1780 г. в имението Шуйлер в Олбани, Ню Йорк, Хамилтън се жени за Елизабет Шуйлер, дъщеря на ген. Филип Шуйлер и така става член на едно от най-богатите и влиятелни семейства в Ню Йорк.

Командване и битката за Йорктаун

Капитулацията на Корнуолис при Йорктаун, худ. Джон Тръмбул

Докато служи в щаба на Уошингтън, Хамилтън търси команден пост в бойни действия. През февруари 1781 г. Уошингтън леко го смъмря, което дава повод на Хамилтън да подаде оставка от щаба, но незабавно започва да ходатайства да го изпратят на действителна служба. През юли 1781 г. той изпраща писмо до Уошингтън с приложен офицерския си чин, намеквайки по този начин, че ще напусне армията, ако не му се повери желаното командване.[27]

На 31 юли 1781 г. Уошингтън отстъпва и Хамилтън е назначен за командир на нюйоркския лекопехотен батальон. При планирането на щурма на Йорктаун на Хамилтън е поверено командването на три батальона, които заедно с френски войски трябва да превземат 9-ти и 10-ти редут от британските укрепления при Йорктаун. Хамилтън и батальоните му се сражават храбро и успяват да превземат 10-ти редут на щик. Французите също се бият храбро, дават тежки загуби и пленяват 9-ти редут. Това води до капитулацията на цяла британска армия при Йорктаун, фактически слагайки край на британския контрол над Тринадесетте колонии.[28]

По време на Конгреса на конфедерацията (1781-1787)

От март 1781 до март 1789 държавното ръководство на САЩ се осъществява от Конгрес на конфедерацията (наричан също Континентален конгрес), съставен от делегати от отделните щати[29], пряк предшественик на Конгреса на САЩ.

Хамилтън влиза в Конгреса

След битката за Йорктаун, Хамилтън подава оставка като офицер. През юли 1782 г. е избран в Конгреса на конфедерацията като представител на Ню Йорк за едногодишен мандат, започващ от ноември 1782 г.[30] Хамилтън подкрепя конгресмени като надзорника на финансите Робърт Морис, неговия асистент Гуверньор Морис, Джеймс Уилсън и Джеймс Мадисън, настояващи да се осигури независим източник на приходи за Конгреса, какъвто според Устава на конфедерацията липсва.

Докато служи в щаба на Уошингтън, Хамилтън се разочарова от децентрализираната природа на военновременния Континентален конгрес, особено от финансовата му зависимост от щатите. Според Устава на конфедерацията, Конгресът няма власт да събира данъци или да иска пари от щатите. Тази липса на стабилно финансиране затруднява както издръжката на континенталната армия. По време на войната и известно време след това Конгресът получава известни суми от краля на Франция, или от щатите (които често не могат или не искат да допринасят), както и от европейски заеми.[31] Конгресът се е отказал от печатането на книжни пари през септември 1779 г. Томас Бърк предлага поправка на Устава през февруари 1781 г., за да се даде право на Конгреса да събира 5% данък върху всички вносни стоки, но за това се иска ратификация от всички щати, а Роуд Айлънд я отхвърля през ноември 1782 г. Мадисън и Хамилтън правят предложение да се изпрати делегация, която да се опита да уговори Роуд Айлънд да промени решението си. Техният доклад призовава не само за финансова автономност на федералното правителство, но и за правото му да пише федерални закони, които да отменят щатските закони. Междувременно Вирджиния оттегля съгласието си с поправката и това слага край и на преговорите с Роуд Айлънд.[32]

Конгресът и армията

През 1783 г., докато Хамилтън е в Конгреса, расте недоволството в армията и се превръща в заплаха за младите Съединени щати. По-голямата част от армията тогава е разположена в Нюбърг, Ню Йорк. Армията плаща за повечето си провизии, а на войниците не е плащано от 8 месеца. Нещо повече, на офицерите от Континенталната армия е обещано през май 1778 г. да получат пенсия, равна на половината им заплата при уволнението си.[33] Група офицери, водени от ген. Хенри Нокс изпраща делегация, начело с кап. Александър МакДугал, да лобира пред Конгреса за изплащане на заплатите, за пенсиите и за изплащане на пенсиите наведнъж.

През януари Хамилтън предлага да се използва напрежението с армията за решаване на проблема с финансирането на федералното правителство, като пише на Уошингтън тайно да „поеме управлението“ на офицерите, но да държи армията в границите на умереността.[34] Уошингтън отказва, защото осъзнава опасностите от използването на армията като средство.[35] На 15 март Уошингтън изнася реч пред офицерите в Нюбърг, с която успокоява обстановката[36] и Конгресът официално разпуска армията през април. През същия месец, Конгресът приема нов 25-годишен налог, срещу който Хамилтън гласува,[37] но отново се изисква съгласието на всичките щати и Роуд Айлънд.[38] Конгресът на конфедерацията така и не успява да прокара предложенията си за плащане на армията със задна дата, за осигуряване на пенсии или на собствено независимо финансиране.

През юни друга група от недоволни войници от Ланкастър, Пенсилвания, изпраща в Конгреса петиция с искане за плащане на дължимите им заплати със задна дата. Когато се отправят на поход към Филаделфия, Конгресът натоварва Хамилтън и други двама да се изправят срещу тълпата. Хамилтън иска опълчение от Върховния изпълнителен съвет на Пенсилвания, но му е отказано. Той дава напътствия на помощник-министъра на войната Уилям Джаксън да пресече пътя на мъжете. Джаксън не успява. Тълпата пристига във Филаделфия и се отправя към Конгреса, за да си иска заплатата. Председателят на Конгреса, Джон Дикинсън, се страхува, че щатското опълчение на Пенсилвания е ненадеждно и отказва помощта му. Хамилтън предлага Конгресът да се премести в Принстън, Ню Джърси, и това е изпълнено.[39]

Ядосан от слабостта на централното правителство, от Принстън Хамилтън пише призив за преразглеждане на Устава на Конфедерацията. Предложението му включва много от положенията на бъдещата Конституция на САЩ, включително силно федерално правителство с власт да събира данъци и да набира армия. То също включва разделение на властите на изпълнителна, законодателна и съдебна.[40]

Завръщане в Ню Йорк

Имението на Хамилтън в Ню Йорк

Хамилтън се оттегля от Конгреса и през юли 1783 г. става член на адвокатската гилдия в Ню Йорк след няколкомесечно обучение.[41] Скоро той започва да практикува професията, като се специализира в защитата на тори и британски поданици. Едно такова дело е Рутгерс срещу Уодингтън, в което отхвърля иск за изплащане на нанесени щети на пивоварна от англичаните, които са я държали по време на военната окупация на Ню Йорк. През 1784 г. Хамилтън основава Банката на Ню Йорк, най-старата банка, която все още работи в САЩ. Той също е един от хората, които възстановяват Кралския колеж като Колумбийски колеж, след като дейността му е била прекратена след битката на Лонг Айлънд през 1776 г. и сериозните поражения, нанесени му по време на войната. Обществената му кариера е възобновена, когато участва като делегат на конвента в Анаполис през 1786 г. Там той написва резолюцията за Конституционния конвент, с което се доближава до целта си: да се създаде по-силно и финансово независимо федерално правителство.

Конституцията и Федералистът

 Основна статия: Федералистът

През 1787 г. Хамилтън е представител в щатското събрание на Ню Йорк и е първи по ред сред избраните делегати за участие в Конституционния конвент. Въпреки, че е сред инициаторите за свикване на конвента, влиянието му върху работата на самия конвент не е голямо. Това се дължи на различията му с другите двама делегати от Ню Йорк — Джон Лансинг и Робърт Йейтс. Те не споделят виждането на Хамилтън за силно федерално правителство, а тъй като Нюйоркската делегация има един глас, мнението им е определящо, а тъй като по-късно те напускат конвента в знак на протест, Хамилтън е лишен от гласа си (нужни са два гласа от щат).

В началото на конвента Хамилтън държи реч, която кара мнозина (например Мадисън) да го обявят за монархистки симпатизант[42] и въпреки че е смятана за едно от най-красноречивите му слова, почти не влияе върху разискванията.

Реклама на Федералистът

По време на дебатите Хамилтън съставя собствен проект на Конституция, но така и не го предлага. Проектът му съдържа повечето характерни черти на приетата Конституция, включително и клаузата за трите пети относно преброяването на робите. Според проекта Сенатът се избира на пропорционален принцип спрямо населението и броят на сенаторите е две пети от състава на Камарата. Президентът и сенаторите се избират след сложни многостепенни избори, в които последователно се избират все по-малки електорални събрания. Те са с пожизнен пост, който се запазва, ако имат „добро поведение“ и се отнема при корупция или злоупотреба. Президентът има право на абсолютно вето. Върховният съд има непосредствена юрисдикция над всички съдебни дела на Съединените щати, а щатските губернатори трябва да се назначават от федералното правителство.[43]

Хамилтън не е удовлетворен от окончателния вид на приетата Конституция на САЩ, но я подписва и призовава другите делегати да сторят същото, защото представлява огромен напредък в сравнение с Устава на Конфедерацията.[44] Поради напускането на колегите си, Хамилтън е единственият представител на щат Ню Йорк, сложил подписа си върху документа. След това той активно участва в кампанията по ратификацията на Конституцията в щата (1788), решителна стъпка към окончателното ѝ приемане (нужни са били 9 ратификации от 13-те щата, за да влезе тя в сила). Като част от кампанията Хамилтън, Джон Джей и Джеймс Мадисън пишат сборник от 85 есета и статии в защита на конституцията, станал известен като Федералистът. Хамилтън пише 51 от тях, Мадисън 39, а Джон Джей 5. Есетата и аргументите на Хамилтън оказват влияние на дебатите за ратификацията в Ню Йорк и други щати. Считан за основното тълкуване на Конституцията от времето на създаването ѝ, Федералистът се цитира по-често от който и да е друг първичен източник от юристи, адвокати, историци и политолози.[45]

През 1788 г. Хамилтън работи още един мандат в последния Континентален конгрес, свикан според Устава на Конфедерацията. Когато през 1791 г. изтича мандатът на тъста му Филип Шуйлер като сенатор на щат Ню Йорк, на негово място е избран главният прокурор на Ню Йорк Аарън Бър. Хамилтън не е доволен и в кореспонденцията му се появяват лоши отзиви за Бър, въпреки че те са работили заедно по някои проекти.[46]

Министър на финансите

Първият президент Джордж Уошингтън назначава Александър Хамилтън за първи министър на финансите на САЩ на 11 септември 1789 г. и той заема поста до 31 януари 1795 г. В този период се поставят основите на федералното правителство. Форест МакДугал твърди, че Хамилтън е възприемал своя пост си като най-важен, почти като на министър-председател (в кабинета има още 4 министъра). Президентът Уошингтън иска съвети и помощ от Хамилтън и по въпроси извън сферата на министерството на финансите.

Като министър на финансите Хамилтън е основна движеща сила на икономическата политика на правителството. Той инициира основаването на първата банка на Съединените щати (1791), на Катерната приходна служба (1790), на Монетния двор на САЩ (1792) и на стройна система за събиране на приходи от данъци, мита и акцизи. За пет години работа Хамилтън заменя хаотичната финансова система от конфедерационната ера с модерен апарат, който дава на новото правителство финансова стабилност и дава на инвеститорите достатъчно доверие да инвестират в правителствените облигации.

След приемането на Конституцията САЩ са изправени пред решаване на проблема с изплащането на дълговете, натрупани през войната. В своя „Първи доклад за публичния кредит“ Хамилтън предлага федералното правителство да поеме дълговете на отделните щати, което би дало много повече власт на правителството[47]. Това му предложение среща сериозна съпротива, най-вече от страна на държавния секретар Томас Джеферсън и конгресмена Джеймс Мадисън, които контрират, че това не е предвидено в Конституцията. С посредничеството на президента е постигнат компромис, според който Хамилтън подкрепя разполагането на федералната столица на р. Потомак в замяна на подкрепата на неговото предложение от страна на Джеферсън и Мадисън. Докладът е приет от Камарата на представителите на 26 юли 1790 г.[48] В следващи доклади („Втори доклад за публичния кредит: Доклад за националната банка“ и „Доклад за основаването на монетен двор“) се поставят основите на тези финансови институции. Друга правителствена служба, основана от Хамилтън, е военизираната Катерната приходна служба (Revenue Cutter Service) с митнически функции. По-късно тя е обединена с други правителствени подразделения за формиране на Бреговата охрана на САЩ, чиито плавателни съдове все още се наричат „катери“.

Статуя на Хамилтън над водопадите на в Патерсън, Ню Джърси. Хамилтън предвижда използването на водопадите за задвижване на новите фабрики.

Източници на приходи

Основният източник на финансиране според Хамилтън е облагането на вносните стоки с мита и на уискито с акциз. Последното предизвиква силна съпротива от страна на фермерите, чиято кулминация е Бунтът за уискито през 1794 г. В Западна Пенсилвания и Западна Виржиния уискито е основен продукт на местната икономика и за експорт. В отговор на бунта, вярвайки, че съблюдаването на законите е жизненоважно за установяването на федерална власт, на място пристигат Уошингтън, Хамилтън, генерал Хенри Лий и федерални войници, повече на брой отколкото са били събирани на едно място по време на цялата Война за независимост. Бунтовниците са стъписани от силата, изпратена срещу тях и бунтът приключва без кръвопролитие.[49]

Развитие на индустрия

Статуя на Хамилтън от Франклин Симънс над Големите водопади на р. Пасаик в Патерсън, Ню Джърси, където Хамилтън предвижда използване на водопадите за задвижване на нови фабрики

Вярвайки, че индустрията ще доведе до развитие на икономиката, Хамилтън предлага да се подкрепи създаването на нови предприятия с „Доклад за производствата“. Конгресът не дебатира по доклада, с изключение на протеста на Мадисън срещу формулировката на Хамилтън на клаузата за общото благосъстояние, която Хамилтън тълкува либерално като законова основа за обширните си програми. Оттогава тя често се цитира от протекционисти.[50]

През 1791 г., докато все още е министър на финансите, Хамилтън като частно лице участвува в основаването на „Дружество за установяване на полезни производства“, частна корпорация, която възнамерява да експлоатира силата на Големите водопади на р. Пасаик в Ню Джърси за задвижване на воденици. Компанията не успява да изпълни първоначалната си цел, но отдава земята около водопадите под наем на други воденични предприятия и работи над век и половина.

Появяване на партиите

Противоречията между Мадисън и Хамилтън, възникнали още при първия доклад, продължават и при следващите му предложения. Както Мадисън се изказва[51]:

“ Аз дезертирах от полк. Хамилтън, или по-скоро полковник Х. дезертира от мен; с една дума разделянето ни стана поради неговото желание да администрира правителството в това, което той мисли, че трябва да бъде... ”

Томас Джеферсън споделя възгледите на противниците на Хамилтън[52]. Поддръжниците на Хамилтън стават известни като федералисти, а опозиционната група, наречена по-късно Демократическа-републиканска партия, по онова време е известна с няколко имена, включително „републиканци“,[53][54] „джеферсънианци“, и „демократи“.

Федералистите събират национална коалиция в подкрепа на правителството, включително на мащабните финансови програми, които Хамилтън превръща в правителствени политики; демократите-републиканци изграждат собствена национална коалиция в опозиция на федералистките програми. И двете страни спечелват подкрепата на местни политически фракции; всяка партия развива собствени партийни вестници. Ноа Уебстър, Джон Фено и Уилям Кобет са видни редактори за федералистите. Бенджамин Франклин Баш и Филип Френо редактират вестници за Демократическата-републиканска партия. Вестниците и от двете страни често съдържат персонални атаки и информация със съмнителна достоверност.

През 1801 г. Хамилтън основава всекидневен вестник New York Evening Post под редакцията на Уилям Коулман. Сега е известен като New York Post.[55]

Френско-британска война

Когато Франция и Великобритания влизат във война през януари 1793 г. и четиримата члена на кабинета са консултирани относно това какво да се прави (те единодушно подкрепят неутралитет). Хамилтън и Джеферсън изработват специфичните мерки, които поддържат и прилагат неутралитета.[56]

През последната година на Хамилтън в правителството политиката спрямо Великобритания става предмет на спор между двете партии. Хамилтън и федералистите желаят да увеличат търговията с Великобритания, което би донесло повече доходи от мита, а демократите-републиканци предпочитат ембарго, което да принуди Великобритания да уважава правата на САЩ и да предаде фортовете, които все още държи на американска почва, в противоречие с Парижкия договор.[57]

За да предотврати война Уошингтън изпраща върховния съдия Джон Джей към края на 1794 г. да преговаря с британците. Хамилтън помага да се изготвят наставленията му. Резултатът е договорът на Джей, който по думите на Държавния департамент „отговаря на малко американски интереси и в крайна сметка дава на британците повече права.“ [58] Договорът е крайно непопулярен и демократите-републиканци му се противопоставят, защото не удовлетворява предишни оплаквания и защото не се занимава с британските нарушения на американския неутралитет по време на войната. Хамилтън уведомява британския посланик за решението на правителството САЩ да не се присъединят към европейската Лига за въоръжен неутралитет в САЩ зад гърба на Джей, което обезсмисля заплашването на британците от страна на Джей по време на преговорите, че САЩ ще сторят това.

Оттегляне от федерална служба

През пролетта на 1794 г. става известно, че част от парите, които Конгреса е отделил за плащане на европейските кредитори на САЩ през 1790 г. са били отклонени от Хамилтън за вътрешно ползване. Хамилтън твърди, че е бил упълномощен от Уошингтън, но не може да покаже доказателство, а президентът казва, че не си спомня, но е сигурен, че бил поставил условието промяната да е в съответствие със законодателството. Хамилтън пише гневно писмо на президента за това, че не му се е доверил безусловно. Хамилтън подава оставката си на 1 декември 1794 г. преди ново заседание на Конгреса, а оставката влиза в сила на 31 януари 1795 г.

Любовна история

През 1791 г. Хамилтън има сексуална връзка с Мария Рейнолдс. Нейният съпруг, Джеймс, изнудва Хамилтън за пари, като заплашва, че ще уведоми съпругата му Елизабет. Когато Джеймс Рейнолдс е арестуван за фалшификация той се свързва с няколко видни членове на Демократическата-републиканска партия, сред които Джеймс Мънроу и Аарън Бър, твърдейки, че може да разкрие корупция в правителството. Когато запитват Хамилтън относно подозренията си (очаквайки, че Джеймс Рейнолдс ще уличи Хамилтън в злоупотреба със служебното му положение) Хамилтън настоява, че е невинен за злоупотреба в службата си и признава за връзката с Мери Рейнолдс. Конгресмените не огласяват признанието му, но когато започват да се разпространяват слухове след оттеглянето му от поста Хамилтън публикува признание, шокирайки семейството и привържениците си не само с признанието, но и с подробния разказ за връзката си, което опетнява репутацията му до края на живота му.

Първоначално Хамилтън обвинява Мънроу че е разгласил информацията и го предизвиква на дуел, но Бър се намесва и убеждава Хамилтън, че Мънроу е невинен. Язвителният нрав на Хамилтън става причина за няколко покани за дуел, които той отправя през живота си.

Президентски избори през 1796 г.

Оставката на Хамилтън като министър на финансите през 1795 г. не го откъсва от обществения живот. Той остава близък приятел и съветник на Уошингън и оказва влияние върху неговото прощално слово.

В изборите за наследник на Уошингтън Хамилтън се опитва да направи заговор, с който Томас Пинкни да бъде избран, а Джон Адамс да си остане вицепрезидент, използвайки редът установен от конституцията за избор на президент: гласуването е едно, който получи най-много гласове става президент, а вторият вицепрезидент. Заговорът му обаче се проваля и се разгласява. Джон Адамс става президент, а Томас Джеферсън вицепрезидент.[59] Адамс ненавижда деянието на Хамилтън, влиянието му над Уошингтън, смята, че е свръхамбициозен и има скандален личен живот. Хамилтън пък смята Адамс за прекалено емоционално неуравновесен, за да бъде президент.

Квази-войната

По време на квази-войната с Франция от 1798 г. Адамс назначава Хамилтън за генерал-майор, след намесата на Уошингтън. Хамилтън застъпва идеята, че САЩ трябва да завладеят северноамериканските колонии на френския съюзник Испания, ако избухне открита война. Хамилтън настоява за и получава увеличаване на данъците за финансиране на армията, включително Закон за марките, подобен на британския закон от преди Войната за независимост. Хамилтън помага за развитието на армията във всички сфери и официално служи като Старши офицер на армията на Съединените щати от 14 декември 1799 г. до 15 юни 1800 г. Той мечтае за завладяване на Луизиана и дори Мексико и установяване на правителство без привърженици на Джеферсън, след като се е завърнал от похода си, но Адамс слага край на плановете му като започва преговори с Франция.[60] Той също уволнява някои то членовете на правителството, останали от кабинета на Уошингтън, след като открива, че те се подчиняват на Хамилтън, а не на него.[61]

Президентски избори през 1800 г.

Статуя на Хамилтън в ротондата на Конгреса на САЩ

В президентските избори през 1800 г. Хамилтън се стреми да победи както демократ-републиканците, така и съпартиеца си Джон Адамс. През май 1800 г. Аарън Бър превръща изборите за щатско събрание в референдум за президентството и обявява по-добре подготвени кандидати, след като федералистите са обявили своите, с което печели изборите. Щатското събрание от своя страна е упълномощено да избира електорите от Електоралната колегия, които гласуват за президент. Хамилтън иска от бившия главен съдия на Върховния съд и сега губернатор на Ню Йорк Джон Джей и от настоящето събрание да променят закона, за да се създадат специални райони, които да избират директно свой електор. Джон Джей пише на гърба на писмото на Хамилтън „предлага мярка за партийни цели, която не ми отива да приема“ и отказва отговор. [62]

Хамилтън започва интриги, целящи да бъде избран Томас Пинкни за президент. През септември Хамилтън пише писмо до двеста водещи федералисти, в което остро критикува Адамс, макар накрая да му дава хладно одобрение. Копие попада в демократ-републиканците, които го отпечатват. Това наврежда на кампанията на Адамс и разделя Федералистката партия, осигурявайки победа за Джеферсън и унищожавайки позицията на Хамилтън в партията.[63]

В изборите Джеферсън и неговия кандидат Бър за вицепрезидент получават еднакъв брой гласове, което прехвърля избора върху Камарата на представителите. Няколко федералисти, които се противопоставят на Джеферсън подкрепят Бър и в първите 35 гласувания Джеферсън не успява да събере необходимото мнозинство. Преди 36-тото гласуване Хамилтън застава зад Джеферсън в подкрепа на уговорката, постигната от Джеймс Баярд от Делауеър, според която петима представители от Мериленд и Върмонт ще се въздържат, което позволява на делегациите от тези щати да подкрепят Джеферсън, което приключва безизходицата и води до избирането на Джеферсън. Хамилтън не харесва Джеферсън и си противоречи с него по много въпроси, но казва „Поне Джеферсън бе честен.“ Хамилтън усеща, че Бър е опасен. Когато става ясно, че няма да бъде предложен отново за поста вицепрезидент през 1804 г. Бър се кандидатира за губернатор на Ню Йорк срещу кандидата на Джеферсън Морган Луис, но е победен с участието на Хамилтън. [64]

През 1801 Хамилтън обявява намерението си да се оттегли от Федералисткат партия, ако Бър стане техният президентски кандидат през През 1802 г. започва да организира „Християнското конситуционнодружесто“, първият принцип на което, дори и преди подкрепата на Конституцията е „подкрепата на христианската религия“.[65]

Дуел с Аарън Бър

Дуелът на Хамилтън и Бър. Всъщност само двамата секунданти са свидетели на станалото.

Скоро след като Морган Луис, с помощта на Хамилтън, побеждава Аарън Бър в надпреварата за губернаторското място в Ню Йорк в. „Олбани Реджистър“ публикува писмо от Чарлс Купър, сочещо противопоставянето на Бър от страна на Хамилтън и набеждаващо го, че е изразил „още по-презрително мнение“ за вицепрезидента на вечеря в горен Ню Йорк.[66][67] Бър изисква извинение. Хамилтън отказва с мотива, че не си спомня такъв случай.

След размяната на три сприхави писма и въпреки опита на приятели да предотвратят конфронтацията е определен дуел за 11 юли 1804 г. на скалиста площадка на западния бряг на р. Хъдсън в Уийхокен, Ню Джърси, обичайно място за дуели, където три години преди това е убит най-големият син на Хамилтън Филип.

Призори изстрелът на Хамилтън удря клоните над главата на Бър, а Бър застрелва Хамилтън в корема над десния хълбок. В писмо написано в нощта преди дуела Хамилтън пише „Решил съм, ако нашето интервю [дуел] е проведено по обичайния начин и ако Бог благоволи да ми даде възможността, да запазя и хвърля първия ми огън, а имам мисли и да запазя дори втория си огън“, изразявайки по този начин намерение да пропусне Бър.

Надгробният паметник на Хамилтън в гробището на църквата Тринити в Ню Йорк

Обстоятелствата около дуела и реалните намерения на Хамилтън все още са предмет на спор. Нито Пенделтън, нито Ван Нес, двамата секунданти, могат да определят кой е стрелял първи. Куршумът уцелил Хамилтън рикошира във второто и третото плаващо ребро, напуквайки го, и оказва сериозни поражения на вътрешните органи, особено на черния дроб и диафрагмата, преди да заседне между първия и втория лумбален прешлен. Според биографа на Хамилтън Рон Черноу обстоятелствата сочат, че Бър е стрелял втори и внимателно се е прицелил. [68] Според Фрийман Хамилтън не е изпълнил добре известната процедура, в случай, че е нарочно е искал да пропусне целта си, което би дало знак на Бър да стори същото. Години по-късно, когато му се казва, че Хамилтън може да го е подвел на дуела, лаконичният Бър отвръща „Презрително, ако е истина.“ [69] Парализираният Хамилтън, който знае, че е смъртоносно ранен, е откаран с лодка в Ню Йорк[70]., където е посетен от семейството си и след значително страдание умира следобед на 12 юли 1804 г. Политическият съюзник на Хамилтън Гуверньор Морис изнася словото на погребението на политика и учредява таен фонд за подпомагане на семейството му. Хамилтън е погребан в гробището на църквата Тринити в Манхатън.

Наследство

От самото начало Хамилтън поставя прецедент като член на кабинета като формулира федерални програми, пишейки ги под формата на доклади, явява се лично в Конгреса, за да ги защитава и настоява за приемането им, и след това ги прилага. Хамилтън и другите членове на кабинета са жизненоважни за Уошингтън, тъй като няма президент преди него (според Конституцията), който да поставя прецеденти за следване в национални ситуации като бунтове и външни работи. Друго наследство на Хамилтън е неговото про-федерално тълкуване на конституцията. Макар че Конституцията е написано до известна степен двусмилено, така че да се балансира властта между федералното и щатските правителства, Хамилтън последователно взема страната на по-голямата федерална власт за сметка на отделните щати. Той основава първата национална банка въпреки усилената съпротива на Джеферсън. Хамилтън обяснява създаването на банката и други увеличени федерални власти, с конституционната власт на Конгреса да пуска в обръщение пари, да регулира търговията между щатите и всичко друго, което би било „необходимо и подобаващо“. Джеферсън от друга страна възприема по-тесен възглед за Конституцията, правейки внимателен разбор на текста той не намира специфично упълномощаване за създаване на национална банка. Това противоречие в крайна сметка се разрешава от Върховния съд на Съединените щати в МакКълък срещу Мериленд, което по същество възприема виждането на Хамилтън давайки на федералното правителство широка свобода да избира най-добрите средства за изпълнение на конституционно изброените си власти, особено доктрината за „властите по подразбиране“ (implied powers).

Портретът на Хамилтън от Джон Тръмбул, нарисуван през 1805 г. се използва на американските банкноти от $10.

Политиките на Хамилтън като министър на финансите силно повлияват на правителството на Съединените щати и все още продължават да му влияят. Неговата Конституционна интерпретация, особено Клаузата за „необходимо и подобаващо“, задават прецеденти за федералната власт, които все още се използват от съдилищата и се считат за авторитет по конституционно тълкуване. Видният френски дипломат Шарл Морис дьо Талейран, който прекарва 1794 г. в Съединените щати, пише „Аз считам Наполеон, Фокс и Хамилтън за тримата най-велики мъже на нашата епоха, и ако трябваше да избирам между тримата, бих дал без колебание първото място на Хамилтън“, добавяйки, че Хамилтъм интуитивно е разбрал проблемите на европейските консерватори. Талейран, който помага за разрушаването на Първата френска република, би предпочел да има колаиция от европейски монархии, които да ограничават самотния републиканизъм на Съединените щати, който ще позволи мирното пресъздаване на Френската колониална империя на Луи XIV; той счита себе си и Хамилтън в общо съгласие.[71]

Мненията за Хамилтън са достигали крайности: и Джон Адамс и Томас Джеферсън гледат на него като на безпринципен и опасно аристократичен. Хърбърт Кроули, Хенри Кабот Лодж и Теодор Рузвелт насочват внимание към него в края на 19 век е интерес на активно федерално правителство, поддържано или не от тарифи. Няколко републиканци от XIX и XX век влизат в политиката като пишат похвални биографии на Хамилтън.[72]

По времето на Американската гражданска война неговият портрет започва да се появява използва на банкнотите от $2, $5, $10, и $50. Образът му започва също да се появява на американски марки през 1870 г. Портретът му продължава да бъде на американски марки и пари най-яркия пример за което е фигурирането му на банкнотата от $10. Хамилтън е също изобразен на серията от спестовни облигации EE от $500. Източникът на лицето на $10 е портретът на Хамилтън от Джон Тръмбул от 1805 г.[73] На южната страна на сградата на министерството на финансите във Вашингтон има статуя на Хамилтън.

На 19 март 1956 г. Пощенската служба на Съединените щати издава пощенска марка от $5, в чест на Хамилтън.

По време на Карибската криза през 1962 г. ВМС на САЩ все още използват протоколите за комуникация между кораби, написани от Хамилтън за първоначалната Брегова охрана на САЩ.

Домът на Хамилтън в Горен Манхатън е запазен под формата на Националния мемориал Хамилтън Грейндж.[74] Историческата сграда, вече веднъж местена от първоначалното ѝ местоположение, е преместена през 2008 на на земя в близък парк, която някога е била част от имението на Хамилтън.[75] Очаква се да бъде отворена за обществото през 2011 г.[76]

Много градове из Съединените щати носят името на Хамилтън.

За робството

Роб Уестън е описал съвременните научни възгледи за отношението на Хамилтън към робството като разглеждане на Хамилтън от „твърд аболиционист“ до „лицемер“; виждането на Уестън е, че той е дълбоко двойствен.

Първата полемика на Хамилтън срещу министрите на крал Джордж съдържа параграф, който говори за злините, което „робството“ на британците би донесло на американците. Макдоналд гледа на това като на атака срещу самото робство; такава реторика е твърде обичайна през 1776 и варира от позицията, че робството е грешно за свободно-родени американци от британски потекло до признаване на злините на черното робство.[77]

По време на Войната за независимост има поредица от предложения за въоръжаване на роби, да се освободят и да се компенсират господарите им. През 1779 г. приятелят на Хамилтън Джон Лорънс предлага такава част да бъде формирана под негово командване за подкрепление на обсадения Чарлстън, Южна Каролина; Хамилтън предлага на Континенталния Конгрес да създаде до четири батальона роби за бойна служба и да ги освободи. Конгресът препоръчва Южна Каролина и (Джорджия) да придобие до три хиляди роби, ако го намерят за подходящо, те не го намират, въпреки че губернаторът на Южна Каролина и конгресната делегация подкрепят плана във Филаделфия.[78]

Хамилтън твърди, че естествените способности на негрите са добри колкото и на свободните бели и отговаря на протести като цитира Фридрих Велики и други като хвалене на глупостта у войници; той твърди, че ако американците не го направят, британците ще го сторят (както са го направили другаде). Един от неговите биографи е цитирал тази случка като доказателство, че Хамилтън и Лорънс гледат на Революцията и на борбата срещу робството като неразделни.[79] Хамилтън по-късно напада политическите си опоненти като искащи свобода за себе си, но отказвайки да я позволят на негрите.[80]

През януари 1785 г. той посещава втората среща на Ню Йоркското дружество за освобождаване на робите. Джон Джей е президент, а Хамилтън е секретар; той по-късно става президент.[81] Той е член на комисията на дружеството, която прокарва закон през законодателното събрание на Ню Йорк, забраняващ „износа“' на роби от Ню Йорк;[82]три месеца по-късно Хамилтън връща роб-беглец на Хенри Лорънс от Южна Каролина..[83] Хамилтън поддържа прилагането на правило за „запушване на устата“, за да се държат разногласните дискусии по въпроса за робството извън Конгреса и подкрепя компромиса, според който САЩ не могат да премахнат търговията с роби за период от 20 години. [84] Когато квакерите от Ню Йорк подават петиция в първия Конгрес според конституцията за премахване на търговията с роби, а Бенджамин Франклин и Пенсилванското дружество за премахване на робството подават петиция за премахване на робството, НЙДОР остава безучастно.[85]

Хамилтън никога не подкрепя принудителна емиграция на освободени роби; вследствие на това се твърди, че той би приел мултирасово общество, което го отличава от съвременниците му.[86] В международните отношения той подкрепя черното правителство на Тусант Л'Увертюр в Хаити след бунта, който отхвърля френския контрол, тъй както подкрепя помощ за робовладелците през 1791 г. — и двете мерки са в ущърб на Франция.[87]

Възможно е самият той да е притежавал роби в домакинството (доказателствата за това се непреки; МакДоналд го интерпретира като отнасяне до платени служители). Той подкрепя правило за недопускане на дебати, за да се избегнат разделящи дискусии за робството извън Конгреса и поддържа компромиса, според който Съединените щати не могат да отменят търговията с роби за 20 години.[88]

За икономиката

Александър Хамилтън понякога се счита за „светеца-покровител“ на Американската школа по икономическа философия, която, според един историк, доминира икономическата политика след 1861.[89] Той твърдо поддържа правителствената намеса в полза на бизнеса, по почина на Жан-Батист Колбер още от есента на 1781 г.[90]

Хамилтън се противопоставя на британските идеи за свободна търговия, които той вярва че изкривяват ползите към колониални и имперски сили, в полза на американския протекционизъм, който той вярва, че ще помогне за развитието на икономиката на новата нация. Хенри Кери е вдъхновен от писанията му. Според някои той е повлиял на идеите и работата на германеца Фридрих Лист.

От 60-те години на 19 век нататък японските Мейджи лидери прегръщат думите и работата на Хамилтън като валидни за тяхното собствено изискване за модернизация след обиколка на поствоенна Америка. В администрацията на Грант те намират хамилтънови застъпници, които отварят американските финансови и производствени операции за японска инспекция. Лидерите на Мейджи изпращат синовете си да учат американски финанси и индустрия в Ню Йорк, Ню Джърси, Филаделфия и други центрове на търговията. Тези японски министри намират думите и работата на Хамилтън прилагани и от правителството на Бисмарк в Германия, занесени в Германия от Фридрих Лист през 40-те години на 19 век. Лист прекарва известно време в изгнание във Филаделфия. По-късно докладите н Хамилтън пред Конгреса може да се открият в библиотеки не само в Япония, но и в Тайван и Корея, които са взети под колониално управление на Япония. След 1945 лидери и в двете страни използват Доклада за кредита на Хамилтън за установяване на техните собствени съвременни финансови системи [91].

Религията на Хамилтън

Като младеж в Западните Индии Хамилтън е ортодоксален и традиционен презвитерианец от евангелисткия тип „Нова школа“ (за разлика от калвинистите от „Старата школа“); на него се преподава от ученик на Джон Уидърспун, умерен от Новата школа.[92] Той пише два или три химна, които са публикувани в местния вестник.[93] Робърт Труп, негов съквартирант от колежа, отбелязва, че Хамилтън „има навика да се моли на колене нощем и сутрин.“[94]

От 1777 до 1792 Ханилтън изглежда е бил напълно безразличен и е правил шеги за Бога на Конституционния конвент.[95] По време на Френската революция, той има „опортюнистична религиозност“, използвайки християнството за политически цели и настоявайки, че християнството и демокрацията на Джеферсън са несъвместитми.[96] След нещастията му от 1801 г. Хамилтън започва да утвърждава истината на християнството; той също предлага Християнско конституционно дружество през 1802 г., което да поеме „някои силни чувства на ума“ и да избере „достойни“ мъже за служба и пише за „Християнските благосъстоятелни дружества“ за бедните. Той не е член на никое вероизповедание. След като е прострелян Хамилтън изказва вяра в милостта на Бог и изразява желание да се откаже от дуелирането; Епископ Мур дава причастие на Хамилтън.[97]

Семейство

Вдовицата на Хамилтън, Елизабет Шуйлър Хамилтън го надживява с петдест години, до 1854 г. Хамилтън казва за нея „най-добрата съпруга и най-добрата жена“. Крайно религиозна жена, Елизабет прекарва много време, работейки в помощ на вдовици и сираци. След смъртта на Хамилтън, Елизабет продава къщата в провинцията, Хамилтън Грейндж, която тя и Хамилтън са изградили от 1800 до 1802 г.. Тя съосновава първото частно сиропиталище на Ню Йорк, New York Orphan Asylum Society. Въпреки връзката с Рейнолдс, Александър и Елизабет са много близки и като вдовица тя винаги се бори да опазва неговата репутация и да затвърждава позицията му в американската история.

Хамилтън и Елизабет имат осем деца, включително две на име Филип. Старшият Филип, първото дете на Хамилтън (роден на 22 януари 1782) е убит през 1801 г. в дуел с Джордж Ийкър, когото публично е обидил в манхатънски театър. Вторият Филип, последното дете на Хамилтън, е роден на 2 юни 1802 г., малко след смъртта на първия Филип. Другите им деца са Анджелика, родена на 25 септември 1784 г.; Алекасндър, роден на 16 май 1796; Джеймс Александър (14 април 1788 – септември 1878);[98] Джон Чърч, роден на 22 август 1792 г.; Уилям Стивън, роден на 4 август 1797 г. и Елайза, родена на 26 ноември 1799 г.

Хамилтън на американски марки

Малцина, с изключение на американски президенти са били почитани повече от веднъж на американски пощенски марки и Александър Хамилтън е един от тях. Първата пощенска марка в чест на Хамилтън е издадена от американските пощи през 1870 г. Портретите на изданията от 1870 и 1888 са със същата гравираща матрица, моделирана по бюст на Хамилтън от италианския скулптор Джузепе Черачи.[99] Изданието от 1870 г. за Хамилтън е първата марка в чест на министър на финансите. Трицентовото червено мемориално издание е пуснато за 200-годишнината от рождението на Хамилтън през 1957 г.. При близко проучване на изданието може да се различи точното гравирано подобие на сградата на Федералната зала, разположена в гр. Ню Йорк.[100]

1870
1888
1956
1957

Бележки

  1. ↑ United States Senate. SENATE RESOLUTION 368—RECOGNIZING THE IMPORTANCE OF RELOCATING AND RENOVATING THE HAMILTON GRANGE, NEW YORK. Congressional Record 106th Congress (1999–2000), October 6, 2000, Page: S10095
  2. ↑ Chernow, p. 90.
  3. ↑ Ira C. Lupu, "The Most-Cited Federalist Papers." Constitutional Commentary (1998)
  4. ↑ John Steele Gordon "10 Moments That Made American Business," American Heritage, February/March 2007.
  5. ↑ Forrest McDonald, Alexander Hamilton: a biography, (1982), p. 342
  6. ↑ Winfield, 1874, p. 219-220.
  7. ↑ Practical Proceedings in the Supreme Court of the State of New York. Alexander Hamilton. Forward by Williard Sterne Randall. p. ix. 2004. New York Law Journal.
  8. ↑ From St. Croix records. Ramsing's 1930 Danish publication entered late among Hamilton literature
  9. ↑ Chernow, p. 12.
  10. ↑ Chernow, p. 17
  11. ↑ Levine, Yitzchok. The Jews Of Nevis And Alexander Hamilton // The Jewish Press, May 2, 2007. Посетен на October 18, 2008.
  12. ↑ Chernow, p. 24
  13. ↑ Chernow, p. 25
  14. ↑ Chernow, p. 26
  15. ↑ Chernow, pp. 27–30
  16. ↑ Gordon, John Steele. "The Self Made Founder" 'American Heritage, April/May 2004.
  17. ↑ Mitchell 1:65–73; Miller, p. 19
  18. ↑ McDonald, p. 14; Mitchell, I, p. 75; Chernow, p. 63.
  19. ↑ Stryker, p. 158
  20. ↑ Lefkowitz, Arthur S., George Washington's Indispensable Men: The 32 Aides-de-Camp Who Helped Win the Revolution, Stackpole Books, 2003, pp. 15 & 108.
  21. ↑ Chernow p 90
  22. ↑ Chernow p 90
  23. ↑ Lodge, pp. 1:15–20; Miller, pp. 23–6
  24. ↑ Flexner, Young Hamilton, p. 316
  25. ↑ Trees, Andrew S., "The Importance of Being Alexander Hamilton", Reviews in American History 2005, pp. 33(1):8–14, finding Chernow's inferences to be overreading the contemporary style.
  26. ↑ Katz, Jonathan Ned, Gay American History: Lesbians and Gay Men in the U.S.A., Thomas Y. Crowell Company, 1976, p. 445.
  27. ↑ Chernow, p. 159
  28. ↑ Mitchell, pp. I:254–60
  29. ↑ Journals of the Continental Congress, 1774-1789. Edited by Worthington C. Ford et al. 34 vols. Washington, D.C.: Government Printing Office, 1904-37.
  30. ↑ Syrett, p. III:117; за едногодишен мандат, започващ на „първия понеделник на следващия ноември“, пристига във Филаделфия между 18 и 25 ноември и подава оставка през юли 1783 г.
  31. ↑ Kohn; Brant, p. 45; Rakove, p. 324.
  32. ↑ Brant, p. 100; Chernow, p. 176.
  33. ↑ Martin and Lender, pp. 109, 160: първо за седем години, увеличено до живот след предателството на Арнолд.
  34. ↑ Hamilton's letter of February 13, 1783; Syrett, pp. III:253–5. For interpretation, see Chernow, p. 177; cf. Martin and Lender, pp. 189–90.
  35. ↑ Washington to Hamilton, March 4 and March 12, 1783; Kohn; Martin and Lender, pp. 189–90.
  36. ↑ Kohn; Ellis 2004, pp. 141–4
  37. ↑ Rakove, pp. 322, 325.
  38. ↑ Brant, p. 108.
  39. ↑ Chernow, p. 182.
  40. ↑ Chernow, p. 183.
  41. ↑ Chernow, p. 160
  42. ↑ Mitchell, pp. I:397 ff
  43. ↑ Mitchell, pp. I:397 ff
  44. ↑ Brant, p. 195
  45. ↑ Lupu, Ira C., "The Most-Cited Federalist Papers", Constitutional Commentary 1998, pp. 403 ff.; използвайки цитатите на Върховния съд, петте най-често цитирани са Federalist No. 42 (Madison, 33 decisions), Federalist No. 78 (Hamilton, 30 decisions), Federalist No. 81 (Hamilton, 27 decisions), Federalist No. 51 (Madison, 26 decisions), Federalist No. 32 (Hamilton, 25 decisions)
  46. ↑ Lomask, pp. 139–40, 216–7, 220.
  47. ↑ Stelzer, Irwin. Who Is the Euro Zone's Alexander Hamilton? // Agenda. Wall Street Journal. Посетен на January 10, 2011.
  48. ↑ Miller, John. Alexander Hamilton and the Growth of the New Nation. New Brunswick, USA, and London, UK, Transaction Publishers, 2003. ISBN 978-0-7658-0551-5. с. 251.
  49. ↑ Mitchell, I:308-31.
  50. ↑ Stephen F. Knott, Alexander Hamilton and the Persistence of Myth (2002), pp 43, 54, 56, 83, 108
  51. ↑ Farrand, Max, ed., The Records of the Federal Convention of 1787, 4 vols. (New Haven, CT, 1937), 3:533–4.
  52. ↑ Pearson, Ellen Holmes. "Jefferson versus Hamilton." Teachinghistory.org. Accessed 14 July 2011.
  53. ↑ Madison to Jefferson // March 2, 1794. Посетен на October 14, 2006. I see by a paper of last evening that even in New York a meeting of the people has taken place, at the instance of the Republican party, and that a committee is appointed for the like purpose. See also Smith, p. 832.
  54. ↑ Jefferson to Washington // May 23, 1792. The republican party, who wish to preserve the government in its present form, are fewer in number. They are fewer even when joined by the two, three, or half dozen anti-federalists....
  55. ↑ Emery, Michael, and Emery, Edward, The Press and America, 7th ed., Simon & Schuster, 1992, p. 74.
  56. ↑ Thomas, Charles Marion, American neutrality in 1793; a study in cabinet government, Columbia, 1931, a survey of the process before Jefferson resigned at the end of 1793
  57. ↑ Combs, Jerald A., "John Jay", American National Biography (ANB), February 2000. Retrieved on May 14, 2008.
  58. ↑ http://www.state.gov/r/pa/ho/time/nr/14318.htm
  59. ↑ Elkins and McKitrick; Age of Federalism, pp. 523–8, 859. Rutledge had his own plan, to have Pinckney win with Jefferson as Vice President
  60. ↑ Mitchell II:483
  61. ↑ ANB, "James McHenry"; той също уволнява
  62. ↑ Monaghan, p. 419–421
  63. ↑ Elkins и McKitrick, като други историци, говорят за самоунищожителните тенденции на Хамилтън в тази връзка.
  64. ↑ ANB "Aaron Burr"
  65. ↑ Phau, Donald. HAMILTON'S FINAL YEARS: The Christian Constitutional Society // Executive Intelligence Review, January 1992. Посетен на May 2, 2010.
  66. ↑ Freeman, Joanne B (April 1996 1996). "Dueling as Politics: Reinterpreting the Burr–Hamilton Duel" (subscription). The William and Mary Quarterly, Third Series (Omohundro Institute of Early American History and Culture) 53 (2): 289–318
  67. ↑ Kennedy, Burr, Hamilton, and Jefferson, p. 72
  68. ↑ Chernow, Ron Alexander Hamilton
  69. ↑ Wheelan, Joseph, Jefferson's Vendetta: The Pursuit of Aaron Burr and the Judiciary, New York, Carroll & Graf Publishers, 2005, p. 90
  70. ↑ Dr. David Hosack to William Coleman, August 17, 1804
  71. ↑ Adams, pp. 238–43, quoting Talleyrand from Études sur la République: Je considère Napoleon, Fox, et Hamilton comme les trois plus grands hommes de notre époque, et si je devais me prononcer entre les trois, je donnerais sans hesiter la première place à Hamilton. Il avait deviné l'Europe.
  72. ↑ Flexner, Introduction; Lodge, Henry Cabot, Alexander Hamilton, written while a junior professor; Vandenburg, Arthur H., The Greatest American, 1922, while still a newspaper editor; for the effect on his career of his "advocacy of his party's views", see ANB, "Arthur H. Vandenburg".
  73. ↑ The New York Times, "In New York, Taking Years Off the Old, Famous Faces Adorning City Hall", December 6, 2006.
  74. ↑ Hamilton Grange National Memorial (U.S. National Park Service) // Nps.gov. Посетен на March 14, 2009.
  75. ↑ Hamilton Home Heads to a Greener Address
  76. ↑ Hamilton Grange National Memorial (U.S. National Park Service) // Nps.gov. Посетен на April 14, 2010.
  77. ↑ McManus; "Many national leaders including Washington, Franklin, Jefferson, Madison, Hamilton, John Adams, John Jay, Gouverneur Morris, and Rufus King, saw slavery as an immense problem, a curse, a blight, or a national disease"; David Brion Davis, Inhuman Bondage, p. 156; for a wider discussion of the rhetoric of "slavery to the British", see David Hackett Fisher: Liberty and Freedom, chapters I and II.
  78. ↑ Mitchell, pp. I:175–7, I:550 n. 92, citing the Journals of the Continental Congress, March 29, 1779; Wallace, p. 455. Конгресът предлага да компенсира господарите имм след войната.
  79. ↑ Hamilton to Jay, March 14, 1779; Chernow, p. 121; McManus, pp. 154–7.
  80. ↑ McDonald, p. 34; Flexner, pp. 257–8.
  81. ↑ McManus, p. 168.
  82. ↑ Chernow, p. 216.
  83. ↑ Littlefield, с.126, цитиращ Syrett: 3:605-8
  84. ↑ Flexner. 39
  85. ↑ McDonald, p. 177.
  86. ↑ Horton, p. 22.
  87. ↑ Horton; Kennedy, pp. 97–8; Littlefield; Wills, pp. 35, 40.
  88. ↑ Flexner, p. 39.
  89. ↑ Lind, Michael, Hamilton's Republic, 1997, pp. xiv–xv, 229–30.
  90. ↑ Chernow, p. 170, citing Continentalist V, published April 1782, but written in fall 1781; Syrett, p. 3:77.
  91. ↑ Austin. 2009
  92. ↑ McDonald, Alexander Hamilton p 11; Adair and Harvey (1974)
  93. ↑ Chernow, p. 38.
  94. ↑ Hamilton, John Church. The life of Alexander Hamilton, Volume 1. the New York Public Library, Halsted & Voorhies, 1834.
  95. ↑ Adair and Harvey (1974) p. 147
  96. ↑ Adair and Harvey (1974) p. 147
  97. ↑ Adair and Harvey, "Christian Statesman?"; Quotes on the Christian Constitutional Society are from Hamilton's letter to James A. Bayard of April 1802, quoted by Adair and Harvey, who see this as a great change from the military preparations and Sedition Act of 1798. For Bishop Moore, see also Chernow, p. 707. See McDonald, p. 3, on Hamilton's secular ambition, who adds, p. 356, that Hamilton's faith "had not entirely departed" him before the crisis of 1801.
  98. ↑ James Alexander Hamilton obituary, The New York Times, September 26, 1878.
  99. ↑ Smithsonian National Postal Museum
  100. ↑ Scotts US Stamp Catalogue

Източници

Първични източици

  • Hamilton, Alexander. (Joanne B. Freeman, ed.) Alexander Hamilton: Writings (2001), The Library of America edition, 1108 pages. all of Hamilton's major writings and many of his letters
  • Syrett, Harold C.; Cooke, Jacob E.; and Chernow, Barbara, eds. The Papers of Alexander Hamilton (27 vol, Columbia University Press, 1961–87); includes all letters and writing by Hamilton, and all important letters written to him; this is the definitive edition of Hamilton's works, intensively annotated.
  • Goebel, Julius, Jr., and Smith, Joseph H., eds., The Law Practice of Alexander Hamilton (5 vols., Columbia University Press, 1964–80); the legal counterpart to the Papers of Alexander Hamilton.
  • Morris, Richard. ed. Alexander Hamilton and the Founding of the Nation (1957), excerpts from AH's writings
  • Selected Writings and Speeches of Alexander Hamilton. Morton J. Frisch ed. (1985).
  • The Works of Alexander Hamilton edited by Henry Cabot Lodge (1904) full text online at Google Books online in HTML edition. This is the only online collection of Hamilton's writings and letters. Published in 10 volumes, containing about 1.3 million words.
  • Federalist Papers under the shared pseudonym "Publius" by Alexander Hamilton (c. 52 articles),[James Madison (28 articles) and John Jay (five articles)
  • Report on Manufactures, his economic program for the United States.
  • Report on Public Credit his financial program for the United States.
  • Cooke, Jacob E. ed., Alexander Hamilton: A Profile (1967), short excerpts from AH and his critics.
  • Cunningham, Noble E. Jefferson vs. Hamilton: Confrontations that Shaped a Nation (2000), short collection of primary sources with commentary.
  • Taylor, George Rogers, ed., Hamilton and the National Debt, 1950, excerpts from all sides in 1790s.

Вторични източници

  • Henry Adams, History of the United States of America under the Administrations of Thomas Jefferson, Library of America 1986
  • Stanley Elkins and Eric McKitrick: Age of Federalism (New York, Oxford University Press, 1993). online edition

Биографии

  • Ambrose, Douglas and Robert W. T. Martin, eds. The Many Faces of Alexander Hamilton: The Life & Legacy of America's Most Elusive Founding Father (2006).
  • Brookhiser, Richard. Alexander Hamilton, American. Free Press, (1999)
  • Chernow, Ron. Alexander Hamilton. Penguin Books, (2004) full-length, detailed biography
  • Ellis, Joseph J. Founding Brothers: The Revolutionary Generation (2002), won Pulitzer Prize.
  • Ellis, Joseph J. His Excellency: George Washington. (2004).
  • Flexner, James Thomas. The Young Hamilton: A Biography. Fordham University Press, (1997)
  • Fleming, Thomas. Duel: Alexander Hamilton, Aaron Burr, and the Future of America. (2000) (ISBN 978-0-465-01737-9).
  • McDonald, Forrest. Alexander Hamilton: A Biography (1982), biography focused on intellectual history esp on AH's republicanism.
  • Miller, John C. Alexander Hamilton: Portrait in Paradox (1959), full-length, detailed biography; online edition
  • Mitchell, Broadus. Alexander Hamilton (2 vols., 1957–62), full-length, detailed biography; also published in abridged edition
  • Randall, Willard Sterne. Alexander Hamilton: A Life. HarperCollins, (2003). Popular.
  • Don Winslow Alexander Hamilton: In Worlds Unknown (Script and Film New-York Historical Society).

Външни връзки

Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Александър Хамилтън.
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Александър Хамилтън.

Шаблон:Link GA

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Александър_Хамилтън&oldid=4135939“.