Тиквеш
- Вижте пояснителната страница за други значения на Тиквеш.
| Тиквеш Тиквеш | |
 | |
| Страна | Северна Македония |
|---|---|
| Тиквеш в Общомедия | |
Тиквеш или Тиквешия (на македонска литературна норма: Тиквеш, Тиквешија) е историко-географска област, разположена в южната част на Северна Македония.
География
[редактиране | редактиране на кода]Областта е разположена западно от долината на река Вардар и обхваща Тиквешката котловина, северната част от платото Витачево и долината на Речка река. На изток Тиквеш граничи с Повардарието, на юг с областта Мариово (Тиквешко Мариово), на запад с областта Пелагония, а на север чрез планината Клепа се отделя от малката Изворска област и Азот.
В хидрографско отношение Тиквеш е средно богат на водни ресурси. През него протичат реките Речка река, Дошница, Бошава и Черна (Църна), на която е изградено Тиквешкото езеро, един от най-големите язовири в Северна Македония.
Климатът е преходносредиземноморски с летен минимум и зимен максимум на валежите. Средната годишна валежна сума е около 500 mm. Тиквешкото езеро оказва промяна върху микроклимата на региона.
История
[редактиране | редактиране на кода]
Тиквешията има богата и древна история. В областта са локализирани множество археологически обекти, датиращи от неолита, античността и средновековието. Богдан Филов, посетил този край през 1916 година, изказва предположение, че в миналото на левия бряг на Ресавска река, близко до брега на Черна е съществувал значителен град. Според него селяните наричали това място Тиквеш, което е било и името на този град.
| „ | Оттам сигурно е получила името си и цялата околност около Кавадарци, която се казва също Тиквеш, без това име да отговаря на някой от сегашните градове.[1] | “ |
Днес това място е потопено под Тиквешкото езеро, като само най-високата му част се издига над нивото на водата. Местните наричат този остров Градот или Град Тиквеш. В същата местност през 50-те и 60-те години на миналия век при археологически разкопки е проучена елинистична и средновековна крепост, която е играла ролята на укрепено ядро на споменатия град.[2]
В годините на Османското владичество областта Тиквеш е отделна административна единица. Първоначално е нахия в рамките на Струмишка каза, а от XVII век е самостоятелна каза в състава на Кюстендилския санджак. В средата на XVII век през Тиквеш минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише следното за казата:
| „ | ...има всичко 70 оживени села. Това са села с лозя и градини, цялата рая на които са българи.[3] | “ |
В 1839 година немският пътешественик и учен Аугуст Гризебах посещава Тиквеш и по-късно пише:
| „ | Аз чух да уверяват, че най-добре албански се говори в Елбасан, а български най-чисто се приказва в македонската околия Тиквеш, която лежи на пътя Скопие за Солун[4]. | “ |
В 1856-1857 година Панайотис Аравантинос пише:
| „ | Тиквеш - град и епархия в Македония... Градът и епархията са населени с българи и са под ведомството на световелешкия митрополит.[5] | “ |
В края на XIX век Васил Кънчов минава през Тиквеш и пише:
| „ | Селата в Тиквеш са много плодородни. Афион, жито, вино. Около Вардара – памук, сусам и анасон. Обаче населението е сиромашко. Чифликчийството тук е силно. Ангарията е още в употребление. Голямо зло са селските поляци. Има много чести случаи с потурчвания на жени. Ражда се и наут.
Населението е от бъл[гарско] потекло и езикът им също е български. Целият Тиквеш е екзархийски. [Патриаршията] има само една фамилия Илия Христов, четвероженец във Ватоша. Той заседава в Мезлича и държи Положкия манастир. Има само една гръцка фамилия. Както гражданите, тъй и селяните и селските попове имат покровители от местните бегове. Най-богат е Махмуд бег. Даже за женитба и за опявания се взима съгласието на покровителя. В Тиквеш има две рудници. Едната е в Рожден на бр[атя] Алатини, а другата сега се открива в с. Мързено Ораовец, по левия бряг на Църна... Сръбската пропаганда тука сериозно е работила, досега без успех. Търговията с вино, която ставала със Сърбия, улесняваше агитацията.[6] |
“ |
Според статистиката на Кънчов към 1900 година в каазата Тиквеш живеят общо 47293 жители от които 26575 българи християни, 17961 българи мюсюлмани, 2076 турци, 24 арнаути християни, 122 власи и 535 цигани.[7]
През лятото на 1913 година в областта избухва Тиквешкото въстание, което е първият масов въоръжен протест на македонските българи срещу новия сръбски режим във Вардарска Македония. По време на въстанието са освободени Неготино, Кавадарци и Ваташа.
Селища
[редактиране | редактиране на кода]В Тиквеш се намират градовете Кавадарци и Неготино, които са главни административни, стопански и културни центрове на региона и седалища на общини. По-значими села в областта са Ваташа, Росоман (център на община), Возарци, Сопот, Марена, Ресава, Дреново, Бегнище.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Михайлов, Иван. Как се бранеше народът в Македония. В Тиквеш.
- "Любляно-Пеония (Тиквеш)", Йордан Хаджиконстантинов Джинот, публикувано във в-к „Цариградски вестник“, год. V, бр. 214, Цариград, 26 февруари 1855 г.
- Димитър Минчев - Тиквешкото въстание. „Македонски преглед“, год. XIV, 1992, № 4, с. 50-73.
- Тиквешко Благотворително Братство - „Кратки биографически бележки в памет на заслужилите дейци из Тиквешко“, София, 1925 година
- Блог „Тиквеш - Генеалогия“
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Филов, Б. Пътувания из Тракия, Родопите и Македония 1912 - 1916, София, 1993, стр.133-134
- ↑ Микулчиќ, Ив. „Средновековни градови и тврдини во Македонија“, Скопије, 1996, стр.204-206.
- ↑ Евлия Челеби. „Пътепис“, София, 1972, стр.267.
- ↑ Reise durch Rumelien und nach Brussa im Jahre 1839, Göttingen, 1841
- ↑ Αραβαντινός, Παναγιώτης. Χρονογραφία της Ηπείρου των τε ομόρων ελληνικών και ιλλυρικών χωρών διατρέχουσα κατά σειράν τα ευ αυταίς συμβάντα από του σωτηρίου έτους μέχρι του 1854 περιέχουσα και τοπογραφικόν πίνακα πάσης της Ηπείρου / συνταγμένη υπό Π.Α.Π. Β΄ σελ. 165.
- ↑ Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 26.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 153-156.
