Константин Йосифов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Константин Йосифов
български инженер

Роден
Починал
30 юни 1977 г. (83 г.)
Техника
Област Строително инженерство

Константин Димитров Йосифов (на италиански: Costantino Jossifoff) е български строителен инженер, служител в Италианската легация в София[1] от 1920-те до 1940-те години.

В легацията отговаря за италианските строежи в България, после е аташе по печата. по-късно участва от страна на легацията в български търговски и културни делегации в Италия, като съдейства за развитието на двустранните отношения. Удостоен е с български и италиански ордени за заслуги. Кореспондент е на български вестници по време на следването си в Италия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Константин Йосифов е син на стенографа от Прилеп Димитър Йосифов и виенчанката Каролине Пьолеритцер. Възпитаник е на Владимирския киевски кадетски корпус, където прекарва 11 години от 1903 до 1913 г. Поради тежко заболяване обаче се отказва от военна кариера. Явява се на конкурс и спечелва стипендия за следване в Миланската политехника. Добрата си подготовка дължи както на обучението в Кадетския корпус, така и на проф. Бахметиев – приятел на баща му.

През Първата световна война Йосифов е мобилизиран, но поради гръдната слабост служи в тила. Отличното владеене на немски език му помага да бъде полезен като преводач. Известно време обучава санитарни кучета. За кратко е и в управата на военнопленнически лагер.

Италия (1919 – 1926)[редактиране | редактиране на кода]

Мястото му на стипендиант се пази и в 1919 г. заминава за Италия, където следва строително инженерство. При пътуване до виенските си роднини се среща с Бенито Мусолини - тогава все още обикновен журналист. Двамата са в едно купе във влака Милано-Виена, разговарят на немски език. Мусолини е впечатлен и кани Kонстантин Йосифов да посети редакцията на вестника „Ил Пополо д'Италия“. Връзката между двамата продължава през цялото време на следването на Йосифов в Политехниката.[2] Мусолини се интересува как биха могли да се интерпретират през очите на Йосифов новини, пристигащи не само от България, но и от Съветска Русия. Йосифов пише статии за България на италиански в основаното от Мусолини списание „Джераркия“, като още в първия брой излиза статията му „Балкански разузнавания: България след войната“ (Ricognizioni balcaniche: La Bulgaria del dopo guerra).[3]

От Милано Константин Йосифов изпраща кореспонденции до вестниците „Зора“ (на Данаил Крапчев) и „Пряпорец” (на Григор Василев, Андрей Ляпчев)[4].

Още не изминал и месец от поемането на властта от Мусолини, Йосифов получава възможността да вземе интервю от новия италиански министър-председател. Знаейки за симпатиите на Мусолини към България и за критичното му отношение към Гърция и Югославия, Йосифов задава 4 въпроса – за достъпа на България до Бяло море, за репарациите, за българските малцинства, останали под чуждо иго, и за мнение по отношение на министър-председателя Стамболийски. И четирите отговора на Мусолини обаче са от гледната точка на победител във войната и са неблагоприятни за България.[5]

След убийството на Петър Чаулев в 1924 г. в Милано, Вътрешната македонска революционна организация наема италиански адвокат да защитава екзекуторa Димитър Стефанов и възлага на Йосифов да разяснява на адвоката обстановката в България и Македония, целите и борбата на ВМРО и причините за убийството.[6] Италианският съд оправдава екзекуторa.

България (1926 – 1977)[редактиране | редактиране на кода]

Константин Йосифов се дипломира в 1925 г. и започва работа по строеж на диги край Дунав. Още на следващата 1926 година обаче италианската легация в София го наема за ръководенето на строителни работи, предприети от италианците в България.

В 1927 г. списание „Кубрат“ предлага на Йосифов да напише нещо за фашизма. В своята статия Йосифов пише, че фашизмът е специфично италианско явление и не бива сляпо да се копира в България. Накрая подлагайки на остра критика съветския болшевизъм, той като че ли непряко посочва, че болшевизмът е още по-лоша система и от фашизма.

За италианската легация инж. Константин Йосифов работи от 1926 до 1945 г. Най-значителният му обект е внушителната сграда на Италианското училище в София по протежение на ул. „Тулово“, днес собственост на Българската национална телевизия.

След преустановяването на строителните дейности на италианците в България Константин Йосифов се връща към журналистиката. Назначен е за аташе по печата. Ежедневно подготвя резюме на публикуваното в българските медии и го представя на посланика. Преглеждайки всяка сутрин пресата в т.н. Писателско кафене на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Раковски“ в непосредствена близост до легацията, завързва много познанства сред българските културни дейци: писатели, журналисти, художници и пр. Помага на някои от тях да си създадат връзки в Италия и да публикуват там. Улеснява пътуванията им до Италия.

Постепенно Константин Йосифов е въвлечен и в дейности, специфични за дипломатическо представителство. Участва в български делегации, търговски или културни, посещаващи Италия.[7] Дейността му е оценена високо както от българска, така и от италианска страна. Удостоен е с ордена „Свети Александър“ (Кавалерски кръст), Народен орден за граждански заслуги (Кавалерски кръст с корона), и други награди.

В началото на 40-те години в българското правителство е била обсъждана възможността инж. Константин Йосифов да бъде назначен за посланик в Италия, но в крайна сметка предпочитанията наклонили везните в полза на Дечко Караджов.

След събитията през септември 1944 г., когато всички италианци се изнасят от България, на Константин Йосифов е възложено да изпълнява за няколко месеца или година функцията „Пазител на италианското имущество“.

Константин Йосифов има богата езикова култура. Владее перфектно български, немски, руски и италиански език. Изучавал е и френски. За кратко посещава и други европейски страни (Германия, Холандия, Франция).

Инж. Константин Йосифов се жени за Радка - дъщеря на д-р Константин Станишев и има две деца от нея. Приятел е и съдружник с инж. Теню Тодоров, строил разширението на Народната библиотека „Кирил и Методий“. Приятел е също с физикa-теоретик Рашко Зайков, астронома Никола Бонев, писателя Георги Томалевски. Връстник и приятел от детинство е с инж. Димитър Агура. Бащите на двамата също са свързани от спомена за годините им, прекарани в Болград, Бесарабия. Освен това инж. Агура следва във Виена и виенската връзка засилва приятелството.

Константин Йосифов се е познавал с Йонко Вапцаров - взаимно са си гостували. Имената на протогеровисти като Наум Томалевски, Георги Кулишев, Пецо Трайков също са споменавани от Йосифов. Според изследователя Щефан Трьобст,[8] Йосифов се е ориентирал към протогеровистите, защото италианската легация е предпочитала да контактува с Наум Томалевски, считайки го за „външния министър“ на македонските организации в България. Като служител към чужда дипломатическа мисия Йосифов обаче се е стараел да се дистанцира от политическите ежби и си остава безпартиен.

В средата на 1944 г. Константин Йосифов приютява в бащината си къща бъдещата писателка Ангелика Шробсдорф и майка ѝ Елзе, укриващи се от преследванията на евреите в Германия. След заминаването им в 1947 г., в същите помещения дава подслон и на роднините на проф. Александър Станишев, претърпели пълна конфискация на имотите им след гибелта на професора.

Инж. Константин Йосифов е редовен член на Българското инженерно-архитектно дружество (БИАД). През 1973 година Дружеството отбелязва 80-та му годишнина и го дарява със специално гравиран часовник.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Pini, Giorgio. Filo diretto con Palazzo Venezia, FPE, 1967, p. 155
  2. Giorgio Pini, Filo diretto con Palazzo Venezia, Edizioni FRE Milano, 1967, стр. 155
  3. Gerarchia:: Band 1, books.google.com Benito Mussolini - 1922 - Snippet-Ansicht, Costantino Jossifoff: Ricognizioni balcaniche: La Bulgaria del dopo guerra.
  4. Annuario della stampa italiana, 1926, стр. 263
  5. Мусолини за България и българите, Интервю на К. Йосифов, В-к Пряпорец, 29 ноември 1922 г., година XXIV, брой 267
  6. Трите дела Прага-Табор – Виена – Милано, Страници от борбата на Македония, Печатница „Пряпорец”, пл. Славейков №1, София, 1927 г., стр. 239 и 271
  7. Google books, Annali di statistica, Istituto central de statistica, 1931, стр. 19; Annali di statistica, Bände 30-32, Istituto central de statistica, 1934, стр. 4,
  8. Stefan Troebst, “Mussolini, Mazedonien und die Mächte 1922-1930”, Böhlau-Verlag GmbH, 1997, 573 страници
     Портал „Македония“         Портал „Македония