Пет могили (област Сливен)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Пет могили (Област Сливен))
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница За другото българско село вижте Пет могили (Област Шумен).

Пет могили
Общи данни
Население 539 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 44,633 km²
Надм. височина 100-199 m
Пощ. код 8953
Тел. код 04564
МПС код СН
ЕКАТТЕ 56068
Администрация
Държава България
Област Сливен
Община
   - кмет
Нова Загора
Николай Грозев
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Пет могили
Гергана Георгиева
(ГЕРБ)

Пет могили е село в Югоизточна България, община Нова Загора, област Сливен.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото е разположено по течението на малка безименна река, която води началото си източно от с. Млекарево.

История[редактиране | редактиране на кода]

На сегашното място селото съществува някъде от 50-те години на XVI век. По това време то е било разделено на две - с. Беш тепе (на изток от реката) и с. Дере кьой ("Речен дол") - на запад от реката. В с. Беш тепе са живели само българи, около 90 къщи, а в с. Дере кьой имало около 30 турски и 40 татарски къщи. Според други данни, татарските къщи са били само десетина. Знае се, че в с. Дере кьой е живял голям чифликчия Хаджи Хасан Герай - от султанския род на кримските Гераи (според по-достоверни данни самият той е бил султан от Гераите). След завоюването на Крим от Русия, около градовете Карнобат, Сливен, Ямбол и Нова Загора, с права на местни спахии били поселени татарски султани, които продължили и тук династическите си борби и подложили на страшна анархия този край. Ето един откъс от записките на Панайот Хитов в "Как станах хайдутин" - "През него време ний виждаме почти по цялата Тракия, па и в Северна България, както в Добруджа, някои татарски фамилии, преселени от турското правителство у нас, наречени „ханове” или „султани”. В Добруджа например доскоро имаше един по име хан, султан, наречен Хан Морза, много богат. Тъй също в Шуменско в село Връбница имаше султан, който се наричаше Върбишкият султан. Имало е султан и в село Тича, близо до Котел и на много други места, които аз не знам. В Тракия почти през 5 или десет села е имало по един султан. В село Стралджа например е имало султан, около Карнобат и Айтос. И във село Исирли имаше от тез султански фамилии чак до нашето освобождение. В село Калояново също имаше. В село Пандаклий, близо до Ямбол, тоже имаше (те са наричаха „Пандаклийските султани”). В село Чиркишли - пак султан, и той беше най-със големи права. В Бужалии - султан. В Мечкарово - султан. В Инжелии - султан. В Жиново - султан! Дето и да погледнеш, по най-добрите села в Тракия - все султани. А в градищата пък - по-отлични турци - деребеювци, които не слушали ни правителство, ни аяни, ни паши. Също и султаните не са се подчинявали на тогавашните градски управители. Слушал съм, че ако някой турчин в града убие българин и свари да избяга на село при някой султан, то градския управител не може да го вземе от султана, за да го накаже. А щом убиецът седи при султана 6 месеца или една година, то върне ли се във града, той е свободен! Никой вече не го пита и не смей да го закача, защото е вече султански человек". И още: "От поменатите селски султани ще забележа прякорите на тез които аз помня: Стралженският султан се наричал Аслан Гере (Герай) султан; в друго едно село султанът се казвал Вати Гере Султан. В трето село той се наричал Гаджи Гере султан, другаде се наричал Чюбан Гере султан....". Тогавашното с. Беш тепе е било в Ескизаарска кааза (Старозагорска област), с. Дере кьой също, но с автономен статут, заради това, че е било подарено на Хаджи Хасан лично от султана на Османската империя. Главният поминък по време на османската власт е било скотовъдството, навярно защото земеделската реколта по-трудно била укривана и по-лесно можело да бъде иззета. В с. Беш тепе освен Хаджи Хасан друг турчин не влизал, понеже той е имал голяма нужда от безплатна работна ръка за големия чифлик. В периода 1803-1804 г, кърджалиите нахлули в Новозагорско и с. Беш тепе също било нападано и ограбвано от тях. От съседното с. Млекарево взели деца, които освободили срещу откуп. Организирано разбойничество те започват през 1796/1797 г и продължават до 1816 г. През 1821 г избухва Гръцката война за независимост. Участие във войната на страната на турците взели също много доброволци турци и българи от гр. Нова Загора и каазата му. Турци от с. Дере кьой също са участвали. С правителствен документ от 1903 г с. Беш тепе е преименувано на с. Пет могили. Училище съществува от 1880 г. За училищна сграда е служила една обществена постройка в църковния двор. По-късно тази малка сграда е опожарена и през 1911 г е построена първата специална сграда за училище, което е наименувано „Кирил и Методий“. Читалище в селото е основано през 1926 г от група прогресивни учители и по-будни младежи, и е наречено „Светлина“. Селото е електрифицирано през 1950 г. Съседното с. Новоселец е основано преди 1829 г от Коси, жител на с. Беш тепе. Той пръв се заселил в празната местност "Коджелий". След време при него се поселили още няколко селяни от с. Беш тепе - все буйни елементи. Възникналата махаличка била наречена "Косе махле", турците я наричали "Кюсе махле", а други - "Новата махала".

Храм „Света Петка“[редактиране | редактиране на кода]

Малко след оформянето на селището се появяват и първите свещеници, който задоволяват духовните нужди на хората от селото и работят за изграждане на храма. Първият храм е построен в чест на Света Петка. Той е бил построен от дърво и глина с таван от дъски, малък и схлупен на външен вид, вкопан в земята – за да не дразни поробителя. В този храм всеки жител е намирал утеха и лъч светлина в мрачното робство. Храма е построен под ръководството на свещеник Йовчо Колев, а църковни настоятели са били учителите : Петър Михов, Петър Момчев и Митьо Иванов. Храма е строен в периода 1858-1860 г. След построяването му, архиереят – Велико Търновският митрополит Климент (тогава селото е било Велико Търновска епархия) подарява осветен антиминс. Митрополита и църковното ностоятелство вземат решение да не освещават храма и престола за да не бъде поруган от поробителя. След построяването на храм в селото в него служат свещениците : отец Йовчо, отец Михо и отец Атанасий, но не след дълго отец Атанасий и отец Михо отиват свещеници в околните села, а отец Йовчо остава да обгрижва населението на с. Пет Могили. Храм „Света Петка Параскева“ – Първият храм, както вече стана ясно е бил вкопан в земята и схлупен. След опожаряването на храма от турците се изгражда параклис в читалището, като за целта е бил пренесен престола от опожарения храм в читалището. Този параклис носи също името на Света Петка. След освобождението е изграден сегашният храм в двора на първия но от камък, за да остане крепост на вярата през вековете. Тук историята разказва че началото е поставено по чудодеен начин. Даскал Петър Михов сънува на няколко пъти един и същи сън – явява му се една жена и му казва че иска селото да и построи храм. Той не обръща внимание на това съновидение, но когато го сънува за трети път, тая жена държи в ръцете си китка и кръст. - Ако ми изпълниш заръката и ми построиш храм в мое име, ще ти дам кръста на вярата, ако ли не я изпълниш, ще ти дам китката. Тогава той я пита: - Ти коя си, ние имаме параклис на Света Петка?, а тя отговаря: - Аз съм Петка, на чието име имаше храм и бе опожарен. След този сън той, като виден учител събира селото в параклиса и там се взема решение за изграждане на нов храм в стария църковен двор. Храмът е построен изцяло от дарения за период от 1 година. Той е дълъг 22 метра, широк 10 метра и висок 9 метра, еднокорабен вид. Майстор строител е Димитър Габровски. Тогава църковни настоятели са били свещеник Господин Стоянов (председател) и членове – учителите Петър Михов, Радни Колев, Димитър Драганов, и Младен Русев. На 14.10.1895 г. храмът е осветен от митрополит Методи Кусевич.

Голямата чума[редактиране | редактиране на кода]

Чумата, която върлувала по нашите земи в периода 1812-1814г е известна с името „Голямото чумаво“, а тази от 1837 г. – „Малкото чумаво“. През деня българите от с. Беш тепе вършеели, но щом настъпвала нощта, бягали в полето на север. Турците оставали в селото (с. Дере кьой) и дали много жертви, но и много български семейства загинали. А през 1848 г по нашите земи избухва епидемия от холера.

Революционна дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1869 г Васил Левски пристигнал в гр. Сливен. Тогава било решено да се създаде революционен комитет в града. Между другото, Желю Д. Бояджиев (Бояджията) бил назначен за комитетски агитатор в околиите Сливенска, Ямболска, Новозагорска, К. Агаческа и Одринска. Врезултат на неговата дейност в Новозагорско се появили революционни кръжоци в селата: Богдан махле (с. Богданово), Беш тепе (с. Пет могили), Генджалии (с. Младово), Гюнели махле (с. Любенова махала), Кьосе махле (с. Новоселец), Майнаслий (с. Събрано), Старо Гюнелий (с. Любенец), Торлак махле (с. Загорци), Химитлий (с. Радецки), Юртчий (с. Млекарево) и др. Ходил е редовно и в селата: Ак бунар (с. Бял кладенец), Дилджилери (с. Градец), Атлоолу (с. Конево), Кадъ кьой (с. Съдиево), Пазарджик (с. Търговище) и др. Комитетът в с. Гюнели махле е основан от Васил Левски, а Желю Д. Бояджиев е основал първоначалния кръжок. Пенчо Радев твърди, че всички комитети от околните села били подчинени и ръководени от централния комитет в с. Гюнели махле, в лицето на поп Еньо Попдимитров, който поддържал връзка с поп Минчо Кънчев от с. Арабаджиево, Старозагорска околия. Определени лица от с. Беш тепе ходили редовно в с. Гюнели махле за нареждания. В комитета влизали: учителя Петър Михов, свещеник Господин Стоянов, Куню Иванов, Йовчо Тенев от с. Гюнели махле (учител в селото), Радни Колев, Петър Момчев и Куню Желев. Всички били въоръжени с револвери. Събирали храни за нуждите на комитета. Когато турците ги запитвали с каква цел събират храните, те отговаряли: „За нуждите на църквата.“ Заедно с учителя Йовчо Тенев от с. Гюнели махле (с. Любенова махала), в с. Беш тепе е идвал Васил Левски. За това свидетелства и църковния летопис. В летописа на храма е описано доста подробно основаването на комитета и съдбата на неговите членове. Първият революционен комитет е създаден от свещеника Еньо от с. Любенова махала, съратник на дякона Левски, като за негови ръководители са поставени свещеник Йовчо Колев и помощник учителя Петър Михов. Ръководителите на комитета се заклеват в с. Любенова Махала от дякона Левски, а останалите членове се заклеват в храма на селото няколко дни по-късно, когато Левски отива в с. Ковачево (с. Налбантлари) за да провери революционните работи. Не след дълго има предателство за стореното дело и свещеника е заловен. Изплашеното население се събира в храма а даскала Петър Михов успява да напусне селото и да предупреди околните села. Черкезите съсичат свещеник Йовчо и събралите се жители в храма - около 80 човека и изгарят храма до основи. Това се е случило около 1870/1873 г. След тази кървава драма в селото за нуждите на населението е направен параклис в сградата на училището посветен пак на Света Петка. Това са известните жертви дадени от селото ни по време на Турското робство. Знае се че няколко години по-късно, по време на Старозагорското въстание турска потеря е идвала в селото за да разследва за съзаклятници но няма арестувани или убити. За това разследване из селото се носи една легенда, предавана от уста на уста, но имах възможността да я чуя от един съселянин, който я знаеше от човек, съвременник на тези събития. Легендата звучи така : След потушаване на Старозагорското въстание в с. Беш тепе идва турска потеря и арестува даскала Петър Михов за когото стана дума по-горе. Започват разпити и бой за да разберат има ли в Беш тепе комити и комитски заговор против султана. Като не изкопчват информация, турците събират населението на селския мегдан, известен в селото като „Хурището“, където започват да обясняват че ще ги потурчат и ще ги оставят на припек без вода и храна, охранявани от всички страни, притиснати един в друг. По това време Хаджи Хасан, управителят на с. Дере кьой, не бил в чифлика си, но след като е уведомен, че в с. Беш тепе има аскер и няма кой да работи по полето той се завръща и отива на Хурището. Там той използва роднинските си връзки със султана и освобождава населението. Хората преживели този ад разказват в спомените си, че Хаджи Хасан ги е освободил не защото са му били мили, а защото няма да има евтина работна ръка. Сам той им е казвал: Ако ви бяха изклали, нямаше кой да ми овършее хармана, а ако ви бяха потурчили – ставате едни от нас правоверните и трябва да ви заплащам, а аз не искам да давам толкова много пари за нищо. След намесата на Хаджи Хасан населението е освободено и са дадени пари за лечението на даскал Петър от мъчителите му. Има данни, че жители на селото са взели участие при боевете за освобождаването на Стара Загора.

Записки на Панайот Хитов[редактиране | редактиране на кода]

Според записаното от самият войвода, прадядо му бил родом от с. Беш тепе, Новозагорско. По-късно се преселил в днешното ямболско с. Кабиле, откъдето дядото на войводата - Хитю (Христо), отишъл в гр. Сливен. Синът му Иван се оженил за дъщерята на известния сливенски Златко Чорбаджи - Съба. Първородният им син Панайот Хитов идва на бял свят на 11 ноември 1830 г. Панайот Хитов - "Как станах хайдутин" - "Ето що съм слушал от дядо си Хитю. Той ми разказваше, че прадядо ни е бил родом из селото Беш тепе, или по български ще каже „Пет могили”. Това село се намира в Тракия, на юг от станцията Рандю махала (Радне махле, днес гр. Раднево), близо до село Бишлиже (с. Битлиджа / с. Староселец). И тъй, прадядо ми, на когото аз и не помня името, не са знае по каква причина са изселва от Беш тепе и са заселва в селото Тавишян тепе (с. Таушан тепе / с. Кабиле), близо до градът Ямбол. И в това село Тавишян тепе са е родил дядо ми - Хитю. Ето що ми е казвала за неговото рождение прабаба ми: Един ден, като е пасла овцете близо до местността, наречена „Дребното камъне”, на азмака, дето минава пътят от село Чиркишлии (с. Черкешлий / с. Желю войвода) за Ямбол, ето че на прабаба ми, която била тежка (бременна) ѝ са намира дете - мъжко, то ест - дядо ми Хитю. Тя, прабаба ми, като карала овцете към село и носела детето си, стигат я или я срещат едни турци от тогавашните „деребеювци” или „солтани” или „аалари”. И като я попитали що носи загънато в ръцете си, тя казала - „дете и момче”. Тогава турците ѝ дали няколко пари. И тъй, дядо ми Хитю дали е имал други братя - нищо не съм слушал за това. Де е той умрял - пак нищо не зная.И тъй, мой дядо Хитю напуснал селото Тавишян-тепе; слугувал в селото Калояново, а оттам отишъл в „беглишките овце”, да служи......." Литературна обработка: Николай Хайтов.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Други[редактиране | редактиране на кода]

Днес с. Пет могили е напълно благоустроено, отдавна вече няма и помен от старите схлупени къщи. В близост се намират няколко големи язовира, в които може да се уловят шаран, амур, сом, каракуда, костур, червеноперка и др. В селото активно работи група за автентичен фолклор към читалище „Н.Й.Вапцаров“ с ръководител Иванка Проданова, носител на много общински, регионални и национални награди. Уникален в селото е празникът на житното плодородие. Характерни тук са карбонатните черноземни смолници. На тези почви добре се развиват зърнено-хлебни, зърнено-фуражни култури, слънчоглед, зеленчуци.

Разтурени селища[редактиране | редактиране на кода]

  • В местността „Кайлъка“, 3 км западно от селото.
  • В местността „Вехтия юрт“.
  • В местността „Кирмикликя“, която е част от „Вехтия юрт“.
  • В местността „Новия юрт“, стотина метра северно от селото.

Могили[редактиране | редактиране на кода]

  • „Шилева могила“ - в местността „Вехтия юрт“, 2 км северно от селото.
  • „Стойнова могила“ - в западния край на селото.
  • „Петте могили“ - некропол от 5 могили източно от селото.
  • „Голямата могила“ - източно от селото. Могилата е част от некропол, състоящ се от 4 могили.
  • „Бодакови могили“ - некропол от 3 могили, на 4.5 км северозападно от селото в местността "Кара гьол". На 1.5 км от некропола, в местността "Кайлъка" се намира селище от римската епоха.
  • „Келевите могили“ - некропол от 4 могили, южно от римското селище.
  • „Гъркови могили“ - некропол от 6 могили, североизточно от римското селище.

Проучвания на надгробни могили в землището на селото[редактиране | редактиране на кода]

През 1921 г се създава археологическо дружество "Загорие" с пръв председател Петър Ангелов. Още на следващата година членовете на дружеството се опитват да разкрият една от могилите, разположени източно от с. Пет могили. Могилата е прерязана по средата но не е намерено нищо. През 1992 г при спасителни разкопки в могилен некропол "Бодакови могили" в землището на селото са проучени три гроба от ямната култура и надгробна могила от римската епоха. "Бодакови могили" - некрополът се състои от 3 могили, разположени върху най-високата част, доминираща над основния терен, в редица с надлъжна ориентация север-юг. При поставяне на стълб за високо напрежение през 60-те години е унищожена най-южната могила от некропола, обозначена като No.3. Липсват данни за намерени материали от могилния насип. В края на април 1992 г земеделска кооперация в ликвидация "Начо Иванов" при направа на водоем разрушава могила No.2. Могилният насип е напълно унищожен и иззет изцяло за направата на дигата на водоема. По архивни данни могилата е имала диаметър 54 м и височина 2 м - най-високата от трите в некропола. В нея са проучени 3 гроба от ямната култура. Всички погребения са извършени чрез трупополагане. В гроб No.3 са открити 2 сребърни спирални висулки. От унищожение е била заплашена и могила No.1 и спешно се провеждат спасителни разкопки. Могилата е била силно разлата от селскостопанска обработка и е имала приблизителни размери: диаметър - 50 м и височина 1.30 м. В могилата са открити 32 гроба, в които погребенията са извършени чрез трупоизгаряне: 17 - на място и 15 извън могилния насип. Гробните дарове са представени от глинени и стъклени съдове, железни ножчета, оръжие и др. От общо 109 находки в тази могила - 79 са глинени съдове. Откритото оръжие принадлежи на един гроб - No.20, с който е свързан първичният могилен насип (диаметър 20 м и височина 1 м). Оръжието се състои от дълъг и къс меч (железни, двуостри), двуостра кама (желязна), 2 ножа (железни) и 2 върха на копия с листовидна форма (железни). Към същото погребение се отнасят и намерените скелети на 2 ездитни коня (открити са фрагменти от железните им юзди) и куче. В единични случаи сред гробните дарове са открити бронзова монета (сечена във Филипопол), костена лъжичка, глинена лампичка, глинен прешлен за вретено, части от бронзова мастилница с украса от сребро, раковини, парче стъкло, бронзови копчета и апликации, стъклени чаши и балсамарии, 2 бронзови пръстена с плочки от стъклена паста (единият силно увреден). В 14 гроба са открити железни кабари за обувки. Накити: няколко стъклени мъниста, детски златен пръстен с гема от стъклена паста, разпаднала се при откриването (1,7 -1,9 см, 4,48 гр), златна лунула (в. 1,75 см, ш. 1,35 см, 1,82 гр), сребърна обеца, костена игла за коса. Железни скоби и гвоздеи са открити в 12 гроба. Върху по-късните насипвания са открити 2 скелета на овце (кози?), като при главата на единия е поставена глинена паница. Некрополът е просъществувал от края на I до началото на IV век. В землището на селото е открита мраморна оброчна плочка на Хероса (в.19 см, ш. 18,5 см, д. 4 см). През коледните и новогодишни празници 2005/2006 г, иманяри разкопават за пореден път "Голямата могила". На върха на могилата е направен изкоп с размери 2х2 м и дълбочина 6 м. "Голямата могила: е най-високата в некропол от 4 могили - видими размери: диаметър 50 м и височина 6 м. Проучванията се съсредоточват в югозападния сектор на могилата, включващ разграбеното гробно съоръжение. В най-горния пласт на могилата на дълбочина от 0,10 до 0,50 м са открити 10 гроба, ичвършени чрез трупополагане. Гробовете са християнски но не са датирани. Ограбеното съоръжение (No.11) е изградено върху съществуваща вече малка могила, издигната през късната бронзова епоха (диаметър 26 м и височина 2,30 м. Останките от кремираният другаде мъртвец са положени в дървен саркофаг заедно с гробни дарове. Ямата със саркофага е запълнена с камъни, след което, могилката е замазана с глина. Образувала се е херметична камера, позволяваща запазването на дървото. В диаметър от 20 м са извършени погребални ритуали. Открити са счупени амфори, червенофигурни кани, сива и друга керамика, кости, въглени и пепел. В гроба са открити части от люспеста желязна ризница, сребърна дръжка от чаша, части от позлатени ножници, оръжие, от което са запазени части от мечове, копия, бронзови върхове на стрели с фрагменти от дървените им части, парчета от обработена кожа, бронзови пластинки от съдове или въоръжение, изработени от златно фолио касети, розети и златен нит. Намерените материали дават дата на извършеното погребение втората четвърт на V в пр.н.е. В гроб No.12 горелите кости са събрани, почистени, поставени в урна и положени в могилния насип. Сред костите са открити 2 силно корозирали железни фибули и един нож.[източник? (Поискан преди 4 дни)]

с.Беш тепе (Бабадагско)[редактиране | редактиране на кода]

С руските войски през 1830 г заминала по-голямата част от населението на с. Беш тепе (Новозагорско). Едни семейства останали в Добруджа, където заправили с. Беш тепе, Бабадагско, а други заминали за Бесарабия. Ето какво пише за селото Стилиян Чилингиров в книгата си ''Добруджа и нашето възраждане (културно-исторически издирвания)'', София, 1917 г: ''Село Беш тепе носи името си от петте хълма до килийския ръкав, на които е разположено. Преди 1878 г то е имало около 203 къщи български и ромънски...Ромънското население е дошло от с. Калика. Почти едновременно с българите са дошли и 130 души татари, които след ромънската окупация са се изселили главно в Цариград. През 1860 г. са дошли като търговци няколко евреи и арменци... Училището му е отворено през 1865 г. по инициатива на българите. То се е помещавало в частно здание. Обучението се е водело на три езика: български, ромънски и руски. Първите два езика са били задължителни, а последният - условен. Учител е бил даскал Тодор, учителствувал от 1865 до 1880 г, когато училището е било затворено. Архивата и всичките книжа на учителя са били веднага изгорени от ромънските власти. Даскал Тодор е получавал възнаграждението си в натура - по две-три крини жито за ученик''. От 1865 г с. Беш тепе влиза в границите на Тулчански санджак (тогава центърът се мести от Бабадаг в Тулча). В "Научна експедичия в Добруджа, 1917'' Михаил Арнаудов пише: "Една хайдушка история излага и песента от с. Беш тепе, която записахме от устата на певицата Яна Христова. Случката е станала в Делиорман (Лудогорие, Североизточна България), и ако за нея се знае толкова добре на север, то е защото Беш тепе, както помни 80-годишният старец Ставри Великов, било основано от 50 български къщи, изселени из делиорманските села Хасърлък , Сараджа и др. най-напред в Бесарабия, а после, пет години след Кримската война, отсам Дунава, при Махмудия. ''Събрали ми съ нъбрали

Дур тримъминъ другари

Хайдусту холаи дъ правйът

В Дилиурманскити бълкани:

Генчу гелйънджийчиту,

Юрдан ми сливнилийчиту,

Кирчу ми пъзърджийчиту''

Кирчо отива в Пазарджик (Добрич) да купува куршуми и барут и там узнава, че срещу четата е вдигната потеря. Тогава Генчо предлага да се скрият у вуйка му, Руси чорбаджи, в с. Хасърлък. Дъщерята на чорбаджията завежда момците в плевника и там те биват обградени от каймакамина и сеймените му, щом ги издава домакинът. Като не се предавали и гърмели отвътре, плевникът бил запален. Едва тогава хайдутите сложили оръжие. Вързаният Генчо се заканва на чорбаджията предател: ако се отърве, да го одере жив и да си направи от кожата му царвули''. Също в "Научна експедичия в Добруджа, 1917'' Стоян Романски пише: ''Все от турско време са останали като чисто български или със значителен български елемент и много други села в тоя дял на Добруджа. В областта на юг от Бабадаг намираме доста такива села: Канлъбуджак, Кавгаджи, Ескибаба, Малки Гаргалък, Ташаул и др. Също и на север от Бабадаг: Зебил, Сарънасуф, Бештепе, Фрекацей, Каталой, Еникьой, Конгаз, Чинели, Мейданкьой, Пърлита (някога само българско село), Къшла и др. Някои от тия села и днес са чисто български, като напр. Малки Гаргалък, Конгаз, Чинели, Еникьой, а в други наред с българите живеят и други народности. Доста българи от турско време са останали и в градовете Исакча и Махмудие, както в голямото и богато село Николицел при Исакча, гдето българите се занимават главно с търговия и занаяти''. Беш тепе (на румънски: Beștepe) е село в окръг Тулча, Северна Добруджа, Румъния. До 1940 г селото е с преобладаващо българско население, което се изселва в България по силата на подписаната през септември същата година Крайовска спогодба. Така 88 000 румънци, заселени от румънските власти след края на Втората балканска война през 1913 г, когато територията на Добруджа е окупирана от Румъния, са принудени да напуснат и да се преселят на север, докато 68 000 българи от северната част се преселват в родината. Те идват само с това, което са можели да носят, и със своите стада, като са оземлени със земята, отнета от румънските власти в първото десетилетие на окупацията от другите българи в полза на румънските заселници (действителните имоти на българите от Северна Добруджа остават като „компенсация“ на румънските поземлени имоти, създадени в Южна Добруджа). През 2004 г. е създадена община Беш тепе. Тя е създадена чрез местен референдум с отделяне от община Махмудия. Община Беш тепе включва 3 села: 1. Beștepe / Бештепе, 2. Băltenii de Sus (Carasuhatu de Sus до 1964), 3. Băltenii de Jos (Carasuhatu de Jos до 1964). В Беш тепе днес има църква "Св. Димитър".

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • книга "15 години земеделска кооперация „Златен клас“
  • Никола Койчев - „История на Нова Загора и Новозагорско през вековете“, 1997 г.
  • Татяна Кънчева-Русева, Красимир Велков, Веселин Игнатов - "Проучвания на надгробни могили в Новозагорско", 1996 г.
  • Татяна Кънчева-Русева - "Ямни погребения в могила №2 от могилен некропол в землището на с.Пет могили, Новозагорско". "Марица-изток. Археологически проучвания" том 2, 1994 г.
  • Татяна Кънчева-Русева, Красимир Велков, Веселин Игнатов - "Археологически проучвания на "Голямата могила", с.Пет могили, община Нова Загора / Археологически открития и разкопки през 2006 г.
  • Панайот Хитов - „Как станах хайдутин“.
  • Стилиян Чилингиров - "Добруджа и нашето възраждане (културно-исторически издирвания)". София, 1917. с. 259.
  • "Научна експедичия в Добруджа, 1917 г."

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Flag map of Bulgaria.svg
Тази статия, свързана с населено място в България, все още е мъниче. Помогнете на Уикипедия, като я редактирате и разширите.