Сокол (област Сливен)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Сокол.

Сокол
Общи данни
Население 206 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 16,35 km²
Надм. височина 225 m
Пощ. код 8945
Тел. код 04526
МПС код СН
ЕКАТТЕ 67831
Администрация
Държава България
Област Сливен
Община
   - кмет
Нова Загора
Николай Грозев
(ГЕРБ)
Сокол (Област Сливен) в Общомедия

Сокол е село в Югоизточна България. То се намира в община Нова Загора, област Сливен.

Нос Сокол на Антарктическия полуостров е наименуван на селото.[1][2]

География[редактиране | редактиране на кода]

Склонът на Свети Илийските възвишения, северно от село Сокол

Селото се намира в община Нова Загора, област Сливен. Разположено е на 15 km югоизточно от Нова Загора, по южните склонове на Свети Илийските възвишения по двата бряга на Селската река. Разстоянието до градовете Сливен, Стара Загора и Ямбол е 40 – 50 km, а до Бургас – 150 km.

Землището на Сокол е 16 187 декара и е заобиколено от землищата на селата: на изток – Еленово, на юг – Млекарево и на запад – Радево. На север землището граничи със земи от Държавния горски фонд /Свети Илийските възвишения/, които са включени в Натура 2000. Обработваемата земя е около 8000 декара.

Почви и поминък[редактиране | редактиране на кода]

Почвите са меки, песъчливи. Подходящи са за отглеждане на трайни насаждения – лозя и овощни дървета /сливи, круши, ябълки, орехи, бадеми и др./, а в южните части на землището и за житни култури.

Районът е сравнително беден на водни ресурси. През землището на селото, от север на юг, протичат две реки Селската река /образувана от сливането на р. Мал дере и р. Данчева дупка/ и р. Гюл дере. Реките са с непостоянен оток и през някои от летата почти пресъхват. Изградени са 5 микро-язовира. От особено значение, за допълване на водните ресурси в района е напоителен канал, захранван от р. Тунджа, като, трасето му минава по северната граница на обработваемите земи и осигурява хидро-мелиоративни мероприятия /поливане, допълване на язовири/ в цялото землище на селото.

Флора и фауна[редактиране | редактиране на кода]

Флората и фауната са обичайните района на Тракия. От растителните видове са разпространени: дървесните /дъб, бряст, габър, акация и др./, храсти /шипка, смрадлика, глог, шипка и др./, тревисти. За сега, те нямат стопанско значение.

Животинските видове също са обичайните за Тракия, като по-голямо значение имат: заек, чакал, лисица, лалугер и по-рядко дива свиня, а от птиците: орел, яребица, пъдпъдък, фазан, гугутка и сравнително запазените популации на див гълъб и гургулица. От влечугите, с особено значение е защитената от закона сухоземна костенурка. Стопанското им значение се изразява в разрешения от държавата организиран лов.

За сега, в района не са открити полезни изкопаеми със стопанско значение.

История[редактиране | редактиране на кода]

Старото име на селото е Ердуванлий. Счита се, че селото е наречено така, защото било българско, соколджийско село /сокол, малък орел/, както и с голямата, и досега, популация на соколи.

По време на османското владичество, в началото на XIX в., с. Ердуванлий се намирало в местността Каръклъча, на около 3 км южно от село Радево, до Келеш чешма. По това време, се е владеело от богат турски бей.

Живота на жителите му се променя след Гръцкото въстание /1825 г./, когато земите на мястото на сегашното село Радево /тогава несъществуващо/ са дадени на Боз Вели Русчуклията – бей от Ени Заарската кааза. Този бей сформира отряд от града и каазата и отива да се бие на страната на турците за потушаване на Гръцкото въстание. Като отплата, турското правителство му подарява горе споменатите земи на мястото на село Радево. Боз Вели, чувствайки се галеник на турското правителство, заграбил и земите на Ердуванлий. Предложил на българи от съседните села – Богдан махле /Богданово/, Ердуванлий, Инджекьой, /Стоил войвода/, Авлиени /Асеновец/ и Дедекьой /Дядово/ да се преместят при него. Така, получил и допълнително завзел земя, осигурен с работна ръка от преместили се при него българи заправил чифлик, а чифлика бил наречен Ердуванлийския чифлик.

Засегнатите интереси на бея, който владеел Ердуванлий, го принудили да вдигне селото и да го заправи на ново място – около 2 км. на североизток в местността Юрта, между сегашните села Сокол и Радево. Селото било разположено по двата бряга на Юртската река, около селската чешма, която съществува и сега. Останки от селото са личали години след Освободителната война. Старото село в местността Каръчлъка изчезнало напълно.

По-късно, за сега неизвестно по какви причини и точно кога, селото се преместило на сегашното си място със същото име – Ердуванлий. Второто село също изчезнало напълно. Сегашното, трето по ред село Ердуванлий, отначало било турско, но скоро дошли и българи за аргати. Към Освобождението в селото е имало 30 турски къщи с 210 жители и 4 български къщи с 24 жители.

Преди Освобождението, в селото е имало местен бей – чифликчия, който притежавал обработваема земя – 2000 декара; гора – 3200 декара; крави, биволи, волове – 70 бр.; коне – 50 бр.; овце – 1000 бр.; кокошки – над 4000 бр.

Имало е и бейски двор /чифлик на бей, който не живее в селото/, който притежавал: обработваема земя – над 1000 декара; едър добитък – над 40 бр.; овце – над 300 бр. и др.

По това време българите са имали само 120 декара земя.

По бреме на Освободителната война и след нея, турските имоти са изкупени от българските жители на Ердуванлий, български бежанци от Аврен, Курфалий и Калъчлий – Силивренско, както и жители на местните села – Градец, Млекарево, Пъдарево и др.

През 1906 година, с указ, селото е преименувано на Сокол.

Училището е основано 1920 година, а през 1926 година е открита нова училищна сграда. Читалището е основано 1931 година, а новата сграда е построена 1960 – 1962 година.


Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Ердуванлийското теке. Намира се на върха св. Илия /Ада тепе/ на 3 километра северно от Сокол. Наричат го още: Текето, Тюрбето, Тикята, Ердуванлийското кале. Почти до средата на миналия век, са го наричали Ердуванлийското теке. Първи сведения за името се откриват в „Статистическия алманах на Старозагорския департамент за 1884“ в статията „Записки върху състоянието на лесовете в Старозагорския департамент“.

Много разкази и легенди са свързани с тази местност, отнасящи се най-вече до отдаване почит на богове. Най-ранните следи от човешко присъствие са от ранната желязна епоха. Характерно за езическия период е, че светилищата са свързани винаги с някаква особено природно образование – скали, върхове или извори. Тази местност съчетава и трите особености: има висок връх, самият връх и южният му склон са изпъстрени със скали притежаващи особен цвят и форма, а под южния склон има кладенец /извор, аязмо/ със сладка студена вода. Разказва се, че преди Османско нашествие е имало малка църква носеща името на Св. Илия, която дава и името на възвишенията.

Първите писмени сведения за Текето са от известният турски пътешественик Евлия Челеби. Ето и неговите дословни бележки:

“От село Конес на юг, на един час разстояние от града, на пловдивския път, се намира друга една прочута местност, називаема Ада тепе, която е много висока: половин час трябва да се изкачи човек на върха. На сомият връх се намира гробницата на Кадемли Баба Султан, който бил роб на казашкото племе, което живее във фагфурските земи, обаче се предал на Божа служба и получил разрешение от Ахмед Ходжа Исеви /дервишки водач/ да дойде в Румелия. Дервишките си одежди получил от Хаджи Бекташ Вели /основател на дервишкия бекташийски орден/ и избрал това високо бърдо за свое жилище. За 7 години вътре, той изкарал много хиляди свои ученици. Погребан е на това високо място. Когато Челеби султан Мехмед се научил за смъртта му, веднага изпратил куриери, които издигнали това свято кубе. Същия султан направил отделно теке, един имарет, килер, месчид и площадка, като им привързал 7 села като вакъфи. Всички вилаетски аяни почитат този светец и отиват на поклонение на гроба му. Приживе той бил овчар и свирил на кавал. И сега този кавал виси над главата му.”

Гробницата /тюрбето, текето/ на Кадемли Баба Султан /с истиско име Муса Чобан/ представлява седемстенна призма със ширина на страната 3,60 метра и височина – 7,50 метра, с квадратно преддверие със стени по 5 метра.

Тридесетте години на миналия век, пъдаревския дюлгерин Желязко сменя полумесеца със християнски кръст.

Все още там се празнува – българите празнуват на Илинден, а турци и цигани – на Гергьовден.

Химитлията. Селищната могилата „Химитлията“ /Плоската могила/ се намира на 2,5 километра югоизточно от Сокол. Тя е с диаметър около 100 метра и височина 9 метра. На север от нея, до 80-те години на миналия век е съществувала чешма с голям дебит и добра за пиене вода. Вследствие обработките на околните ниви, връзката на чешмата с извора е прекъсната.

В момента на могилата се извършват планомерни разкопки включени в общия проект „Сокол“ и се финансират от СУ „Св. Климент Охридски“ и Исторически музей – Нова Загора.

Според керамиката и находките I строителен хоризонт може да се датира във финала на Ранната бронзова епоха 2 или самото начало на Ранната бронзова епоха 3. Керамиката е типична за периода и има многобройни паралели в съседни селищни могили като тези до селата Дядово и Езеро.

Могилата е била обитавана и след края на Ранната бронзова епоха, което личи по разрушена от иманяри римска постройка /I – III в./, както и от гробове, в които погребаните са положени съобразно християнския обред.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

19 декември 2011 година

80 години читалище „Искра-1931"— с. Сокол

Читалищата, като културно-просветни институти, са играли го­ляма роля в националната ни история, особено в селата. Те са оня притегателен център, около който се събират и млади, и стари, за да чуят и видят, да прочетат и сами да сътворят худо­жествени ценности. И ако от днешния ден обърнем поглед на­зад, ще видим, че именно в народните читалища са посети първите зърна на родолюбието и просвещението. Така е било и в Сокол.

На 11 октомври 1931 година помощник-окръжният училищен инспектор в Нова Загора Д. Демирев изпраща служебно писмо до главния учител в село Сокол, с което настоява да му се изпратят сведения за читалището. Писмото завършва така: „Ако нямате читалище, обяснете защо и какво възнамерявате да правите". До тази дата соколци наистина нямат читалище и вероятно това писмо ги е накарало да се замислят по тоя въпрос. Два месеца по-късно, по предложение на но­воназначения главен учител Борис Иванов и с активното съдействие на комуниста Янко Стойков, сдружения земеделец Пеньо Момчев, Слав Марчев, Коста Ди­мов и още няколко по-будни хора се създава читалище. Основано на 19 декември 1931 година, то получава и име: „Искра".

Въпреки примитивните условия, при които са изнасяни първите представления пред населението, ентусиазмът е голям. За сцена служи нисък дъсчен подиум, а за завеса – обикновено одеяло. Събраните минимални средства от представленията стриктно и грижливо се заприходяват. С тези пари се закупуват стотина книги, които се съхраняват в северната стая на училището, а учителката Мара Станева става първата библиотекарка.

През 1940 година от събраните средства се закупува първият в селото радиоапарат. До късно през нощта селяните, със за­таен дъх, жадно поглъщат информациите от фронтовете на Втората световна война. И докато дотогава сборните програми на самодейците се състоят предимно от посредствени импровизации, песни, драматизации и инструментални изпълнения, то сега радиото допринася за разгръщане на читалищната дейност и под негово влияние няколко години буквално се копират предаванията му.

През първите петнадесет години на читалищната сцена се по­ставят и някои едноактни пиеси: „Боряна", „Обесването на Васил Левски", „Хан Татар". Самодей­ци са предимно прогресивните младежи и учениците. През този период най-изявени участници в програмите на читалище „Искра" са Стайко Желев, Димитър Динев, Петър Димов, Иван Русев, Димитър Атанасов, Русина Ян­кова, Георги Иванов, Цветана Златарева, Минка Бакалова, Йордан Иванов, Петър Йорданов и др.

След 1944 година читалищната дейност се слива с променящия се обществено-политически и икономически живот на селото. Колективно се чете и обсъжда, разяснява и пропагандира новото социалистическо дело. Активни читалищни деяте­ли тогава са Георги Димов, Гено Стоянов. Боньо Бинев и др. До 1952 година читалището е все още на собствена издръжка, с изключение на малките помощи от околийския народен съвет. Броят на книгите в библиотеката нараства на около 500, а населението подарява още стотина.

Читалището се помещава все още в училищната сграда, макар че още през декември 1945 година, на събрание на читалищните членове, наред със задачите за изнасяне на вечеринки и коледуване, съществува и предложение за по­строяване на читалищен дом.

От 1957 година за читалищен салон се използва постройка в стопанския двор. През тези години художествената самодейност получава нов тласък. От тази сцена се помнят незабравимите изпълнения на женския битов хор, на естрадно-сатиричния и смесения танцов състав и инструмен­талната четворка: Георги Иванов – гъдулка, Стойко Желев и Димитър Динев – гайди и Еньо Динев – кавал.

На 7 ноември 1963 година е открита новопостроената читалищна сграда в центъра на селото, която разполага с 250-местна за­ла, библиотека и други помеще­ния. Това е нов стимул за подо­бряване на библиотечната дейност и художествената самодейност. Книжният фонд непрестанно нараства. През 1964 г. той наброява 822 тома, а през 1975 г. – 2872 тома. Местните самодейци въз­раждат малко позабравените на­родни обичаи „Коледуване", „Ла­заруване", „Сватба" и др. Сформира се нов естрадно-сатиричен състав. Продължава дейността си и битовият хор.

Читалищната дейност се активизира особено по повод честване на 50-годишния юбилей на читалището. Соколските самодейци из­насят спектакли по различни по­води не само пред своите съселяни, но и в околните села. Програмата за тържествата обхваща цяла седмица – концерти и спектакли на съставите към читалището, гостуващи състави, изложба от творби на Христо Нейков от фонда на Окръжната художествена галерия, филм за селищната система и селото и други.

През осемдесетте години соколските самодейци играят на сцените освен на околните читалища, така също участват в прегледи на художесвената самодейност в окръга – зала „Георги Кирков“ в Сливен, Сливенски минерални бани и в общински прегледи в Пет могили, Коньово и другаде. Дейни читалищни деятели от този период са Недка Славова, Гина Бинева, Атанас Йорданов, Стойчо Тодоров, Мария Георгиева.

През периода на новия преход след 1990 година и с приемането на Закон за народните читалища соколското читалище утвърждава своя статут и присъствие като културно средище. Съвсем наскоро с промяна в устава си и за да отговори на юридическите изисквания към името беше прибавена и годината на създаването му – „Искра-1931“.


Източници[редактиране | редактиране на кода]