Прокопий Мелнишки

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Прокопий
български духовник
Роден
Починал

Прокопий (на гръцки: Προκόπιος) е български духовник, последователно митрополит на Херцеговинска и Мелнишка епархия на Цариградската патриаршия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Светското име и датата на раждане на Прокопий не са известни.[1] Той е роден в българско семейство в серското село Мелникич. Серските гръцки подконсули Г. Лангадас и Аристидис Метаксас го определят като „българин по род“ (Οὗτος Βούλγαρος ὤν τό γένος), но според съвременния гръцки изследовател Йоанис Бакас това се дължи на политиката му, а не на „славофонията“ му.[2] Сръбският духовник и историк епископ Сава Шумадийски също го определя като „българин по рождение“.[3] Относно родното му място съществуват и други мнения, като за такова се сочат серското село Кула и градчето Нигрита. Последната теза е отхвърлена като недостоверна.[4]

Той получава образование в манастира „Свети Йоан Предтеча“ край град Сяр, където приема монашески сан.[5] За това се съди по тесните връзки с манастира и приятелството му с игумена Теодосий Гологанов.[2] Запознава се с митрополит Неофит Драмски, който от 1836 до 1838 година е наместник на Серската митрополия. През 1842 година Неофит е преместен в Деркоската митрополия и той взима със себе си Прокопий, който в 1849 година е ръкоположен за архидякон.[2]

Трикийски епископ[редактиране | редактиране на кода]

На 14 май 1849 година Прокопий е избран за трикийски епископ в Лариската митрополия. През 1854 година той взема участие в гръцкото въстание в Тесалия, поради което е осъден от властите за революционна дейност. Пред септември 1854 година е свален с патриаршеско и синодално решение и заедно с други клирици, участвали във въстанието, е заточен в Иверския манастир, Света гора.[6][2]

Епитроп на Мелнишка епархия[редактиране | редактиране на кода]

Писмо от жителите на Дупница от 1863 г., с което се оплакват от гръцкия митрополит и искат на негово място да бъде назначен Прокопий, който е българин

В 1857 година е реабилитиран, напуска Света гора, и от юли 1857 година е изпратен за наместник на мелнишкия митрополит Дионисий. До 20 септември 1863 година той е реален управник на Мелнишката епархия, тъй като митрополитът участва в заседанията на Светия Синод в Цариград.[2] В Мелник Прокопий работи за изглаждане на отношенията между българи и гърци, както и за добро съжителство с турците и посредничи пред агата на Мелник за отмяна на несправедливи решения.[7] Тъй като не работи дейно за гръцките интереси е обвявен от подконсула на гръцкото серско консулство Лангадас за „вероломен“ и обвинен в панславизъм.[7][6] Обвиненията идват, когато Прокопий при липса на образовани клирици в епархията, довежда в нея свещеници от Рилския манастир - вече виден български духовен център, които служат на български в селата, в които са поставени. Лангадас пише на външния министър Петрос Делиянис и се опитва чрез гръцкото посолство в Цариград да накара митрополит Дионисий да отзове Прокопий като епитроп и да бъде преместен в нетолкова критична митрополия.[7]

Херцеговински митрополит[редактиране | редактиране на кода]

Документът пристига в Цариград на 1 октомври, а още на 20 септември 1863 година Прокопий е избран за глава на Херцеговинската епархия в Мостар. На 20 януари 1864 година отпътува от Мелник[7] и на 6 април 1864 година пристига в Мостар.[3] В Херцеговина Прокопий остава девет години до 1875 година. Вика при себе си за протосингел Теодосий Гологанов, племенника на игумена на Серския манастир Теодосий, който обаче се замесва в революционна дейност и е арестуван от властите.[7]

Като херцеговински митрополит Прокопий се оказва много по-добър от предшествениците си. Харчи свои пари за обществени нужди, грижи се за просветното дело и защитава свещенството от турските зулуми. При управлението му в Мостар в 1868 година е обновена и осветена църквата на манастира Милешево, както и новият мостарски храм в 1873 година. С наближаването на войната между Черна гора и Турция, Прокопий подава молба за преместване.[3]

Мелнишки митрополит[редактиране | редактиране на кода]

На 12 май 1875 година е избран за мелнишки митрополит[6][7] и на 7 юли 1875 година пристига в Мелник.[3] Характерен навик на Прокопий е често да обикаля архиерейските райони на епархията си.[8] В Мелник отново показва специален интерес за образованието на бъдещите духовници, но този път не води хора от Рилския манастир, а от Серския „Свети Йоан Предтеча“, където работи свещеническо училище. Така например моли игумена Теодосий да приеме различни ученици - Васил от Латрово, Атанас Стоянов от Голешово, Димитър Божиков от Савяк, обикновено срещу задължението да станат после свещеници.[9]

След избора му се изявява като върл гонител на българщината,[10] но по-късно започва явно да толерира българските училища и славянското богослужение в епархията си. Към 1881 година той успява да присъедини към Мелнишката епархия Горноджумайската каза, числяща се дотогава към Българската екзархия и гарантира на паството си, че богослужението и обучението в района ще продължат да се извършват на роден език.[11] По териториален обхват неговата епархия става първа в Македония, което укрепва позициите му.[12] Мелнишките гърци няколко пъти писмено се оплакват на Патриаршията и искат неговото отстраняване.[13] Прокопий е един от най-неудобните владици за гърцизма. Благодарение на пробългарската си политика, откритото толериране на българската просвета и богослужение и сътрудничеството си с Екзархията той се превръща в персона нон грата за Патриаршията. Под натиска на гръцката дипломация и при реалния риск Прокопий да присъедини на два пъти (през 1885-1886 и 1890 година) епархията си към Екзархията, Цариградската патриаршия прави два опита да го отстрани и още два да го преназначи в Мала Азия или Западните Балкани.[14]

Подържа връзки със Стефан Веркович, препоръчан му от игумен Теодосий, и му дава данни за Демирхисарската, Мелнишката, Петричката и част от Серската каза, които в 1889 година Веркович публикува в „Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“.[15]

Като мелнишки владика Прокопий подпомага основния ремонт на сградана на българското училище в града. Сътрудиничи с българския лидер Костадин Попстоянов, и по време на неговото управление сред българското население, което е мнозинство в епархията, няма силно антигръцко брожение.[16]

През 1891 година с Прокопий Мелнишки, няколко месеца преди неговата смърт се среща с Васил Кънчов, който описва посещението си така:

Той ме прие на салона много приветливо. Разговаряхме за българските училища, на които той никаква спънка не прави. Владиката беше много застарял и ослабнал; зрението му беше повредено. Той говори местното българско наречие, което му е родно. Доведохме разговора върху българското отцепление. — „Не ще ли бъде един бляскав венец на вашия живот, дядо, ако на стари години вие се отцепите от гръцката патриаршия, която толкова ви мрази? — казах му аз: — цялата епархия ще ви последва.“ — „Не може, синко — отговори владиката, — не става това. Аз скоро ще умра и народът тогава ще се оправи. До где съм жив, не може.“[17]

Прокопий Мелнишки умира на 28 август 1891 година. Той завещава на наследниците си да разпродадат вещите му и получените средства да се разпределят между училищата в Мелник, Сяр и родното му село. Серският силогос и Мелнишката гръцка община искат да отнемат имуществото му. Цариградската патриаршия изпраща свой представител, който се опитва да оспори завещанието. След намесата на османските власти въпросът е уреден съгласно волята му. По този повод гръцкият вестник „Неологос“ посмъртно хули митрополита и го обвинява за поведението си, „защото е бил и същински българин“.[18]

Според отец Ангел Столинчев, гърците не позволяват Прокопий Мелнишки да бъде погребан при митрополитската църква „Свети Николай“. Погребан е при манастира „Свети Никола“, като българин. По-късно костите му са извадени и разхвърляни.[19]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Към 1887 година Прокопий е най-възрастният ариерей в Цариградската патриаршия. Предполага се, че през 1891 година той умира на близо стогодишна възраст. - срв. Стойчева, Станислава. „Етно-демографско и църковно състояние на Горноджумайската каза (1879-1902)“. Списание „Македонски преглед“, кн. 2, София, 2013, стр. 71. Според Георги Стрезов към 1890 година Прокопий е 70-годишен старец. - срв. Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн.XXXVII и XXXVIII, 1891, стр. 72.
  2. а б в г д Μπάκας, Ιωάννης Θ. Ο Ελληνισμός και η μητροπολιτική περιφέρεια Μελένικου 1850 - 1912. Θεσσαλονίκη, ∆ιδακτορική διατριβή υποβληθείσα στο Τμήμα Ποιμαντικής και Κοινωνικής Θεολογίας του Α. Π. Θ., 2003. с. 68. Посетен на 11 януари 2014 г.
  3. а б в г Сава, Епископ Шумадијски. Српски јерарси од деветог до двадесетог века. Евро Београд, Унирекс Подгорица, Каленић Крагујевац, 1996. с. 412. Посетен на 9 февруари 2014 г.
  4. Стойчева, Станислава. „Етно-демографско и църковно състояние на Горноджумайската каза (1879-1902)“. Списание „Македонски преглед“, кн. 2, София, 2013, стр. 71.
  5. Васил Кънчов. „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, стр. 144.
  6. а б в Стойчева, Станислава. „Етно-демографско и църковно състояние на Горноджумайската каза (1879-1902)“. Списание „Македонски преглед“, кн. 2, София, 2013, стр. 70-71.
  7. а б в г д е Μπάκας, Ιωάννης Θ. Ο Ελληνισμός και η μητροπολιτική περιφέρεια Μελένικου 1850 - 1912. Θεσσαλονίκη, ∆ιδακτορική διατριβή υποβληθείσα στο Τμήμα Ποιμαντικής και Κοινωνικής Θεολογίας του Α. Π. Θ., 2003. с. 69. Посетен на 11 януари 2014 г.
  8. Μπάκας, Ιωάννης Θ. Ο Ελληνισμός και η μητροπολιτική περιφέρεια Μελένικου 1850 - 1912. Θεσσαλονίκη, ∆ιδακτορική διατριβή υποβληθείσα στο Τμήμα Ποιμαντικής και Κοινωνικής Θεολογίας του Α. Π. Θ., 2003. с. 70. Посетен на 11 януари 2014 г.
  9. Μπάκας, Ιωάννης Θ. Ο Ελληνισμός και η μητροπολιτική περιφέρεια Μελένικου 1850 - 1912. Θεσσαλονίκη, ∆ιδακτορική διατριβή υποβληθείσα στο Τμήμα Ποιμαντικής και Κοινωνικής Θεολογίας του Α. Π. Θ., 2003. с. 72. Посетен на 11 януари 2014 г.
  10. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 354.
  11. Стойчева, Станислава. „Етно-демографско и църковно състояние на Горноджумайската каза (1879-1902)“. Списание „Македонски преглед“, кн. 2, София, 2013, стр. 70.
  12. Васил Кънчов. „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, стр. 144.
  13. Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн.XXXVII и XXXVIII, 1891, стр. 70-72.
  14. Стойчева, Станислава. „Етно-демографско и църковно състояние на Горноджумайската каза (1879-1902)“. Списание „Македонски преглед“, кн. 2, София, 2013, стр. 71.
  15. Верковиќ, Стефан. Македонски народни умотворби, Книга Петта, подготвил и редактирал Кирил Пенушлиски, Македонска книга, Скопjе, 1985, с. 22.
  16. Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 125, 131.
  17. Васил Кънчов. „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, стр. 143.
  18. Тасев, Христо. "Борба за национална просвета в Мелнишкия край". София, 1987, стр. 116.
  19. Столинчев, Ангел. Църква. Летопис на духовна околия Сандански. И на църковния разкол в отечеството летопис. Том първи, София, 2015, стр. 468.
Йосиф трикийски епископ
(14 май 1849 – септември 1854)
Антим
Григорий херцеговински митрополит
(20 септември 1863 – 25 май 1875)
Игнатий
Дионисий мелнишки митрополит
(25 май 1875 – 28 август 1891)
Александър
     Портал „Македония“         Портал „Македония