Направо към съдържанието

Флийтуд Мак

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Флийтуд Мак
Информация
ОтЛондон, Обединено кралство
Стилрок,[1][2] инструментален рок,[3][4][5] блус рок,[6][7][8] поп музика,[9][10][11] поп рок,[12][13] хардрок,[14] блус[15][16]
Активност1967 – 1995 и 1997 – понастоящем
Музикален издателБлу Хърайзън, Рипрайз, Сайър, Си Би Ес, Уорнър Брос, LMJS Пръдакшънс
Уебсайтwww.fleetwoodmac.com
ЧленовеМик Флийтуд
Джон Макви
Стиви Никс
Майк Кембъл
Нийл Фин
Бивши членовеПитър Грийн
Джеръми Спенсър
Боб Брунинг
Дани Кируан
Кристин Макви
Боб Уелч
Боб Уестън
Дейв Уокър
Линдзи Бъкингам
Били Бърнет
Рик Вито
Бека Брамлет
Дейв Мейсън
Флийтуд Мак в Общомедия

Флийтуд Мак (на английски: Fleetwood Mac) е британско-американска музикална група, основана в Лондон през 1967 г.[17] Съставът ѝ претърпява множество промени през годините, като включва музиканти от Обединеното кралство и Съединените щати. Групата добива международна популярност със своя характерен стил, съчетаващ елементи на блус, рок и поп.

С над 120 милиона пдодадени записи по целия свят, Флийтуд Мак се нарезда сред най-продаваните групи в света. През 1979 г. групата получава звезда на Холивудската алея на славата, а през 1998 г. е въведена в Залата на славата на рокендрола[18]. Същата година е отличена с наградата Brit за изключителен принос към музиката.[19] През 2018 г. групата е дустоена с наградата MusiCares Личност на годината от американската Академията за звукозапис за нейните артистични постижения в музикалната индустрия и отдаденост на филантропията.

История

[редактиране | редактиране на кода]

1967 – 1970: Формиране и ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Флийтуд Мак е основана през юли 1967 г. в Лондон от китариста Питър Грийн, след напускането му на британската блус формация Джон Мейол и Блусбрейкърс. Грийн, който преди това заменя Ерик Клептън в състава,[20] получава признание от критиците за работата си по албума A Hard Road.

Грийн предлага на барабаниста Мик Флийтуд, с когото е свирил в групите „Питър Би'с Лунърс“ и „Шотгън Експрес“ (включваща младия Род Стюарт)[21], да се присъедини към Блусбейкърс на мястото на напусналия Ейнсли Дънбар.[22] Съставът по това време включва Грийн, Флийтууд, Джон Макви и Джон Мейол. Мейол предоставя на Грийн студийно време, което тримата използват за запис на пет парчета, включително инструменталното „Fleetwood Mac“, кръстено на ритъм секцията „Флийтуд Мак“ („Мак“ е съкращение от Макви).

Скоро след това Грийн и Флийтууд решават да създадат нова група, като целят да привлекат Макви чрез името „Флийтуд Мак“. Макви първоначално отказва, предпочитайки стабилната си позиция при Мейол. Грийн и Флийтуд започват работа със слайд китариста Джеръми Спенсър и басиста Боб Брунинг, който се присъединява временно. Дебютът на групата (Грийн, Флийтуд, Спенсър и Брунинг) е на 13 август 1967 г. на фестивала за джаз и блус музика в Уиндзор, като „Флийтуд Мак на Питър Грийн, също с участието на Джеръми Спенсър“. Брунинг свири само на няколко концерта с Флийтуд Мак.[23] Скоро след това Джон Макви се присъединява към групата като постоянен басист.[24][25]

През февруари 1968 г. излиза дебютният албум Fleetwood Mac, издаден от лейбъла Блу Хърайзън изцяло в стил блус рок, който достига №4 в класациите на Обединеното кралство.[26] В него не участват други музиканти, с изключение на песента "Long Grey Mare", записана с Брунинг на бас, и от него не са издадени като сингли. Следват синглите „Black Magic Woman“ (бъдещ хит на Сантана) и „Need Your Love So Bad“.[27]

Вторият студиен албум, Mr. Wonderful, издаден през август 1968 г., също е изцяло блус албум. Той е записан на живо в студио с микрофонни усилватели и PA система.[28] Включени са и музиканти, свирещи на рог, включително клавиристката Кристин Пърфект от Чикън Шак.[29]

Малко след издаването на Mr. Wonderful към групата се присъединява 18-годишният Дани Кируан[30], китарист в лондонското блус трио „Бойлърхаус“.[N 1] Талантливият самоук китарист има характерно вибрато и уникален стил, с които добавя ново измерение към звученето на групата.[31] С неговото участие Флийтуд Мак записват инструменталния сингъл „Albatross“, който достига №1 в Европа. В него Кируан прави дует с Грийн, за което по-късно Грийн казва, че успехът на парчето е именно благодарение на него.[32]

През януари 1969 г. излиза компилацията English Rose („Английска роза“), съдържаща половината от Mr Wonderful плюс нови песни от Кируан. Следващият им и по-успешен компилационен албум, The Pious Bird of Good Omen („Благочестивата птица на добрата поличба“), излиза през август и съдържа различни сингли, B-страни и песни, които групата е направила с Еди Бойд.

През януари 1969 г., по време на турне в Съединените щати, Флийтуд Мак записват албума Fleetwood Mac in Chicago в студиото на Чес Рекърдс, което предстои да бъде закрито. Записите се осъществяват съвместно с някои от най-изтъкнатите представители на чикагската блус сцена, сред които Уили Диксън, Бъди Гай и Отис Спан. Албумът е издаден през декември същата година като двоен винил и представлява последния проект на групата, изцяло посветен на блус жанра.

Паралелно с промяната на стила групата предприемат и преход в издателската си политика. До този момент те работят с лейбъла Блу Хърайзън, специализиран в блус музиката. Включването на Дани Кируан в състава обаче разширява стилистичния диапазон на групата, което води до необходимост от сътрудничество с по-гъвкав издател. В резултат на това Флийтуд Мак подписват договор с Имидиът Рекърдс и издават сингъла Man of the World („Човек на света“), който се превръща в пореден хит както в Обединеното кралство, така и в континентална Европа. За B-страната на този сингъл Джеръми Спенсър поема водещата роля, представяйки се под псевдонима „Earl Vince and the Valiants“. Той записва песента „Somebody's Gonna Get Their Head Kicked In Tonite“, която демонстрира по-агресивната и рокендрол ориентирана страна на групата. Въпреки творческата свобода, която Имидиът Рекърдс предоставя, лейбълът изпитва сериозни финансови затруднения, което принуждава Флийтуд Мак да търсят нов лейбъл. Сред потенциалните кандидати е Епъл Рекърдс, лейбълът на Бийтълс, като интересът е подкрепен от лични връзки – Мик Флийтууд и Джордж Харисън са шуреи. Въпреки това мениджърът на групата Клифърд Дейвис взема решение да се насочи към Уорнър Брос. Рекърдс, по-конкретно към дъщерния лейбъл Рипрайз Рекърдс, основан от Франк Синатра, с който лейбъл групата остава оттогава нататък.

Под лейбъла Рипрайз Рекърдс Флийтуд Мак издават третия си студиен албум Then Play On („След това продължавай да свириш“) през септември 1969 г. Това е първият им албум с преобладаващо рок звучене, включващ композиции от Дани Кируан и Питър Грийн, както и по една песен от Мик Флийтуд и Джон Макви. Американското издание първоначално съвпада с британското, но по-късно е променено, за да включва песента „Oh Well“, която остава част от концертния репертоар на групата до 1997 г. и отново след 2009 г. Паралелно с това Джеръми Спенсър записва самостоятелен албум в стил рокендрол от 50-те години, озаглавен Jeremy Spencer, с участието на останалите членове на групата, с изключение на Грийн.[33]

Питър Грийн през 1970 г.

Към 1970 г. фронтменът Питър Грийн използва ЛСД. По време на европейското турне на групата той приема нечист LCD в хипи комуна в Мюнхен, което според мениджъра Клифърд Дейвис води до сериозен психически срив.[34][35] Последният му хит с групата е „The Green Manalishi (With the Two-Prong Crown)“, записан през април 1970 г. в студиото наУорнър-Рипрайз в Холивуд, малко преди напускането му.[36] Живо изпълнение на песента е записано по-рано през февруари на „Бостънското чаено парти“ през февруари 1970 г., а песента по-късно е записана от Джудас Прийст. В този период Грийн настоява групата да дари всичките си приходи за благотворителност, но останалите членове не подкрепят идеята.[37]

През април 1970 г. Питър Грийн взема решение да напусне групата след края на европейското турне.[38] Последното му шоу с нея е на 20 май 1970 г. Последното му участие с групата е на 20 май същата година, когато по време на концерт надвишават определеното време и електрозахранването е прекъснато, но Мик Флийтууд продължава да свири на барабани. Част от записите от „Бостънското чаено парти“ (5–7 февруари 1970 г.) са издадени през 1980 г. като албума Live in Boston, а в края на 90-те години лейбълът Snapper Music публикува разширена ремастерирана тритомна компилация.

1970 – 1974: Преходен период

[редактиране | редактиране на кода]

След напускането на Питър Грийн, Дани Кируан и Джеръми Спенсър поемат водещата роля в концертите и записите на групата. През септември 1970 г. излиза четвъртият студиен албум Kiln House, който получава положителни отзиви.[39] Кируан насочва звученето към рок, докато Спенсър внася елементи от стила „Sun Sound“ на 50-те години. Кристин Пърфект, наскоро оттеглила се от музикалната сцена, участва неофициално в албума с клавишни и беквокали, както и с илюстрацията на обложката.[40] Малко след това тя се присъединява към групата като пълноправен член.[28]

През 1971 г. Флийтуд Мак издава сингъла Dragonfly на Дани Кируан, с B-страна The Purple Dancer, в Обединеното кралство и в някои европейски страни, които обаче не постигат успех. B-страната е преиздадена само веднъж, от Рипрайз Рекърдс, в издадения само в Германия и Нидерландия Best of. Сингълът е преиздаден на 19 април 2014 г. за Record Store Day (RSD) 2014 в Европа на синя плоча и в САЩ на полупрозрачна лилава плоча.

Кристин Пърфект, вече омъжена за басиста Джон Макви, се появява за първи път с Флийтуд Мак през май 1969 г. в Бристолския университет, малко след напускането си на групата Чикън Шак.[41] Тя добива популярност с интерпретацията на „I'd Rather Go Blind“ на Ета Джеймс и два пъти е избрана за изпълнител на годината в Англия. Първият ѝ концерт като официален член на Флийтуд Мак е на 1 август 1970 г. в Ню Орлиънс, Луизиана.[42]

През същата година Си Би Ес Рекърдс, които вече притежават Блу Хърайзън (с изключение на САЩ и Канада), издават четвъртата компилаця на групата, The Original Fleetwood Mac, включваща неиздавани запииси от ранния им период. Албумът е сравнително успешен и групата продължава да набира популярност.

През февруари 1971 г., по време на турне в САЩ, Джереми Спенсър напуска внезапно групата, като заявява, че отива да купи списание, но не се връща. След няколкодневно търсене става ясно, че се е присъединил към религиозната общност „Децата на Бога“.[43] За да завършат оставащите концерти, Флийтуд Мак канят Питър Грийн като временен заместник, придружаван от приятеля му Найджъл Уотсън, който свири на конги.[44] Грийн настоява да изпълнява само нов материал и участва ограничено, заедно с Уотсън, в последната седмица от турнето. Концертът в Сан Бернардино на 20 февруари е записан.

През лятото на 1971 г. групата организира прослушвания за нов китарист в голямата им селска къща Бенифолд, закупена съвместно с мениджъраи Клифърд Дейвис преди турнето на Kiln House.[45] По препоръка на приятелката на групата Джуди Уонг, те се свързват с американския музикант Боб Уелч, който по това време живее в Париж. След няколко срещи и прослушване на негови записи, групата решава да го приеме, без предварително съвместно свирене.[46]

С пристигането на Уелч и напускането на Спенсър, Флийтуд Мак издават през септември 1971 г. албума Future Games („Бъдещи игри“), който представя ново, по-мекo и атмосферно звучене. Макар да не влиза в класациите на Обединеното кралство, албумът допринася за разширяване на популярността на групата в САЩ. В Европа Си Би Ес Рекърдс издават компилацията Greatest Hits, включваща основно песни на Питър Грийн, както и по една композиция от Спенсър и Кируан.

През март 1972 г., шест месеца след Future Games, Флийтуд Мак издават шестия си студиен албум Bare Trees („Брулени дървета“), доминиран от композиции на Дани Кируан. Албумът включва „Sentimental Lady“ („Сантиментална дама“) на Боб Уелч, която става по-успешна при презаписа ѝ през 1977 г. за соловия албум French Kiss, с участието на Мик Флийтуд и Кристин Макви. Сред отличаващите се песни е и „Spare Me a Little of Your Love“ („Пощади ме с малко от любовта си“) на Кристин Макви, която се превръща в основна част от концертния репертоар на групата през 70-те години.

Въпреки стабилната студийна продукция турнетата започват да създават напрежение. Към 1972 г. Кируан развива алкохолна зависимост и се отчуждава от останалите членове. След инцидент по време на турне в САЩ, при който той отказва да излезе на сцената, Мик Флийтуд го уволнява,[47] отбелязвайки по-късно, че Кируан е претърпял психически срив.[48]

През септември същата година към групата се присъединяват китаристът Боб Уестън и вокалиста Дейв Уокър, известни от Савой Браун и Айдъл Рейс.[49][N 2] С тях Флийтуд Мак записват седмия си студиен албум Penguin („Пингвин“) през януари 1973 г., но скоро след турнето Уокър е освободен, тъй като стилът и поведението му не се вписват в динамиката на групата.[50]

Шест месеца след Penguin, Флийтуд Мак записват осмия си студиен албум Mystery to Me („Мистерия за мен“), издаден през октомври 1973 г. Албумът включва песента „Hypnotized“ („Хипнотизиран“) на Боб Уелч, която получава широко радиопредаване и се превръща в един от най-успешните сингли на групата в САЩ до този момент. Въпреки че албумът постига златен статус, очакванията за по-голям търговски успех не се реализират напълно. По това време в групата се засилват лични напрежения, особено в брака между Кристин и Джон Макви, който страда от постоянната им съвместна работа и злоупотребата с алкохол от страна на Джон. Липсата на активно турне допринася за ограниченото комерсиално въздействие на албума в сравнение с предходните издания.[51]

По време на американското турне през 1973 г. в подкрепа на Mystery to Me, китаристът Боб Уестън започва връзка със съпругата на Мик Флийтуд – Джени Бойд Флийтууд, сестра на Пати Бойд (съпруга на Джордж Харисън). Събитието оказва силно емоционално въздействие върху Флийтуд, който не успява да продължи с турнето.[52] Мениджърът Джон Кураж уволнява Уестън, а след две седмици, с оставащи 26 концерта, турнето е отменено. Последният концерт се състои на 20 октомври 1973 г. в Линкълн, Небраска.[53] Вечерта след шоуто групата уведомява звуковия си инженер, че турнето е прекратено и че Флийтуд Мак се разпускат.[54]

1973 – 1974: Спор за името и фалшиви Флийтуд Мак

[редактиране | редактиране на кода]

В края на 1973 г., след прекратяването на турнето в САЩ, мениджърът Клифърд Дейвис остава с ангажименти към промоутъри, но без активна група.[55] Флийтуд Мак са временно разпуснати в Небраска, а членовете ѝ се оттеглят поотделно. Опасявайки се за репутацията си,[56] Дейвис заявява, че е „робувал години наред на капризите на безотговорни музиканти[57]“ и твърди, че притежава правата върху името „Флийтуд Мак“ и правото да избира членовете на групата.[58]

В началото на 1974 г.[59] той организира турне с нов състав под името „Новите Флийтуд Мак“ ("The New Fleetwood Mac")[60], включващ музиканти от групата Legs, която наскоро е работила с него.[61] Временният състав включва Елмър Гантри (Дейв Тери, бивш член на Велвет Опера: вокали, китара), Кърби Грегъри (бивш член на Кървд Еър: китара), Пол Мартинес (бивш член на Даунлайнърс Сект: бас), Джон Уилкинсън (известен също като Дейв Уилкинсън:[62] клавишни) и австралийския барабанист Крейг Колинг (бивш член на Манфред Ман Чаптър Три, Либретос, Пръсешън и Търд Уърлд Уор).[63]

На членовете на тази група е казано, че Мик Флийтууд ще се присъедини към тях след началото на турнето, за да потвърди легитимността на името, и се твърди, че той е участвал в планирането ѝ.[64] Клифърд Дейвис и други твърдят, че Флийтууд е участвал в планирането, дал инструкции за наемане на музиканти и одобрил репетициите.[65] По думите на Дейвис, барабанистът Крейг Колинг е бил назначен временно за първите два концерта, а Флийтууд е обещал да се включи в останалата част от турнето, но впоследствие се е отказал.[66] [67][68] По-късно Флийтууд отрича да е давал такова обещание.[69]

Турнето New Fleetwood Mac започва на 16 януари 1974 г. в Питсбърг, Пенсилвания, и първоначално е успешно. Въпреки първоначалните съмнения, промоутърите съобщават, че публиката е реагирала положително.[70] След няколко концерта обаче се разпространява информация, че това не е оригиналният състав на Флийтуд Мак, което води до враждебност от страна на публиката. Групата е освирквана, няколко концерта са отменени, а кийбордистът напуска. Въпреки усилията да продължат турнето, напрежението се засилва. По време на концерт в Едмънтън по сцената са хвърлени бутилки, което окончателно компрометира проекта. Групата се разпада, а останалите дати от турнето са отменени. [71]

Правният спор относно собствеността върху името „Флийтуд Мак“ поставя дейността на оригиналната група в пауза за близо година. Макар че името произлиза от Мик Флийтууд и Джон Макви, се оказва, че те са подписали договори, с които се отказват от правата върху него. При запитване, звукозаписната компания Уорнър Брос. Рекърдс заявява, че не знае кой притежава името.[71] Случаят е разрешен извънсъдебно едва четири години по-късно чрез споразумение, описано като „разумно и справедливо за всички страни“.[72] В по-късни интервюта Мик Флийтууд отбелязва, че е благодарен на мениджъра Клифърд Дейвис, тъй като именно този спор води до преместването на групата в Калифорния – решение, което се оказва решаващо за бъдещия ѝ успех.[73]

Нито един от музикантите от алтернативния състав на „новите Флийтуд Мак“ не става част от оригиналната група. Някои от тях обаче продължават музикалната си кариера в други проекти. Елмър Гантри и Кърби Грегъри се присъединяват към групата Stretch, чийто хит сингъл „Why Did You Do It?“ от 1975 г. е вдъхновен от провала на турнето.[64] По-късно Гантри работи с Алън Парсънс Проджект. Басистът Пол Мартинес продължава да свири с грурпата на Дийп Пърпъл Пейс Аштън Лорд, както и с подгряващата група на Робърт Плант.

1974: Завръщане на автентичните Флийтуд Мак

[редактиране | редактиране на кода]

Докато Новите Флийтуд Мак са на турне, Боб Уелч остава в Лос Анджелис и се консултира с адвокати по развлекателна индустрия. Той стига до извода, че оригиналната група е пренебрегвана от Уорнър Брос. Рекърдс и предлага преместване на базата от Англия в САЩ – предложение, което останалите членове приемат. Рок промоутърът Бил Греъм изпраща писмо до Уорнър Брос., в което потвърждава, че истинската група се състои от Мик Флийтуд, Боб Уелч и семейство Макви. Макар това да не прекратява съдебния спор, групата успява да възобнови записите под името „Флийтуд Мак“.[74] Вместо да наемат нов мениджър, членовете решават да управляват групата самостоятелно — рядко срещан модел сред големите рок формации.[75]

През септември 1974 г. Флийтуд Мак подписват нов договор за запис с Уорнър Брос, но остава с лейбъла Рипрайз. Същия месец излиза деветият им студиен албум Heroes Are Hard to Find („Героите са трудни за намиране“) – първият път само с един китарист.По време на турнето групата добавя втори кийбордист, Дъг Грейвс, инженер на албума, който временно се подготвя да стане постоянен член, но това не се реализира. За оставащите дати е заменен от Робърт („Боби“) Хънт, бивш сътрудник на Уелч в групата Хед Уест, който също не е поканен за постоянен член.

Турнето завършва на 5 декември 1974 г. в Калифорнийския държавен университет и допринася за най-високото класиране на Heroes Are Hard to Find в американските класации до този момент.[76]

1975 – 1987: Включване на Бъкингам и Никс и глобален успех

[редактиране | редактиране на кода]

След турнето Heroes Are Hard to Find (1974), членовете на Флийтуд Мак изпитват творческо и емоционално изтощение. Боб Уелч напуска групата[77][78], а Мик Флийтуд, при посещение в студиото „Саунд Сити“ в Лос Анджелис, открива музиката на дуото „Бъкингам Никс“ (Buckingham Nicks). Линдзи Бъкингам се съгласява да се присъедини към групата, при условие че неговата приятелка Стиви Никс също бъде включена. Новият състав дебютира в края на 1974 г. Уелч обмисля да остане като част от този разширен състав, но избира да се оттегли за солова кариера, като Бъкингам и Никс се присъединяват към групата в новогодишната нощ на 1974 г.[79][80][81]

През 1975 г. Флийтуд Мак издават едноименния си десети студиен албум – Fleetwood Mac, който става първият им номер 1 в САЩ и продава над 7 милиона копия. Сред хитовите сингли са Over My Head („Над главата ми“) и Say You Love Me („Кажи, че ме обичаш“) на Кристин Макви и Rhiannon („Рианън“) на Стиви Никс, както и много пусканото парче от албума Landslide, чието концертно изпълнение става хит 20 години по-късно в албума им The Dance.

С нарастващия успех идват и лични сътресения: разпадат се връзките между Джон и Кристин Макви, както и между Бъкингам и Никс. Мик Флийтуд преживява развод и започва афера със Стиви Никс.[82] Натискът върху групата да издаде успешен последващ албум, съчетан с новооткритото им богатство, води до творческо и лично напрежение, подхранвано от високата консумация на наркотици и алкохол.[83]

През февруари 1977 г. Флийтуд Мак издават своя единадесети студиен албум Rumours – първото им издание под основния лейбъл Уорнър Брос., след разпускането на Рипрайз. Албумът отразява дълбоките лични и емоционални конфликти между членовете на групата по време на записите. Rumours получава висока критическа оценка и печели наградата „Грами“ за албум на годината през 1978 г. Албумът включва четири сингъла, достигнали Топ 10 в САЩ: „Go Your Own Way“ (Линдзи Бъкингам), „Dreams“ (Стиви Никс, №1), „Don’t Stop“ и „You Make Loving Fun“ (Кристин Макви). Други популярни песни като „Second Hand News“, „Gold Dust Woman“ и „The Chain“ – последната написана съвместно от всички петима членове – също получават значително радио излъчване. До 2003 г. Rumours е сертифициран като диамантен албум от RIAA с над 19 милиона продадени копия в САЩ и над 40 милиона по света, което го нарежда сред най-продаваните албуми в света. Групата подкрепя успеха му с мащабно и доходоносно световно турне.

На 10 октомври 1979 г. Флийтуд Мак са удостоени със звезда на Холивудската алея на славата за техния принос към музикалната индустрия (с адрес: 6608 Hollywood Boulevard).[84][85]

След феноменалния успех на Rumours, Линдзи Бъкингам убеждава Мик Флийтуд да позволи по-експериментален подход към следващия албум. Получавайки свобода да работи самостоятелно върху демо записи у дома, Бъкингам оформя основата на дванадесетия студиен албум на групата – Tusk („Бивни“), издаден през 1979 г. Албумът съдържа 20 песни, разпределени в два диска, и бележи значително отклонение от предишното звучене на групата. От него са извадени три хитови сингъла: „Tusk“ на Бъкингам (№ 8 в САЩ), включващ групата на Университета на Южна Каролина „Спирит ъф Трой“, „Think About Me“ на Кристин Макви (№ 20 в САЩ) и опусът на Стиви Никс от 6,5 минути Sara (САЩ № 7). Sarah е съкратена за сингъл и CD-изданията, но пълната ѝ версия е възстановена в по-късни компилации като Greatest Hits (1988), преизданието на Tusk през 2004 г. и компилацията The Very Best of Fleetwood Mac (2002). Оригиналният китарист Питър Грийн също участва в сесиите на Tusk, въпреки че изпълнението му в песента на Кристин Макви Brown Eyes не е включено в албума.[86]

Tusk продава около 4 милиона копия по света – значително по-малко от Rumours. Мик Флийтуд обвинява за това радио веригата RKO, която излъчва целия албум преди официалното му издаване, улеснявайки домашното му записване.[87] Въпреки това, в ретроспектива Флийтуд определя Tusk като свой „личен фаворит“, отдавайки признание на Бъкингам за смелостта да избегне повторение на предишния успех.[88]

В интервю през 2019 г. Флийтуд описа Тusk като свой „личен фаворит“ и казва: „Хвала на Линдзи... за това, че не направихме реплика на Rumours“. Tusk продава 4 млн. копия по целия свят. Мик Флийтуд обвинява за относителната липса на комерсиален успех на албума радио веригата RKO, която пуска албума в неговата цялост преди пускането му, като по този начин позволява масово записване у дома.

В подкрепа на албума Tusk (1979), Флийтуд Мак предприемат мащабно 11-месечно световно турне, обхващащо САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Япония, Франция, Белгия, Германия, Нидерландия и Обединеното кралство. Турнето е едно от най-продължителните в историята на групата и служи както за популяризиране на новия албум, така и за затвърждаване на международната им популярност. По време на турнето групата записва материал за първия си концертен албум Live, който излиза в края на 1980 г. Албумът включва изпълнения от различни дати и локации, както и няколко нови студийни записа, и представя Флийтуд Мак в пиковата им концертна форма.

След соловите албуми на Стиви Никс (Bella Donna), Мик Флийтуд (The Visitor) и Линдзи Бъкингам (Law and Order) от 1981 г., групата се завръща към по-конвенционално звучене, в опит да възстанови комерсиалния успех на Rumours. Това решение идва след критики към експерименталния характер и по-слабите продажби на Tusk.

През 1982 г. Флийтуд Мак издават тринадесетия си студиен албум Mirage („Мираж), записан в Шато д'Ерувил, Франция. Mirage включва няколко успешни сингъла: „Hold Me“ и „Love in Store“ (Кристин Макви), „Gypsy“ (Стиви Никс) и „Oh Diane“ (Линдзи Бъкингам), които достигат Топ 10 в Обединеното кралство. По-малък успех отбелязват „Eyes of the World“ и „Can't Go Back“, също на Бъкингам.

За разлика от предходното мащабно турне, групата предприема ограничено турне в 18 американски града. Концертът в Лос Анджелис е записан и издаден на видео. На 5 септември 1982 г. Флийтуд Мак са хедлайнери на първия US Festival, за което получават хонорар от 500 000 долара (еквивалент на над 1,4 млн. долара днес). Mirage е сертифициран като двойно платинен в САЩ.

След издаването на Mirage групата прави пауза, по време на която членовете се фокусират върху солови проекти. Стиви Никс издава още два солови албума – The Wild Heart (1983) и Rock a Little (1985). Линдзи Бъкингам издава Go Insane (1984), а Кристин Макви – Christine McVie (1984), включващ хитовете „Got a Hold on Me“ (Топ 10 в САЩ) и „Love Will Show Us How“ (Топ 40). И тримата имат успех, като Никс е най-популярна. През този период Мик Флийтууд подава молба за банкрут, Стиви Никс е приета в клиниката „Бети Форд“ за лечение на зависимост, а Джон Макви претърпява епилептичен припадък, свързан със злоупотреба с алкохол. Начинът на живот, съпътстващ славата, оказва сериозно влияние върху здравето и стабилността на групата. Въпреки слуховете за разпадане, Бъкингам изразява неудовлетвореност от идеята Mirage да остане последният албум на Флийтуд Мак, което подготвя почвата за следващото им съвместно начинание.[89]

През 1987 г. Флийтуд Мак издават своя четиринадесети студиен албум Tango in the Night, записан от състава на Rumours. Проектът започва като солов албум на Линдзи Бъкингам, но постепенно се превръща в групово начинание. Това е най-продаваният албум на групата след Rumours, особено успешен в Обединеното кралство, където достига номер 1 три пъти през следващата година. В САЩ албумът продава над 3 милиона копия и включва четири основни хита: „Little Lies“ и „Everywhere“ на Кристин Макви (първата написана съвместно с нейния съпруг Еди Куинтела), „Seven Wonders“ на Санди Стюарт и Стиви Никс, и „Big Love“ на Бъкингам. Издадени са и допълнителни сингли като „Family Man“ (Бъкингам и Ричард Дашът) и „Isn’t It Midnight“ (Кристин Макви), но те имат по-ограничен успех.

1987 – 1995: Напускане на Бъкингам и Никс

[редактиране | редактиране на кода]

През август 1987 г., малко преди началото на планирано 10-седмично турне, Линдзи Бъкингам напуска групата, заявявайки, че се чувства творчески задушен. Според автобиографията на Мик Флийтуд, среща в дома на Кристин Макви на 7 август води до кулминация на напрежението, включително физическа конфронтация между Бъкингам и Никс. Бъкингам напуска групата на следващия ден.[90]

След напускането на Бъкингам Флийтуд Мак добавя двама нови китаристи – Били Бърнет и Рик Вито – без провеждане на прослушване.[91] Бърнет, син на певеца Дорси Бърнет и племенник на Джони Бърнет, и двамата от Рок енд Рол Трио, вече е работил с групата в Zoo, с Кристин Макви като част от соло групата ѝ, в сесии със Стиви Никс, и поддържа Бъкингам в Saturday Night Live. Флийтууд и Кристин Макви свирят в неговия албум Try Me през 1985 г. Вито, почитател на Питър Грийн, има богат опит с изпълнители като Бони Райт, Джон Мейол и Роджър Магуин, и е работил с Джон Макви върху два албума на Мейол.

Новият състав дебютира с турнето Shake the Cage (1987–1988), което се оказва достатъчно успешно, за да бъде документирано в концертното видео Tango in the Night, заснето в Кау Палъс, Сан Франциско, през декември 1987 г.

През 1988 г., след успеха на Tango in the Night, групата издава компилациията Greatest Hits. Той включва сингли от периода 1975–1988 г., както и две нови композиции: „No Questions Asked“, дело на Стиви Никс, и „As Long as You Follow“, от Кристин Макви и съпруга ѝ Еди Куинтела. Последната е издадена като сингъл, достигайки №43 в САЩ и №66 в Обединеното кралство, но оглавява американската класация за възрастни слушатели. Албумът достига №3 в Обединеното кралство и №14 в САЩ, като впоследствие продава над 8 милиона копия само в САЩ. Greatest Hits е посветен на Линдзи Бъкингам, с когото членовете на групата се сдобряват след напреженията от 1987 г.

През 1990 г. Флийтуд Мак издават своя петнадесети студиен албум Behind the Mask („Зад маска“). С него групата се отдалечава от стилизирания звук, развит от Линдзи Бъкингам, и разработва по-adult contemporary стил с продуцента Грег Ладани. Единственият сингъл, достигнал Топ 40 в САЩ, е „Save Me“ на Кристин Макви. Албумът достига №18 в класацията на сп. „Билборд“ и получава златен сертификат в САЩ, докато във Великобритания дебютира под №1.

Behind the Mask получава смесени отзиви. Някои критици го определят като слаб момент в дискографията на групата в отсъствието на Бъкингам, въпреки че той участва като гост в заглавната песен. Въпреки това сп. „Ролинг Стоун“ отбелязва, че новите членове Рик Вито и Били Бърнет са „най-доброто нещо, което някога се е случвало на Флийтуд Мак“.[92]

Световното турне в подкрепа на албума включва разпродадени концерти, включително на стадион „Уембли“ в Лондон. На финалното шоу в Лос Анджелис Линдзи Бъкингам се присъединява към групата на сцената. Въпреки че Кристин Макви и Стиви Никс първоначално заявяват, че това ще бъде последното им турне (след смъртта на бащата на Макви), и двете изразяват готовност да продължат да записват с групата. През 1991 г. обаче Стиви Никс и Рик Вито официално напускат Флийтуд Мак.

През 1992 г. Флийтуд Мак отбелязват 25-годишнината си с издаването на бокс сет от четири диска, озаглавен 25 Years – The Chain (наличен и в сет от два диска). Компилацията обхваща ключови моменти от историята на групата и включва редки и нови записи. Сред най-забележителните включвания е „Silver Springs“ – композиция на Стиви Никс, записана по време на сесиите за Rumours, но изключена от албума и използвана като B-страна на „Go Your Own Way“. Никс желае да включи песента в своята компилация TimeSpace (1991), но Мик Флийтуд отказва, тъй като планира да я използва в юбилейния бокс сет. Спорът между двамата получава медийно внимание и се смята за основна причина за напускането на Никс през 1991 г.[93] Бокс сетът включва и новата композиция на Никс/ Рик Вито Paper Doll, издадена в САЩ като сингъл и продуцирана от Бъкингам и Ричард Дашът,[94] както и две нови композиции на Кристин Макви – „Heart of Stone“ и „Love Shines“, последната издадена като сингъл в Обединеното кралство и другаде. Бъкингам допринася с нова песен – „Make Me a Mask“.

Паралелно с музикалната компилация, групата публикува и луксозна книга с твърди корици, озаглавена My 25 Years in Fleetwood Mac, съдържаща бележки от Мик Флийтуд и редки фотографии, проследяващи историята на групата.

През 1993 г. класическият състав на Флийтуд Мак – Линдзи Бъкингам, Стиви Никс, Кристин Макви, Джон Макви и Мик Флийтуд – се събира отново по покана на президента на САЩ Бил Клинтън, за да изпълни „Don't Stop“ на първия му встъпителен бал. Песента, използвана като химн на предизборната му кампания, е изпълнена с ентусиазъм от групата, въпреки че не е планирано трайно възстановяване на състава.[95]

Впоследствие, вдъхновени от подновения интерес, Флийтуд, Джон и Кристин Макви започват работа по нов албум под името Fleetwood Mac, с Били Бърнет като водещ китарист. Бърнет напуска през март 1993 г., за да се фокусира върху солова и актьорска кариера, и е заменен от Бека Брамлет – дъщеря на Делейни и Бони Брамлет, и предишна сътрудничка на Флийтуд в проекта Zoo. По-късно към състава се присъединява и Дейв Мейсън (член на Трафик), с дългогодишни връзки с фамилията Брамлет. През март 1994 г. Бърнет се завръща в групата с одобрението на Флийтуд.

През 1994 г. групата, без Кристин Макви, прави турне, подгрявяйки Кросби, Стил и Неш, а през 1995 г. участва в съвместно турне с групата REO Speedwagon и Пат Бенатар.[96] Репертоарът включва предимно песни от ранния период на Флийтуд Мак (1967–1974). По време на концерт в Токио през 1995 г. към групата се присъединява бившият член Джереми Спенсър, който изпълнява няколко песни заедно с тях.

На 10 октомври 1995 г. Флийтуд Мак издават шестнадесетия си студиен албум Time, който обаче не пожънва успех. Той остава в класацията на Обединеното кралство само една седмица, достигайки Топ 60, но не успява да влезе в американската класация Билборд 200. Това бележи значителен спад за групата, която в продължение на две десетилетия е била стабилно присъствие в класациите.

Малко след издаването на Time, Кристин Макви уведомява групата, че това ще бъде последният ѝ албум с Флийтуд Мак. Междувременно Бека Брамлет и Били Бърнет напускат и сформират кънтри дуо под името Becca & Billy, продължавайки съвместната си музикална дейност извън групата.[97]

1995 – 2007: Преформиране, събиране и напускане на Кристин Макви

[редактиране | редактиране на кода]

След разпускането на Флийтуд Мак през 1995 г., Мик Флийтуд започва нови студийни сесии с Линдзи Бъкингам. Скоро към тях се присъединяват Джон Макви и Кристин Макви, а Стиви Никс също ангажира Бъкингам като продуцент за песен от филмов саундтрак. През май 1996 г. Флийтуд, Джон Макви, Кристин Макви и Никс свирят заедно на частно събитие в Луисвил, Кентъки, преди конното състезание „Кентъки Дерби“, като Стив Уинууд замества отсъстващия Бъкингам.

Седмица по-късно излиза саундтракът на филма „Туистър“, включващ дуета „Twisted“ на Никс и Бъкингам, с участието на Флийтуд на барабаните. Тези съвместни изяви водят до официалното възстановяване на класическия състав от Rumours – Бъкингам, Никс, Кристин Макви, Джон Макви и Мик Флийтуд – през март 1997 г.[98]

На 22 май 1997 г. прегрупираният класически състав на Флийтуд Мак – Линдзи Бъкингам, Стиви Никс, Кристин Макви, Джон Макви и Мик Флийтуд – изнася концерт на живо на звуковата сцена на Уорнър Брос. в Бърбанк, Калифорния. Записът от това събитие става основа за концертния албум The Dance („Танц“), издаден същата година. Албумът бележи триумфалното завръщане на групата на върха на американските класации, като достига №1 за първи път от десетилетие. The Dance е сертифициран с над 5 милиона продадени копия от RIAA и възстановява статуса на Флийтуд Мак като суперзвезда, невиждан от времето на Tango in the Night.

След премиерата на албума по Ем Ти Ви, групата предприема арена турне, което обхваща по-голямата част от 1997 г. и съвпада с 20-годишнината от издаването на Rumours. Турнето включва допълнителни музиканти: Нийл Хейуд (китара), Брет Тъгъл (клавишни), Лени Кастрон (перкусии), Шарън Челани и Майнди Стейн (беквокали). Това е последната поява на пълния класически състав, включително Кристин Макви, за период от 16 години. Хейуд и Челани остават част от концертния състав на групата и в следващите години.

През 1998 г. Флийтуд Мак са въведени в Залата на славата на рокендрола. Сред отличените членове са основателите на групата – Мик Флийтуд, Джон Макви, Питър Грийн, Джеръми Спенсър и Дани Кируан – както и членовете от ерата на Rumours: Кристин Макви, Стиви Никс и Линдзи Бъкингам. Боб Уелч, въпреки значимата си роля за оцеляването на групата през 70-те години, не е включен, което предизвиква известни спорове сред фенове и музикални критици.

Класическият състав от Rumours изпълнява на живо както по време на церемонията по въвеждането, така и на наградите „Грами“ същата година. Питър Грийн присъства на церемонията, но не участва в изпълнението с групата, предпочитайки да изпълни своята композиция „Black Magic Woman“ заедно със Сантана, които също са въведени в Залата на славата същата вечер. Джеръми Спенсър и Дани Кируан не присъстват на събитието.

През същата година групата е удостоеа и с наградата за „Изключителен принос към музиката“ на церемонията Brit Awards.[99]

Стиви Никс и Линдзи Бъкингам през 2003 г.

През 1998 г. Кристин Макви напуска Флийтуд Мак. В резултат на това Линдзи Бъкингам и Стиви Никс поемат всички водещи вокали за седемнадесетия студиен албум Say You Will („Кажи, че искаш“), издаден през 2003 г. Макви участва ограничено – с беквокали и клавишни партии. Албумът дебютира под №3 в класацията Билборд 200 и под №6 в Обединеното кралство. Сред водещите сингли са „Peacekeeper“ и заглавната песен „Say You Will“.

Световното турне в подкрепа на албума през 2003–2004 г. генерира приходи от над 27,7 милиона долара и се класира на 21-во място сред най-печелившите турнета за 2004 г.

Около 2004–2005 г. се появяват слухове за евентуално събиране на ранния състав на Флийтуд Мак с участието на Питър Грийн и Джеръми Спенсър, но самите музиканти не изразяват готовност за подобен проект.[100] В интервюта от ноември 2006 г., свързани със соловия албум Under the Skin, Бъкингам заявява, че плановете за турне през 2008 г. са все още неофициални, а записите са отложени. През септември 2007 г. Стиви Никс заявява пред The Daily Telegraph, че не би продължила с групата без завръщането на Кристин Макви.[101]

2008 – 2013: Турне Unleashed и Extended Play

[редактиране | редактиране на кода]

През март 2009 г. Флийтуд Мак започват турнето Unleashed, отново без Кристин Макви. Програмата включва най-големите хитове на групата, но също така представя по-дълбоки парчета като „Storms“ и „I Know I'm Not Wrong“. На концерта в Ню Орлиънс на 20 юни 2009 г. Стиви Никс представя откъс от нова песен, вдъхновена от урагана Катрина.[102] Песента, озаглавена „New Orleans“, е включена в соловия ѝ албум In Your Dreams (2011), с участието на Мик Флийтуд на барабаните.

През октомври и ноември 2009 г. групата продължава турнето си в Европа, а през декември – в Австралия и Нова Зеландия. Същия месец The Very Best of Fleetwood Mac е преиздаден в разширен формат от два диска (оригинално издание в САЩ от 2002 г.), като достига №6 в класацията за албуми на Обединеното кралство.

На 1 ноември 2009 г. BBC One излъчва документалния филм Fleetwood Mac: Don't Stop, включващ интервюта с четиримата активни членове на групата. В него Стиви Никс прави откровен коментар за отношенията си с Линдзи Бъкингам, заявявайки: „Може би, когато сме на 75 г. и Флийтуд Мак е далечен спомен, може да сме приятели.“

На 6 ноември 2009 г. Флийтуд Мак изнасят последния концерт от европейската част на турнето Unleashed в лондонската Уембли Арена. Кристин Макви присъства в публиката, а Стиви Никс ѝ отдава почит от сцената, заявявайки, че мисли за нея всеки ден и посвещава изпълнението на „Landslide“ на своята бивша колежка, под аплодисментите на публиката.

На 19 декември 2009 г. групата изнася предпоследното шоу от турнето пред разпродадена публика в Ню Плимът, Нова Зеландия. Събитието, първоначално планирано като еднократен концерт на арената Брукландс, се разпродава за 12 минути след началото на публичната продажба. Поради огромния интерес е добавена втора дата – 20 декември – която също се разпродава напълно.[103]

Турнето Unleashed генерира приходи от 84,9 милиона долара и се класира на 13-о място сред най-печелившите световни турнета за 2009 г.

На 19 октомври 2010 г. Флийтуд Мак изнасят частно шоу в хотел „Финишън“ в Скотсдейл, Аризона, организирано за инвестиционната компания Texas Pacific Group (TPG).

На 3 май 2011 г. Фокс Нетуърк излъчва епизод на Клуб „Веселие“, озаглавен Rumours, който включва шест песни от едноимення албум на групата от 1977 г.[104] Епизодът предизвиква подновен интерес към групата и към нейния най-успешен албум. В резултат на това Rumours се завръща в класацията Билборд 200 под №11 – същата седмица, в която соловият албум на Стиви Никс In Your Dreams дебютира под №6. Продажбите на двата албума са съответно около 30 000 и 52 000 копия, като 91% от продажбите на Rumours са дигитални изтегляния. Това представлява увеличение от 1951% и е най-високото класиране на преиздаден албум след Exile on Main St. на Ролинг Стоунс, който достига №2 през юни 2010 г.[105]

През юли 2012 г. Стиви Никс потвърждава в интервю, че Флийтуд Мак планират турне през 2013 г.[106]

Междувременно групата губи трима свои бивши членове. Оригиналният басист на групата Боб Брънинг умира на 18 октомври 2011 г. на 68-годишна възраст.[107] Бившият китарист и певец Боб Уестън е намерен мъртъв на 3 януари 2012 г. на 64-годишна възраст.[108] Бившият певец и китарист Боб Уелч, борещ се с депресия, се самоубива на 7 юни 2012 г. на 66-годишна възраст.[109]

През 2013 г. Флийтуд Мак предприемат турне в 34 града, започнало на 4 април в Кълъмбъс, Охайо. По време на концертите групата представя две нови песни — „Sad Angel“ и „Without You“. Линдзи Бъкингам описва тези композиции като най-близки до класическото звучене на групата след Mirage. „Without You“ е презаписана от периода на дуото Бъкингам-Никс.[110]

На 30 април 2013 г. Флийтуд Мак издават Extended Play[111] – първия си нов студиен материал от десет години. Миниалбумът дебютира под №48 в класацията на САЩ, като „Sad Angel“ е водещият сингъл.[112]

На 25 и 27 септември 2013 г., по време на концертите в O2 Arena в Лондон, Кристин Макви се присъединява към групата на сцената за изпълнение на „Don't Stop“ – първото ѝ участие с групата от 1998 г.[113]

На 27 октомври 2013 г. Флийтуд Мак отменят планираните концерти в Нова Зеландия и Австралия, за да позволят на Джон Макви да се подложи на лечение след диагноза рак.[114] През същия месец Стиви Никс се появява в сериала „Зловеща семейна история: Свърталище на вещици“, като песента „Seven Wonders“ звучи на заден план.[115]

През ноември 2013 г. Кристин Макви публично изразява желание да се завърне в групата и потвърждава, че прогнозата за здравето на Джон Макви е положителна.[116]

2014 – 2022: Завръщане на Кристин Макви, напускане на Линдзи Бъкингам и смърт на Кристин Макви

[редактиране | редактиране на кода]
Флийтуд Мак, Сакраменто, ноември 2014 г.

На 11 януари 2014 г. Мик Флийтуд потвъжрдава завръщането на Кристин Макви във Флийтуд Мак.[117] На 30 септември 2014 г. в Минеаполис, Минесота, стартира On with the Show – турне в 33 града в Северна Америка. През май–юни 2015 г. групата провежда поредица от концерти в Обединеното кралство, като билетите, пуснати в продажба на 14 ноември 2014 г., се разпродават за минути. Поради голямото търсене са добавени допълнителни дати, включително в Австралия.

През януари 2015 г. Линдзи Бъкингам предполага, че новият албум и турнето може да бъдат последни за групата, като заявява: „Ще продължим да работим по новия албум и соловите неща ще останат на заден план за година или две. Красив начин да завършим това последно действие."[118] Въпреки това Мик Флийтуд отбелязва, че завършването на албума може да отнеме години, тъй като се очаква принос от Стиви Никс, която е колеблива относно участието си в нов запис.[119]

През август 2016 г. Флийтуд разкрива, че групата разполага с „огромно количество записана музика“, но почти нищо от нея не включва Никс. Основните автори на новия материал са Бъкингам и Кристин Макви.

На 9 юни 2017 г. Линдзи Бъкингам и Кристин Макви издават съвместния албум Lindsey Buckingham/Christine McVie, с участието на Мик Флийтууд и Джон Макви.[120] Албумът е предшестван от сингъла „In My World“, а съвместното турне на дуото обхваща 38 дати между 21 юни и 16 ноември 2017 г.[121][122]

Флийтуд Мак също планират да започнат друго турне през 2018 г.[123] Г

Групата също участват в концертите Classic West (16 юли, стадион „Доджър“, Лос Анджелис) и Classic East (30 юли, City Field, Ню Йорк), оглавявайки втората вечер на всяко събитие.

През 2018 г. групата получава наградата MusiCares „Личност на годината“ и се събира за изпълнение на гала вечер, организирана от Грами.[124]

През април 2018 г. песента „Dreams“ отново влиза в класацията Hot Rock Songs под №16, благодарение на популярен интернет мем. Това се случва 40 години след като песента оглавява Билборд Хот 100. Повишеният стрийминг води до 7000 „еквивалентни албумни единици“ и изкачване на албума Rumours от №21 до №13 в класацията за най-добри рок албуми.[125]

Същия месец Линдзи Бъкингам напуска групата за втори път, след като е уволнен.[126] Причината е несъгласие относно характера на планираното турне[127] – Бъкингам настоява за включване на по-нов и по-малко известен материал.[128] На 25 април 2018 г. Мик Флийтуд потвърждава в предаването CBS This Morning, че Бъкингам не е подписал турнето, планирано от година и половина, и че групата е стигнала до „огромна задънена улица“. Флийтуд отказва да използва думата „уволнение“, но подчертава уважението към приноса на Бъкингам към историята на Флийтуд Мак.[129][130]

През октомври 2018 г. Бъкингам завежда дело срещу Флийтуд Мак, обвинявайки групата в нарушение на доверителни задължения, устен договор и умишлена намеса в бъдещи икономически интереси.[131] По-късно Бъкингам заявява, че е постигнато споразумение, чиито условия остават поверителни, но го определя като „достатъчно задоволително“.[132]

След напускането на Бъкингам, Флийтуд Мак обявяват нов състав с Майк Кембъл (бивш китарист на Том Пети енд дъ Хартбрейкърс) и Нийл Фин (Краудид Хаус).[133][134] В интервю за CBS This Morning, Мик Флийтуд описва групата като „преродена“ и заявява, че това е „новата им гама“.[135] Освен турне, групата планира и запис на нова музика с Кембъл и Фин.[136]

Новото турне, озаглавено An Evening with Fleetwood Mac, стартира през октомври 2018 г., като дебютното участие е на музикалния фестивал iHeartRadio на 21 септември в T-Mobile Arena, Лас Вегас.

Флийтуд Мак в Тулса, октомври 2018 г.

На 8 юни 2018 г. умира Дани Кируан – бивш китарист на Флийтуд Мак – на 68-годишна възраст, след усложнения от пневмония.[137][138] Кристин Макви го описва като „белия английски блус човек“ с уникално вибрато и изключителен музикален усет.[139] Песента му „Tell Me All the Things You Do“ от албума Kiln House е включена в сетлиста на турнето An Evening with Fleetwood Mac (2018–2019).[140]

На 28 май 2020 г. Нийл Фин, с участието на Стиви Никс, Кристин Макви и Майк Кембъл, издава песента „Find Your Way Back Home“ в подкрепа на приюта за бездомни Окланд Сити Мишън.[141]

На 25 юли 2020 г. умира Питър Грийн – съосновател на Флийтуд Мак – на 73 години.[142]

През октомври 2020 г. албумът Rumors влиза отново в Топ 10 на Билборд, след като песента „Dreams“ става вирусна в социалните медии. Албумът отчита 30,6 милиона стриймвания за седмицата от 15 октомври, което води до значителен ръст в класациите.[143][144]

На 30 ноември 2022 г. Кристин Макви умира на 79-годишна възраст.[145]

През февруари 2023 г. Мик Флийтуд заявява, че счита Флийтуд Мак за „свършена“ група, като отбелязва, че останалите оцелели членове са ангажирани с други музикални проекти.[146] През октомври същата година Стиви Никс потвърждава, че не вижда смисъл в продължаването на групата след смъртта на Кристин Макви[147] – позиция, която тя повтаря в интервюта за списанията Mojo и „Ролинг Стоун“ през 2024 г.[148][149] Въпреки това, в интервю за Mojo от септември 2024 г., Мик Флийтуд изразява отвореност към евентуално повторно сформиране на групата.[150]

Състав и жанрове

[редактиране | редактиране на кода]

Флийтуд Мак е британско-американска рок група, основана през 1967 г. от китариста Питър Грийн, барабаниста Мик Флийтуд и китариста Джеръми Спенсър. Басистът Джон Макви се присъединява малко преди издаването на дебютния албум Fleetwood Mac (1968), а през същата година към състава се включва и третият китарист Дани Кируан. Кристин Пърфект, клавиристка и вокалистка, участва като гост музикант от втория албум, омъжва се за Макви и става постоянен член през 1970 г.

В началото групата се утвърждава като водеща блус формация, постигайки №1 в Обединеното кралство с инструментала „Albatross“.[151] Сред другите хитове от този период са „Oh Well“, „Man of the World“ и „The Green Manalishi“. В началото на 70-те години Грийн, Спенсър и Кируан напускат последователно, а техните места временно заемат Боб Уелч, Боб Уестън и Дейв Уокър. До 1974 г. групата остава без водещ китарист и вокалист.

През 1974 г. Мик Флийтуд открива фолк-рок дуото Линдзи Бъкнгам–Стиви Никс в Лос Анджелис и ги кани да се присъединят. С тях групата променя звученето си към поп рок. Албумът Fleetwood Mac (1975) достига №1 в САЩ, а Rumours (1977) се превръща в глобален феномен, с над 40 милиона продадени копия и четири сингъла в американския Топ 10. Въпреки че всеки от членовете на групата преминава през сантиментална раздяла (Джон и Кристин Макви, Бъкингам и Никс, Мик Флийтууд и съпругата му), докато записват албума, те продължават да пишат и записват заедно.

Съставът остава стабилен до края на 80-те години, когато Бъкингам и Никс напускат. Следват периоди с различни музиканти, включително Бека Брамлет, Били Бърнет и Дейв Мейсън. През 1993 г. оригиналният състав се събира за встъпителния бал на американския президент Бил Клинтън. През 1997 г. се осъществява пълно събиране с концертния албум The Dance, който достига №1 в САЩ. Кристин Макви напуска през 1998 г., но участва в записи като гост музикант.

През 2003 г. групата издава Say You Will без Макви. Тя се завръща през 2014 г. за турнето On With the Show. През 2018 г. Линдзи Бъкингам е уволнен и заменен от Майк Кембъл и Нийл Фин. Кристин Макви умира през декември 2022 г., а през 2023 г. Флийтуд и Никс заявяват, че групата е приключила дейността си. През 2024 г. Флийтуд изразява отвореност към евентуално повторно сформиране.

Период Вокал Китара, вокал Китара, вокал Китара, вокал Китара Клавишни, вокал Бас китара Ударни
1967 Питър Грийн Джеръми Спенсър Боб Брунинг Мик Флийтуд
1967 – 1968 Джон Маквий
1968 – 1970 Дани Кируан
1970
1970 – 1971 Кристин Маквий
1971 – 1972 Боб Уелч
1972 – 1973 Дейв Уокър Боб Уестън
1973 – 1974
1974
1975 – 1987 Стиви Никс Линдзи Бъкингам
1988 – 1992 Рик Вито Били Бърнет
1993 – 1996 Бека Брамлет Дейв Мейсън
1997 – 1998 Стиви Никс Линдзи Бъкингам
1998 – ...

Дискография

[редактиране | редактиране на кода]
 Вижте също: Дискография на Флийтуд Мак
Студийни албуми
Концертни албуми
  • Live (1980)
  • Live in Boston (1985), изд. и като Live in Boston: Remastered (3CD), 1998; Boston Blues (2CD), 2000; Live at the Boston Tea Party (4LP), 2003 и Boston (3CD), 2013.
  • Live at the Marquee 1967 (1992)
  • Live at the BBC (1995)
  • The Dance (1997)
  • London Live '68 (1998)
  • Shrine '69 (1998)
  • Fleetwood Mac: Live in Boston (2004)
  • In Concert (2016) – парчетата от албума първоначално са пуснати в луксозното ремастеризиано издание на албума Tusk от 2015 г.
  • Rumours Live (2023)
  • Mirage Tour '82 (2024)
Сборни албуми
  • English Rose (1969)
  • The Pious Bird of Good Omen (1969)
  • Black Magic Woman (1971)
  • The Original Fleetwood Mac (1971)
  • Greatest Hits (1971)
  • Vintage Years (1975)
  • Akbatross (1977)
  • Man of the World (1978)
  • The Collection (1987)
  • Greatest Hits (1988)
  • Original Fleetwood Mac: The Blues Years (1991)
  • 25 Years - The Chain (1992), издаден като бокс сет от два и четири диска
  • The Best of Fleetwood Mac (1996)
  • The Vaudeville Years (1998)
  • The Complete Blue Horizon Sessions 1967–1969 (1999)
  • Show-Biz Blues (2001), през 2005 г. е издаден комплектът от 3 CD Men of the World: The Early Years, състоящ се от материал от The Vaudeville Years и Show-Biz Blues.
  • Jumping at Shadows: The Blues Years (2002)
  • The Very Best of Fleetwood Mac (2002)
  • The Best of Peter Green's Fleetwood Mac (2002)
  • Madison Blues (2003) – изданията от 4 CD на материал от бокс сета с 3 CD Madison Blues: Perfect Days (2008) и Perfect in Every Way (2010) са идентични компилации на песни от оригиналния сет; докато Crazy About the Blues (2010) и Preaching the Blues (2011) са идентични съответно на CD 1 и 2 на Madison Blues.
  • Green Shadows (2003)
  • The Essential Fleetwood Mac (2007)
  • Opus Collection (2013)
  • 50 Years – Don't Stop (2018)
  • Before the Beginning: 1968–1970 Live & Demo Sessions (2019)
  • Best of Fleetwood Mac 1969-1974 (2024)
Миниалбуми
  • Extended Play (2013)

Видеография

[редактиране | редактиране на кода]

Албуми с домашно видео

[редактиране | редактиране на кода]
  • Documentary and Live Concert (1981)
  • Mirage Tour (1983)
  • Tango in the Night Tour (1988)
  • The Early Years 1967–1970 (1994)
  • The Dance (1997)
  • Classic Albums: Rumours (1997)
  • Live in Boston (2004)
  • Destiny Rules (2004)
  • Don’t Stop (2009)
  • Rumours: 35th Anniversary Edition Disc 3: The Rosebud Film (2013)
  • Tango in the Night: Deluxe Edition Disc 4: Promotional Videos (2017)

Музикални видеоклипове

[редактиране | редактиране на кода]
  • 1976 – "Rhiannon" (на живо)
  • 1977 – "Go Your Own Way" (на живо)
  • 1977 – "Dreams" (на живо)
  • 1977 – "Don't Stop" (на живо)
  • 1977 – "You Make Loving Fun" (на живо)
  • 1979 – "Tusk"
  • 1979 – "Sara" (на живо)
  • 1979 – "Not That Funny" (на живо)
  • 1982 – "Hold Me"
  • 1982 – "Gypsy"
  • 1982 – "Oh Diane" (на живо)
  • 1987 – "Big Love"
  • 1987 – "Seven Wonders"
  • 1987 – "Little Lies"
  • 1987 – "Family Man"
  • 1987 – "Everywhere" (версия 1)
  • 1987 – "Everywhere" (версия 2 с група)
  • 1988 – "Isn't It Midnight" (на живо)
  • 1988 – "As Long as You Follow"
  • 1990 – "Save Me"
  • 1990 – "In the Back of My Mind"
  • 1990 – "Skies the Limit"
  • 1992 – "Love Shines"
  • 1992 – "Paper Doll"
  • 1997 – "Silver Springs" (на живо)
  • 1997 – "The Chain" (на живо)
  • 1997 – "Temporary One" (на живо)
  • 1997 – "Landslide" (на живо)
  • 2003 – "Peacekeeper" (на живо)
  • 2003 – "Say You Will" (на живо)

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ www.theguardian.com
  2. ↑ www.939bobfm.com
  3. ↑ www.cdbaby.com
  4. ↑ 8tracks.com
  5. ↑ fandalism.com
  6. ↑ www.indiepedia.de
  7. ↑ www.musicstack.com
  8. ↑ www.ultimate-guitar.com
  9. ↑ www.939bobfm.com
  10. ↑ www.ukulele-tabs.com
  11. ↑ www.albumoftheyear.org
  12. ↑ www.duduki.net
  13. ↑ en.academic.ru
  14. ↑ www.stereogum.com
  15. ↑ www.bbc.co.uk
  16. ↑ www.mtv.com
  17. ↑ „Енциклопедия АБВ на попмузиката“, 1987, автори Хайнц-Петер Хофман и Йордан Рупчев, Държавно издателство „Музика“
  18. ↑ Fleetwood Mac Hall of Fame // rockhall.com. Архивиран от оригинала на 14 юни 2020. Посетен на 6 март 2020.
  19. ↑ History // BRIT Awards. Архивиран от оригинала на 13 февр. 2019. Посетен на 13 февр. 2019.
  20. ↑ Barry Lazell. Rock movers & shakers. 1 април 1989. ISBN 978-0-8230-7608-6. Посетен на 13 март 2016.
  21. ↑ Rod Stewart. Rod Stewart: Autobiografía. Penguin Random House Grupo Editorial España, 22 ноември 2012. ISBN 978-84-01-34665-1. с. 85–. Посетен на 13 март 2016.
  22. ↑ Brunning, B. (1998). Fleetwood Mac – The First 30 Years. London: Omnibus Press. с. 18.
  23. ↑ Summer McStravick; John Roos (2001). Blues-rock Explosion. Old Goat Publishing. ISBN 978-0-9701332-7-4. Архивиран от оригинала на 8 декември 2016. Посетен на 13 март 2016.
  24. ↑ Andrew Darlington (2001). I was Elvis Presley's Bastard Love-child & Other Stories of Rock'n'roll Excess. Critical Vision. с. 67–. ISBN 978-1-900486-17-0. Архивиран от оригинала на 8 декември 2016. Посетен на 13 дек. 2022.
  25. ↑ Holger Petersen (30 September 2011). Talking Music. Insomniac Press. с. 93–. ISBN 978-1-55483-058-9. Архивиран от оригинала на 8 декември 2016. Посетен на 13 дек. 2022.
  26. ↑ Billboard. 24 May 1969. с. 4–. ISSN 0006-2510. Архивирано от оригинала на 8 дек. 2016. Посетено на 13 март 2016.
  27. ↑ Donald Brackett (2007). Fleetwood Mac: 40 Years of Creative Chaos. Greenwood Publishing Group. с. 63–. ISBN 978-0-275-99338-2. Архивирано от оригинала на 8 дек. 2016. Посетено на 13 март 2016.
  28. 1 2 Mick Fleetwood (30 October 2014). Play On: Now, Then and Fleetwood Mac. Hodder & Stoughton. с. 76–. ISBN 978-1-4447-5326-4. Aрхивирано от оригинала на 8 дек. 2016. Посетено на 13 дек. 2022.
  29. ↑ Colin Larkin (27 May 2011). The Encyclopedia of Popular Music. Omnibus Press. с. 2112–. ISBN 978-0-85712-595-8. Архивирано от оригинала на 8 дек. 2016. Посетено на 13 дек. 2022.
  30. ↑ Rawlings, Terry. Then, now and rare British Beat 1960–1969. Omnibus Press, 2002. ISBN 0-7119-9094-8. с. 77.
  31. ↑ Brunning, B. (1998). Fleetwood Mac – The First 30 Years. London: Omnibus Press. с. 18.
  32. ↑ Fleetwood Mac (1998). The Vaudeville Years (CD книжка бел.). Receiver Records.
  33. ↑ "Jeremy Spencer – Songs, Reviews, Credits". AllMusic. Архивирано от оригинала на 6 окт. 2019. Посетнео на 6 окт. 2019.
  34. ↑ Celmins, Martin. Peter Green: Founder of Fleetwood Mac. Castle, 1995. ISBN 1-898141-13-4.
  35. ↑ Brunning, B. (1998). Fleetwood Mac – The First 30 Years. London: Omnibus Press. с. 28.
  36. ↑ Celmins, Martin. Peter Green: Founder of Fleetwood Mac. Castle, 1995. ISBN 1-898141-13-4. с. 119–120.
  37. ↑ Mick Fleetwood with Stephen Davis. My Life and Adventures with Fleetwood Mac. Sidgewick & Jackson, London, 1990.
  38. ↑ "Peter Green Biography". Fmlegacy.com. Архивирано от оригинала на 28 април 2009. Посетено на 30 дек. 2011.
  39. ↑ "Kiln House - Fleetwood Mac | Songs, Reviews, Credits | AllMusic". AllMusic. Посетено на 18 май 2021.
  40. ↑ Kiln House (бел. в CD книжка). Fleetwood Mac. Reprise. 1970.
  41. ↑ Colin Larkin (27 May 2011). The Encyclopedia of Popular Music. Omnibus Press. с. 2112–. ISBN 978-0-85712-595-8. Архивирано от оригинала 8 дек. 2016. Посетено на 17 септ. 2022.
  42. ↑ The Warehouse Concerts List 1970-1982, www.blackstrat.net
  43. ↑ Fong-Torres, Ben (18 March 1971). "Fleetwood Mac Stolen Away:Guitarist Jeremy Spencer leaves the band mysteriously just before their American tour". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 15 февр. 2017. Посетено на 14 февр. 2017.
  44. ↑ SPL 1046 Stony Plain Records LP "White Skies" 1981 liner notes
  45. ↑ "Benifold". fleetwoodmac.net. Архивирано от оригинала на 27 септ. 2011. Посетено на 8 август 2017.
  46. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. London: Omnibus Press с. 37
  47. ↑ Brunning, Bob. Fleetwood Mac: Behind the Masks. London, New English Library, 1990. ISBN 0-450-53116-3. OCLC 22242160.
  48. ↑ Farber, Jim. "Fleetwood Mac's Forgotten Hero". Music Aficionado. Архивирано от оригинала на 5 август 2017. Посетено на 5 дек. 2018.
  49. ↑ Saulnier, Jason (30 December 2011). "Dave Walker Interview". Music Legends. Архивирано от оригинала на 6 окт. 2013.Посетено на 6 май 2013.
  50. ↑ "Happy 45th: Fleetwood Mac, Penguin". Rhino. Архивирано от оригинала на 12 април 2019. Посетено на 12 дек. 2022.
  51. ↑ "McVie, John." Encyclopedia of Popular Music, 4th ed. // Oxford Music Online. Посетен на 20 юли 2014.
  52. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. London: Omnibus Press с. 52-54
  53. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. London: Omnibus Press с. 54
  54. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. London: Omnibus Press с. 54-55
  55. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. с. 54-55
  56. ↑ Mick Fleetwood with Stephen Davis. My Life and Adventures with Fleetwood Mac. Sidgewick & Jackson, London, 1990. с. 94
  57. ↑ Mick Fleetwood with Stephen Davis. My Life and Adventures with Fleetwood Mac. Sidgewick & Jackson, London, 1990. с. 95
  58. ↑ "Fleetwood Mac Flak: Manager Takes Name, Not Members, On Tour: Rolling Stone, 28 February 1974: Loraine Alterman". Rolling Stone. 28 February 1974. Архивирано от оригинала на 19 март 2020. Посетено на 21 дек. 2022.
  59. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. London: Omnibus Press с. 55-56
  60. ↑ Mick Fleetwood with Stephen Davis (1990). My Life and Adventures with Fleetwood Mac. Sidgewick & Jackson, London.с. 98
  61. ↑ 45cat – Legs – So Many Faces / You Bet You Have – Warner Bros. – UK – K 16317 // 45cat.com. Архивиран от оригинала на 8 дек. 2015. Посетен на 30 януари 2015.
  62. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. с. ?
  63. ↑ Fakewood Mac: The Unreal Fleetwood Mac 1974: Fiona McQuarrie, 5 August 2019. // Архивиран от оригинала на 21 февр. 2020. Посетен на 21 февруари 2020.
  64. 1 2 Paul Martinez Homepage // paulmartinezmusic.com. Архивиран от оригинала на 18 дек. 2014. Посетен на 30 януари 2015.
  65. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. с. 54-57
  66. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. с. 56
  67. ↑ Fakewood Mac: The Unreal Fleetwood Mac 1974: Fiona McQuarrie, 5 August 2019. // Архивиран от оригинала на 21 февр. 2020. Посетен на 21 февруари 2020.
  68. ↑ Paul Martinez Homepage // Paulmartinezmusic.com. Архивиран от оригинала на 14 окт. 2014. Посетен на 4 декември 2011.
  69. ↑ Mick Fleetwood (30 October 2014). Play On: Now, Then and Fleetwood Mac. Hodder & Stoughton. с. 152. ISBN 978-1-4447-5326-4. Архивирано от оригинала на 8 дек. 2016. Посетено на 13 март 2016.
  70. ↑ Mervis, Scott. Will the Real Fleetwood Mac Please Stand Up? // Pittsburgh Post-Gazette. Архивиран от оригинала на 21 февр. 2020. Посетен на 21 февруари 2020.
  71. 1 2 Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. с. 65
  72. ↑ Brunning, B (1998): Fleetwood Mac – The First 30 Years. с. 68
  73. ↑ Mick Fleetwood with Stephen Davis (1990). My Life and Adventures with Fleetwood Mac. Sidgewick & Jackson, London. с. 101
  74. ↑ Here's the "Real" Fleetwood Mac Playing "Black Magic Woman" in 1974 // pastemagazine.com. Архивиран от оригинала на 15 май 2019. Посетен на 15 май 2019. (на английски)
  75. ↑ Marsh, Dave (12 January 1978)."Big (Fleetwood) Mac: The 1978 Cover Story." Архивирано на 12 август 2020 на Wayback Machine Rolling Stone. Посетено на 11 декември 2020.
  76. ↑ Adelson, Martin E. Heroes Are Hard To Find – Fleetwood Mac // discog.fleetwoodmac.net. Архивиран от оригинала на 3 септ. 2018. Посетен на 3 September 2018.
  77. ↑ Bob Welch 1999 p3 // Архивиран от оригинала на 12 окт. 2007. Посетен на 1 дек. 2022.
  78. ↑ Bob Welch 1999 p4 // Архивиран от оригинала на 12 окт. 2007. Посетен на 1 December 2022.
  79. ↑ Lindsey Buckingham // Fleetwoodmac.net. Архивиран от оригинала на 5 август 2012. Посетен на 7 август 2012.
  80. ↑ Behind the Music Remastered: Fleetwood Mac // VH1. Архивиран от оригинала на 10 септ. 2012. Посетен на 7 август 2012.
  81. ↑ Bob Welch 1999 p3 // Архивиран от оригинала на 12 окт. 2007. Посетен на 1 дек. 2022.
  82. ↑ Play On. Little, Brown, 2014. ISBN 0316403407.
  83. ↑ Jonze, Tim. Fleetwood Mac's Stevie and Christine: 'We were like rock'n'roll nuns' // The Guardian. Архивиран от оригинала на 4 окт. 2018. Посетен на 3 October 2018.
  84. ↑ Fleetwood Mac | Hollywood Walk of Fame // www.walkoffame.com. Архивиран от оригинала на 12 август 2016. Посетен на 15 юни 2016.
  85. ↑ Fleetwood Mac // Los Angeles Times. Архивиран от оригинала на 3 юни 2016. Посетен на 15 юни 2016.
  86. ↑ Davis, Stephen. My Life and Adventures in Fleetwood Mac. 1991. ISBN 9780380716166. с. 214.
  87. ↑ Davis, Stephen. My Life and Adventures in Fleetwood Mac. 1991. ISBN 9780380716166. с. 219.
  88. ↑ Fleetwood Mac: We'll Burn in Hell if We Don't Play Glastonbury One Day: Chris Harvey // Independent. 27 април 2019. Посетен на 30 април 2019.
  89. ↑ Kordosh, J. Fleetwood Mac: Return Without Leaving // Creem. септ. 1987. Архивиран от оригинала на 27 май 2014. Посетен на 25 окт. 2011.
  90. ↑ Fleetwood, Mick; & Bozza, Anthony (2014). Play On. Little, Brown
  91. ↑ Ressner, Jeffrey (24 September 1987). "Lindsey Buckingham Leaves Fleetwood Mac". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 7 април 2017. Посетено на 24 февр. 2017.
  92. ↑ Berger, Arion (31 May 1990). "Behind the Mask review". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 28 февр.2012. Посетено на 23 февр. 2012.
  93. ↑ Spanos, Brittany (17 August 2017). "'Silver Springs': Inside Fleetwood Mac's Great Lost Breakup Anthem". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 6 януари 2020. Посетено на 16 дек. 2022.
  94. ↑ Boehm, Mike. Life After Mac // Los Angelis Times. Архивиран от оригинала на 23 април 2018. Посетен на 14 November 2016.
  95. ↑ Greene, Andy (22 January 2013). "Flashback: Fleetwood Mac Reunite for Bill Clinton's Inauguration". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 24 февр. 2017. Посетено на 23 февр. 2017.
  96. ↑ DeRiso, Nick. Dave Mason on Traffic, Fleetwood Mac and going his own way // Something Else!. Архивиран от оригинала на 10 май 2019. Посетен на 22 September 2018.
  97. ↑ Evans, Mike. Fleetwood Mac: The Definitive History. New York, Sterling, 2011. ISBN 978-1-4027-8630-3. с. 267.
  98. ↑ October 2017, Dave Everley02. Mick Fleetwood: "Fleetwood Mac is the most abused franchise in the business" // Classic Rock Magazine. Архивиран от оригинала на 21 февр. 2020. Посетен на 21 February 2020. (на английски)
  99. ↑ History // Архивиран от оригинала на 13 февруари 2019. Посетен на 16 декември 2022.
  100. ↑ Wasserzieher, Bill. The Return of Jeremy Spencer // Blues Revue. October 2006. Архивиран от оригинала на 20 February 2008.
  101. ↑ Brown, Mick. Stevie Nicks: a survivor's story // The Daily Telegraph. London, 8 September 2007. Архивиран от оригинала на 14 August 2015. Посетен на 2 May 2010.
  102. ↑ The Ledge – View Single Post – New Orleans Arena, NOLA – June 20, 2009 // Ledge.fleetwoodmac.net. Архивиран от оригинала на 25 ноември 2009. Посетен на 29 August 2010.
  103. ↑ Front Row King // Архивиран от оригинала на 26 февруари 2014. Посетен на 17 декември 2022.
  104. ↑ Semigran, Aly. Fleetwood Mac Teach 'Glee' Kids A Lesson On Rumours:New Directions took on six songs from the classic album as their own internal strife mirrored the band's // MTV. Архивиран от оригинала на 12 авхуст 2011. Посетен на 29 август 2011.
  105. ↑ Caulfield, Keith. "Beastie Boys Score No. 2 Debut on Billboard 200, Adele Holds at No. 1". Billboard. Архивирано от оригинала на 22 март 2013. Посетено на 29 август 2011.
  106. ↑ Fleetwood Mac to Reunite in 2013 // CBS This Morning. Архивиран от оригинала на 12 юли 2012. Посетен на 12 July 2012.
  107. ↑ Music Memories – Fleetwood Mac's Original Bassist Dead // Streaming Oldies. Архивиран от оригинала на 21 февр. 2014. Посетен на 12 февр. 2014.
  108. ↑ Official Home Site // Bob Weston. Архивиран от оригинала на 11 септ. 2012. Посетен на 29 февр.2012.
  109. ↑ Sinha, Piya. Former Fleetwood Mac guitar player Bob Welch dies – Today Entertainment // MSNBC. Архивиран от оригинала на 10 юни 2012. Посетен на 8 June 2012.
  110. ↑ Fleetwood Mac Tour: Band To Start 34-City Tour In April // HuffPost. Архивиран от оригинала на 5 дек. 2012. Посетен на 4 дек. 2012.
  111. ↑ Gallucci, Michael. Fleetwood Mac, "Extended Play" Album Review // Архивиран от оригинала на 11 май 2013. Посетен на 24 май 2013.
  112. ↑ Christine McVie Reunites with Fleetwood Mac // Архивиран от оригинала на 20 ноември 2018. Посетен на 23 ноември 2013.
  113. ↑ Christine McVie Reunites with Fleetwood Mac // 26 September 2013. Архивиран от оригинала на 20 November 2018. Посетен на 23 November 2013.
  114. ↑ Fleetwood Mac Cancels Australian/New Zealand Tour // Fleetwood Mac, 27 October 2013. Архивиран от оригинала на 29 October 2013. Посетен на 27 October 2013.
  115. ↑ Ginsberg, Merle (1 March 2014). "The Modern Knockoffs of Stevie Nicks". Billboard. Vol. 126 no. 7. p. 18. ISSN 0006-2510.
  116. ↑ Christine McVie: I Want To Rejoin Fleetwood Mac // The Guardian. London, 22 ноември 2013. Архивиран от оригинала на 23 ноември 2013. Посетен на 23 ноември 2013.
  117. ↑ Mick Fleetwood Announces Christine McVie's return to Fleetwood Mac // Fleetwood Mac News. Архивиран от оригинала на 13 февр. 2014. Посетен на 12 февр.2014.
  118. ↑ Fleetwood Mac: new album and tour will be our swansong Архив на оригинала от 20 декември 2016 в Wayback Machine., The Guardian (London), 2 януари 2015.
  119. ↑ Fleetwood Mac album may take 'a couple of years' to finish Архив на оригинала от 20 декември 2016 в Wayback Machine., The Guardian (London), 10 март 2015.
  120. ↑ Yoo, Noah. Fleetwood Mac's Lindsey Buckingham and Christine McVie Announce New Duets Album // Pitchfork. Архивиран от оригинала на 14 февр. 2017. Посетен на 13 януари 2017.
  121. ↑ Blistein, Jon (11 April 2017). "Fleetwood Mac's Lindsey Buckingham, Christine McVie Detail New Album". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 12 април 2017.Посетено на 11 април 2017.
  122. ↑ Mick Fleetwood: Stevie Nicks Wants To Go Deep On Next Fleetwood Mac Tour // 94.7 WLS. Архивиран от оригинала на 31 август 2017. Посетен на 31 август 2017.
  123. ↑ Pinnock, Tom. Christine McVie: "Fleetwood Mac's 2018 tour is supposed to be a farewell tour" // Uncut. Архивиран от оригинала на 16 март 2017. Посетен на 17 март 2017.
  124. ↑ "Fleetwood Mac Honored by Lorde, Miley Cyrus, Harry Styles & More at 2018 MusiCares Person of the Year Gala". Billboard. Архивирано от оригинала на 12 април 2018. Посетено на 8 април 2018.
  125. ↑ Fleetwood Mac's 'Dreams' Returns to Chart Thanks to Viral Tweet // Ultimate Classic Rock. Архивиран от оригинала на 8 април 2018. Посетен на 8 April 2018.
  126. ↑ Halperin, Shirley. Lindsey Buckingham Leaves Fleetwood Mac // Variety. 9 април 2018. Архивиран от оригинала на 10 април 2018. Посетен на 9 април 2018.
  127. ↑ Greene, Andy (9 April 2018). "Fleetwood Mac Fires Lindsey Buckingham". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 10 април 2018. Посетено на 9 април 2018.
  128. ↑ Why leaving Fleetwood Mac may be a smart move for Lindsey Buckingham // MSN. Архивиран от оригинала на 12 юни 2018. Посетен на 10 юни 2018.
  129. ↑ Fleetwood Mac Reveals Why Lindsey Buckingham was ousted // CBS This Morning. Архивиран от оригинала на 30 април 2018. Посетен на 29 април 2018.
  130. ↑ Uncle LarryB (25 April 2018), Fleetwood Mac on GMA (OOPS) CBS This Morning – April 2018, архивирано от оригинала на 5 юни 2019, посетено на 3 август 2018
  131. ↑ Greene, Andy. Lindsey Buckingham Sues Fleetwood Mac Over Dismissal From Band // rollingstone.com. Архивиран от оригинала на 12 окт. 2018. Посетен на 12 окт. 2018.
  132. ↑ Kreps, Daniel (8 December 2018). "Fleetwood Mac, Lindsey Buckingham Settle Lawsuit Over Dismissal From Band". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 13 февруари 2020. Посетено на 12 мат 2020.
  133. ↑ Greene, Andy (9 April 2018). "Fleetwood Mac Fires Lindsey Buckingham". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 10 април 2018. Посетено на 9 април 2018.
  134. ↑ Halperin, Shirley. Lindsey Buckingham Leaves Fleetwood Mac // Variety. 9 април 2018. Архивиран от оригинала на 10 април 2018. Посетен на 9 април 2018.
  135. ↑ Fleetwood Mac Reveals Why Lindsey Buckingham was ousted // CBS This Morning. Архивиран от оригинала на 30 април 2018. Посетен на 29 April 2018.
  136. ↑ Fleetwood Mac debut new lineup on Ellen: Watch // Consequence of Sound. 5 септ. 2018. Архивиран от оригинала на 5 септ. 2018. Посетен на 5 септ. 2018.
  137. ↑ Danny Kirwan obituary – 1950–2018 – From rock star to a homeless shelter // Daily Express. 23 юни 2018. Архивиран от оригинала на 3 август 2018. Посетен на 4 август 2018.
  138. ↑ Danny Kirwan, Guitarist in Fleetwood Mac's Early Years, Dies at 68 // The New York Times. 10 юни 2018. Архивиран от оригинала на 12 юни 2018. Посетен на 13 юни 2018.
  139. ↑ Mojo magazine, London, September 2018: "A Loner and a One-Off: Danny Kirwan 1950–2018": Mark Blake.
  140. ↑ Bunt, Angela. Everything You Need to Know About the Fleetwood Mac Tour // SeatGeek. Архивиран от оригинала на 12 април 2019. Посетен на 12 April 2019.
  141. ↑ Shaffer, Claire (29 May 2020). "Neil Finn, Stevie Nicks, Christine McVie Share Song for the Homeless". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 16 юли 2020. Посетено на 25 юли 2020.
  142. ↑ Fleetwood Mac co-founder Peter Green dies aged 73 // BBC News. 25 юли 2020. Архивиран от оригинала на 25 юли 2020. Посетен на 25 юли 2020.
  143. ↑ "Fleetwood Mac's 'Rumours' Returns to Billboard 200 Top 10 -- 42 Years Later". Billboard. Архивирано от оригинала на 19 окт. 2020. Посетено на 19 окт. 2020.
  144. ↑ "Fleetwood Mac's 'Dreams' Surges to Biggest Streaming Week Ever After Viral TikTok Video". Billboard. Посетено на 17 дек. 2022
  145. ↑ Christine McVie, Fleetwood Mac singer-songwriter, dies aged 79 // BBC News. 30 ноември 2022. Посетен на 30 ноември 2022.
  146. ↑ Jones, Abby. Mick Fleetwood Says a Fleetwood Mac Reunion is 'Unthinkable' Following Christine McVie's Death // Consequence of Sound. Посетен на 16 February 2023.
  147. ↑ Ivie, Devon. Stevie Nicks Sees 'No Reason' to Continue Fleetwood Mac // Vulture. Посетен на 2 October 2023. (на английски)
  148. ↑ Mehr, Bob. Stevie Nicks: "Without Christine there is no chance of putting Fleetwood Mac back together." // Mojo. Посетен на 17 June 2024. (на английски)
  149. ↑ Martoccio, Angie (24 October 2024). "Stevie Nicks: 'I Believe in the Church of Stevie'". Rolling Stone
  150. ↑ Mehr, Bob. Mick Fleetwood: 'I would love to see a healing between Stevie and Lindsey...' // Mojo. Посетен на 26 October 2024.
  151. ↑ "Fleetwood Mac Biography". Rolling Stone. Архивирано от оригинала на 11 юли 2012. Посетено на 28 август 2017.

Обяснителни бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Грийн и Флийтууд присъстват на тяхна репетиция и Грийн е толкова впечатлен, че кани групата да бъде съпорт за Флийтуд Мак. Грийн иска тя да стане професионална група, но Стивънс и Тери не са готови да станат професионалисти, така че Грийн се опитва да намери друга ритъм секция за Кируан, като пуска реклама в сп. „Мелъди Мейкър“. Макар че има над 300 кандидати, на прослушванията Грийн и Флийтууд не успяват да намерят достатъчно добър музикант. Флийтуд кани Кируан да се присъедини към Флийтуд Мак като трети китарист.
  2. ↑ Боб Уестън е добре известен като слайд китарист и познава групата от периода си на турне с Лонг Джон Болдри. Флийтуд Мак също наема тур мениджъра на Савой Браун – Джон Кураж.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Fleetwood Mac в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Флийтуд_Мак&oldid=12840794“.