Вълкосел
| Вълкосел | |
 Главната улица и новата джамия в село Вълкосел. | |
  Вълкосел  Вълкосел | |
| Общи данни | |
|---|---|
| Население | 2323 души[1] (15 март 2024 г.) 78,7 души/km² |
| Землище | 29,506 km² |
| Надм. височина | 783 m |
| Пощ. код | 2930 |
| Тел. код | 07547 |
| МПС код | Е |
| ЕКАТТЕ | 12499 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Благоевград |
| Община – кмет | Сатовча Арбен Мименов (ДПС; 1999) |
| Кметство – кмет | Сюлейман Арунов |
| Вълкосел в Общомедия | |
Вълкосѐл е село в Югозападна България. То се намира в община Сатовча, област Благоевград.
Етнически състав[редактиране | редактиране на кода]
- Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:[2]
| Численост | |
| Общо | 2554 |
| Българи | 300 |
| Турци | 544 |
| Цигани | 27 |
| Други | 221 |
| Не се самоопределят | 16 |
| Неотговорили | 1446 |
География[редактиране | редактиране на кода]
Село Вълкосел се намира в Западните Родопи и попада в историко-географската област Чеч. Най-високата точка в землището на село Вълкосел местните хора наричат Побит камък, намираща се в местността Погорник. Климатът е преходно-средиземноморски, почвите са излужени канелени, а селското стопанство специализирано в производството на ориенталски тютюн. Землището на селото обхваща части от долините на реките Места и Бистрица.
История[редактиране | редактиране на кода]
От османски поименен регистър от 24 март 1479 година става ясно, че към тази дата във Вълкосел са живели 78 немюсюлмански домакинства + 9 вдовици и 3 мюсюлмански. В друг документ, съставен в периода 2 юли 1524 – 30 март 1537 година, са изброени 15 мюсюлмански семейства, 5 от които новоприели исляма и 149 немюсюлмански + 12 вдовици. Село Вълкосел се споменава и в друг поименен регистър, съставен в периода 1 октомври 1723 – 19 ноември 1924 година. В него са изброени по длъжности и земевладеене всичките 70 глави на семейства, които живеят в селото – все мюсюлмани. Изброени са 1 имам и хатиб, 1 кайъм, 6 спахии, 19 вдовици, 4 еничари и други.[3]
Селото се споменава и в османски регистър за доганджиите в Румелия от 1482 година. От Вълкосел са регистрирани 13 домакинства с доход 729 акчета.[4] В други османски документи селото се среща под името Вукосил (на османски турски: ووقــوســيــل).[5] В XIX век Вълкосел е мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Вълкосел (Velkosel) е посочено като село със 120 домакинства и 290 жители помаци.[6] Според Стефан Веркович в 1881 година Вълкосел има мюсюлманско мъжко население 384 души, което живее в 120 къщи.[7] Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Вълкосел е българо-мохамеданско селище с 800 жители[8] в 65 къщи.[9]
Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946 и 1956, населението на Вълкосел е било съответно 1072, 970, 1125 и 1225 души.[10]
В края на 1912 година по време на Балканската война в селото влизат български военни части и различни групировки, в това число и ВМРО. Следват няколко опита за насилствено покръстване, убийства на цивилно население и палежи. На 22 февруари 1913 г. четата на Хаджи Мървака събира в джамията мъжете останали в селото и убиват 95 от тях. Няколко успяват да се спасят.[11][12] Населението на селото бяга в Гърция и Турция. След няколко дни една част се завръща обратно във Вълкосел.[13]
След насилственото покръстване от края на 1912 година и избухването на Междусъюзническата война през 1913 година във Вълкосел била организирана чета, която да противодейства на българската армия и българските партизански чети и така Вълкосел дава своя принос към мюсюлманското въстание, родило на югоизток от региона т.нар. Гюмюрджинска република. Вълкоселската чета действала заедно с четите от селата Доспат, Любча, Ваклиново и Кочан. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата на граничната стража в село Чавдар.[14]
Според Димитър Гаджанов в 1916 година във Вълкосел, Годешево, Слащен и Туховища живеят 3012 помаци.[15]
През 1953 година комунистическият режим провежда операцията по „паспортизация“ на населението, но във Вълкосел среща отпор, понеже жените трябвало да бъдат снимани с открити лица. Във Вълкосел са изпратени агитаторки, които да проведат беседа, но до такава не се стигнало, защото жените се нахвърлили върху агитаторките, както и върху съпругата на местен комунистически деец, която от преди това се разбулила. В отговор ДС арестува ходжата на селото.[16] По време на Възродителния процес се провеждат операции по унищожаване мюсюлмански артефакти. В гробището на селото е вкаран булдозер, който да разчисти старите надгробни камъни с надписи на арабски език. Част от паметниците са събрани и съхранени в двора на малката джамия от населението.[17]
Религии[редактиране | редактиране на кода]
Според изследвания на османски документи, станали достъпни за България, след спогодба с Турция през 1993 г., във Вълкосел категорично не е имало насилствено ислямизиране по времето на Османската империя.[17]
Основната религия в селото е сунитският ислям.
Според преданието джамията е била унищожавана три пъти:
- изгорена през турско време
- на 22 февруари 1913 година изгорена от българските покръстители, армия и хайдути
- на 24 февруари 1987 година срутена от комунистическия режим[17]
Сградата на новата джамия е втора по височина в България[18]
Джамията е играла важна административна роля – селото е управлявано от местни първенци наречени „Джемаат“ (джамийско настоятелство).
Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]
Кметство[редактиране | редактиране на кода]
Първите години от създаването си кметството е било наричано Пълномощничество към тогавашното кметство в село Слащен, ръководено от пълномощник, назначен от общината.[18] След Деветосептемврийския преврат 1944 г. за първи път за кмет на селото е назначен Георги Самарджиев от с. Сатовча, а след него Илия Тодоров Коджеманов – също от. с. Сатовча. През 1945 в селото се учредяват Първична партийна организация и Комсомолска организация, които поемат ръководството на населенито.[13]
Училище[редактиране | редактиране на кода]
Основаване и развитие[редактиране | редактиране на кода]
СОУ „Христо Ботев“ е отрито през 1926 година. Първи учители са Любомир и Василка Врабчански от гр. Разлог. Училищната сграда първоначално е малка къщичка с две стаи, където протичали учебните занятия. Първоначално на училище били събирани всички ученици родени от 1914 до 1918 година – 52-ма ученици. През първата година всички оставали да повтарят класа. Тогава се съставят първите учебни регистри. През учебната 1926/27 година продължава обучението на 93 ученика, от които 26 остават да повтарят класа.[13][19] Първи местен учител в с.Вълкосел е Дойчин Хаджиев (Джеит Ибрахимов Хаджиев), който е автор на множество стихове за деца и е написал история на Вълкосел: „Вълкосел – минало, настояще и бъдеще“, която не е била издавана през време на Комунистическия режим.[18]
Читалище[редактиране | редактиране на кода]
Чителище „Изгрев“ е основано през 1950 г. Към читалището са основани самодеен танцов и фолклорен състав, както и библиотека.[18]
Футболен отбор[редактиране | редактиране на кода]
Стадионът и футболният отбор на Вълкосел носят името „Стрела“.[20] Отборът е основан в началото на 60-те години на XX век.
Детска градина[редактиране | редактиране на кода]
Детската градина в селото носи името „Иглика“.[18]
Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]
В местността „Калето“ има система от непроучени пещери. В същата местност има и останки от средновековно селище, средновековен мост и крепост. Формата на крепостта е неправилна и има размери 150 на 130 метра, като на места крепостната стена е запазена до 2 метра височина. Открити са фрагменти от керамични съдове от античността, късното византийско владичество (XII–XIII век) и Втората българска държава. В землището на Вълкосел има и антична крепост, античен мост и късноантично светилище.[21]
Архитектура[редактиране | редактиране на кода]
Към 2010 г. в село Вълкосел има около 10 напълно запазени т.нар. Възрожденски къщи и още няколко полуразрушени, строени от майстори в периода 18 до края на XIX век. Те са типични за района т.нар. Родопски къщи и правят силно впечатление с майсторството, с което са били построени. Селото попада в т.нар. Неврокопски строително-зографски център, който в географски смисъл обединява културно и икономически дюлгерски селища от два планински масива: от Източните Родопи – между Дъбраш, Чеч и поречието на река Места, и в малка степен от южните части на Пирин, по-точно югозападните му склонове, покрай долината на река Места. Според историческите данни архитектурата във Вълкосел се е развивала благодарение на село Ковачевица, което било най-голямо в творческо отношение и от него ежегодно излизали от 350 до 450 строители.[22]
Във функционало архитектурно отношение характерно за къщите от този период е, че на първия етаж обикновено се намират помещения за животните, а вторият е за живеене. На втория етаж има просторен коридор, открит обикновено към южната фасада, наречен „потон“ който играе важна роля за живота и бита на хората. На него са разположени огнището, пещ за приготвяне на хляб и съд за съхранение на вода. Преобладаващ функционален тип на Родопската къща във Вълкосел е разпределението на потона в средата, а от двете му страни по една или две помещения за живеене. За строителство на Вълкоселската къща се използват традиционни строителни материали – камък и дърво. Носещите каменни стени през метър са армирани с дърво – така наречените кошаци. Преградните неносещи стени са плетени и омазани с кал. Покривът е от каменни плочи, наречени „тикли“, конструкцията дървена. Друга характерна особеност е наличието в стаите за живеена на т.нар. „Амам“ – баня за къпане и за взимане на Абдест Важна част от къщата е дворът. За разлика от села като Ковачевица, Лещен, Долен и др. в с. Вълкосел няма много запазени автентични къщи от този период. Причина за това са процесите на урбанизация и обезлюдяване на тези села.[23]
Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]
- „Прядой“ – всяка първа събота на месец юни, когато започва доенето на овцете (предояване), тъй като дотогава са сукали малките агънца, и се организират празненства.[18]
- Ашуре – ислямски празник, по време на който се раздава „вариву“ (ашуре, аширу), което се приготвя от седем различни варива, като пшеница, царевица, стар боб, сушени плодове, ядки и др.[18]
- Арафат – ислямски празник, познат още като „Арфе“
- Байрам
Личности[редактиране | редактиране на кода]
- Родени във Вълкосел
Проф. Юсеин Асанов Топов – лекар- Сюлейман Арунов – бивш заместник областен управител, настоящ кмет
- Арбен Мименов – кмет на община Сатовча
- Сюлейман Манганев – четник на Вътрешната македонска революционна организация[24]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Сайт на Вълкосел Архив на оригинала от 2013-07-21 в Wayback Machine.
- Официална страница на Вълкосел във фейсбук
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ www.grao.bg
- ↑ Ethnic composition, all places: 2011 census // pop-stat.mashke.org. Посетен на 9 юни 2019.
- ↑ Радушев, Евгени. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV-XVIII век (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели) // Историческо бъдеще 1. 1998. ISSN – 0144 1311 – 0144. с. 84 – 89.
- ↑ Цветанкова, Бистра и др. Турски извори за българската история. Том I. София, Българска академия на науките, 1964. с. 180.
- ↑ Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 45.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 130-131.
- ↑ Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 111.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 195.
- ↑ Кънчов, Васил. Неврокопската каза // Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. София, Наука и изкуство, 1970, [1894 – 1896]. с. 274.
- ↑ Отдел „Статистика на населението“. Списък на населените места в НР България по съществуващо административно деление към 15 януари 1960 година с брой на населението от преброяванията през 1926, 1934, 1946 и 1956 години. София, Централно статистическо управление, 1960. с. 16.
- ↑ Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. OCLC 63519250. с. 68.
- ↑ Имам, Ибрахим; Конедарева, Сенем. Абланица през вековете. Благоевград, БОН, [2008]. ISBN 978-954-395-004-1. с. 45.
- ↑ а б в Дойчин Хаджиев – Вълкосел – минало, настояще и бъдеще
- ↑ Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 91. Архив на оригинала от 2011-02-02 в Wayback Machine.
- ↑ Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 245.
- ↑ Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4. с. 23.
- ↑ а б в Радушев, Евгений.: Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV–XVIII век (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели), ноември 1997 г.
- ↑ а б в г д е ж Страница на Община Сатовча
- ↑ Летописна книга на СОУ „Христо Ботев“ – с.Вълкосел
- ↑ Местни бизнесмени спасиха ФК Стрела (Вълкосел) // agencia.bg. agencia.bg, 2013. Архивиран от оригинала на 2016-03-06. Посетен на 1 април 2015.
- ↑ Гоце Делчев – Археологически обекти и места
- ↑ Тулешков, Николай 2006. „Архитектурното изкуство на старите българи“ том 2. стр. 332
- ↑ Фолклорен мост, Архитектурата и водата на Чеча // Архивиран от оригинала на 2020-12-30. Посетен на 2020-06-24.
- ↑ Сребранов., Румен. Чечкият говор. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2007. ISBN 978-954-322-230-8. с. 24.
| |||||||||||
