Антимонит
| Антимонит | |
| Стибнит | |
 Антимонит | |
| Общи | |
|---|---|
| Категория | сулфиден минерал |
| Формула | Sb2S3 |
| Класификация на Щрунц | 2.DB.05a |
| Класификация на Дана | 2.11.2.1 |
| Елементарна клетка | a = 11.229 Å, b = 11.31 Å, c = 3.8389 Å; Z = 4 |
| Характеристики | |
| Цвят | оловносив, черникав или в преливащи се цветове |
| Кристална система | ромбична |
| Сдвояване | рядко |
| Цепителност | съвършена по {010}; добра по {100} и {110} |
| Лом | полумидест |
| Твърдост по Моос | 2 – 2,5 |
| Блясък | металически |
| Цвят на чертата | оловносива |
| Прозрачност | непрозрачен |
| Специфично тегло | 4.63 |
| Плътност | 4.5 – 4.6 g/cm³ |
| Разтворимост | разтваря се в солна киселина |
| Източници | [1][2][3] |
| Основни разновидности | |
| Метастибнит | червеникав |
| Антимонит в Общомедия | |
Антимонит[4][5], наричан още стибнит,[1] [6] е сулфиден минерал с формула Sb2S3. Това е най-важният източник на металоида антимон. Понякога са възможни примеси на арсен, бисмут, олово, желязо, мед, злато и сребро.
Свойства
[редактиране | редактиране на кода]Антимонитът образува кристали с орторомбична сингония. Кристалите са във формата на призми или иглички с вертикална щриховка по ръбовете, като могат да се образуват ветрилообразни друзи, влакнести или зърнести агрегати. Цветът му е оловносив със силен металически блясък, а твърдостта му по скалата на Моос е 2 – 2,5.
Разпространение
[редактиране | редактиране на кода]Минералът се среща в хидротермални находища и често придружава реалгар, цинобър, аурипигмент, галенит, пирит, марказит, арсенопирит, сервантит, калцит, анкерит, барит и халцедон.[1] Често може да се намери в антимоно-кварцови и антимоно-живачни жили.
Малките находища на антимонит са много, но големите находища са рядкост. Среща се в Канада, САЩ, Мексико, Перу, Япония, Китай, Германия, Румъния, Италия, Франция, Англия, и Индонезия (Борнео).
Най-големият антимонитов кристал тежи над 450 kg, открит е в Китай и може да се види в Американския музей за природна история.[7]
Приложение
[редактиране | редактиране на кода]Пасти от прах на Sb2S3 в мазнина или други материали се използват като козметика за очи още от 3000 г. пр. Хр. в Близкия Изток и близките региони.[8] В тази си употреба антимонитът се нарича каял и се използва за потъмняване на веждите и миглите или за очна линия.
Намира приложение, също така, в пиротехниката като бляскава съставка. Използва се и в съвременните кибритени клечки. В миналото се е използвал и във фотографията със светкавица, но това му приложение е изоставено поради токсичността му и чувствителността му към статично електричество. В Древен Египет се е използвал като лекарство, което избистря зрението и козметика, която кара косата да расте.[9]
Галерия
[редактиране | редактиране на кода]
Антимонит в музея Карнеги.
Антимонитови игли в калцитов кристал.
Кръгъл агрегат антимонит в сидерит.
Антимонит (Стибнит) от Солунско, Гърция, кол. Георги Бончев, Музей по минералогия, петрология и минерални ресурси към Софийския университет „Свети Климент Охридски“
_Collection_of_Georgi_Bonchev_at_the_Sofia_University_"St._Kliment_Ohridski"_Museum_of_Mineralogy,_Petrology_and_Mineral_Resources.jpg)
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- 1 2 3 Stibnite // Handbook of Mineralogy. Посетен на 11 септември 2025. (на английски)
- ↑ stibnite // mindat.org. Посетен на 11 септември 2025. (на английски)
- ↑ Stibnite // webmineral.com. Посетен на 11 септември 2025. (на английски)
- ↑ антимонит // Речник на българския език (ibl.bas.bg). Институт за български език. Посетен на 26 март 2024.
- ↑ Филипова-Байрова, М.; Бояджиев, С.; Машалова, Ел.; Костов, К. антимонит // Речник на чуждите думи в българския език. София, Издателство на Българска академия на науките, 1982. с. 81.
- ↑ Уваров, E. Б.; А. Айзакс. Речник на научните термини. София, Издателство „Петър Берон“, 1992. с. 29.
- ↑ ((en)) Chinese stibnite crystal on display in US
- ↑ Alchemie. Lexikon einer hermetischen Wissenschaft. Мюнхен, C.H. Beck, 1998. ISBN 3-406-44106-8. (на немски)
- ↑ Sunan Abu-Dawud (Ahmad Hasan translation). Book 32, Number 4050.
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Бончев, Георги. Минералите в България // Годишник на Софийския университет, Физико - математически факултет 19 (1). 1923. с. 19. Посетен на 1 април 2024.
- Костов, Иван; Бресковска, В.; Минчева-Стефанова, Й.; Киров, Г. Н. Минералите в България. София, Издателство на Българската академия на науките, 1964. OCLC 947184787. с. 140 – 141.
- Костов, Иван. Минералогия. 3. София, Издателство „Наука и изкуство“, 1973. OCLC 859838412. с. 202 – 205.
- Костов, Р. И. 2000. Основи на минералогията. С.-М., Pensoft, X, 293 c.
- Костов, Р. И., К. Богданов, Р. Атанасова, Р. Василева, Л. Нешева. 2022. Минералите на България. С., Мултипринт, 320+16 с. ISBN 978-954-362-407-2
- Минчева-Стефанова, Йорданка; Костов, Руслан. Регистър на минералите в България // Списание на българското геологическо дружество 61 (1-3). 2000. с. 113, 126.
- Костов-Китин, Владислав. Антимонит (стибнит) Stibnite // Енциклопедия: Минералите в България. София, Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2023. ISBN 978-619-245-365-7. с. 76 – 77.
  |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Stibnite и страницата „Антимонит“ в Уикипедия на английски и руски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби, създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |