Копринка
Тази статия е за село Копринка. За разположения в близост язовир вижте Копринка (язовир). За едноимменния род гъби вижте Копринки.
| Копринка | |
|---|---|
 |
|
  Копринка  Копринка |
|
| Общи данни | |
| Население | 2757 (ГРАО, 2015-03-15)* |
| Землище | 21,497 km² |
| Надм. височина | 385 m |
| Пощ. код | 6137 |
| Тел. код | 04351 |
| МПС код | СТ |
| ЕКАТТЕ | 38563 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Стара Загора |
|
Община - кмет |
Казанлък Галина Стоянова (ГЕРБ) |
|
Кметство - кмет |
Копринка Стойчо Василев (БСП) |
| Копринка в Общомедия | |
Копринка е село в Южна България. То се намира в община Казанлък.
География[редактиране | редактиране на кода]
Намира се на 5 km от град Казанлък и на около 2 km от язовир Копринка.
История[редактиране | редактиране на кода]
Край селото има множество могили с тракийски произход. Най-вероятно те са свързани с близкия град Севтополис – столица на древно тракийско царство. Впечатление прави Голямата могила, която по размери може да си съперничи с някоя от по-малките Египетски пирамиди. Могилата е проучвана в периода 1988 – 1990 г. и са намерени множество човешки скелети, оръжия и накити, повечето с ниска стойност. Най-вероятно става въпрос за погребение след голяма битка. Разкопан е само южният склон на могилата.
До 1934 г. името на селото е Салтъково. Споменато е като Салтък в османски регистър от 1532 г. Към началото на XVII век в Салтъклар живеят 15 немюсюлмани, подлежащи на облагане с данък джизие. [1]
Религии[редактиране | редактиране на кода]
В селото преобладава християнското население, но има и мюсюлмани, българи и турци, главно преселници от Родопите.
Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]
В селото има здравна служба, училище, детска градина и читалище на име „Пробуда“, в което често се изнасят литературни четения, организирани представления и други прояви.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Константинова, Цанка. Сведения за селища в Казанлъшко според турски извори, в: Езиковедски проучвания в памет на проф. Йордан Заимов, София 2005, с. 88 – 89.
| ||||||||||
