Спиро Василев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Спиро Василев
български общественик
Роден

Спиро Василев Мореов, наричан Загоричанин,[1] е български общественик, председател на Костурското благотворително братство, деец на Вътрешната македонска революционна организация.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Спиро Василев е роден в голямото българско костурско село Загоричани, тогава в Османската империя, днес Василиада, Гърция. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в 1 рота на 6 охридска дружина.[3]

В 1920 година заедно с други македонски българи основава Българското благотворително дружество „Подкрепа“ в Цариград.[4] В Цариград става член на ВМРО (обединена).[5]

Установява се в България. Става председател на Костурското братство.[6] В 1941 година като негов председател подписва Призива за присъединяване на Вардарска Македония към България.

След окупацията на Гърция през Втората световна война през май 1941 година българското правителство праща делегация на Костурското братство в Югозападна Македония. В нея влизат Дамян Илиев, Спиро Василев и Петър Марков от Загоричани, Пандо Киселинчев от Косинец и Георги Христов от Хрупища. Делегацията обикаля Леринско и Костурско по маршрута Битоля – БаницаЕкши СуЗелениче – Загоричани – Хрупища – Косинец – ЛабаницаСмърдешБрезницаРуляЖелевоЛерин, където на 24 май присъства на голямо българска манифестация. В доклада си до правителството, пътуването на делегацията е определено като

едно бляскаво шествие на българщината[7]

Населението посреща делегацията „с луда радост“ и разпитва кога ще дойде българска войска, докато италианските и германските власти подпомагат гръцката администрация, която тероризира българите. Делегацията предлага да се изпратят българи-преводачи при военните комендантства, да се настоява в българските села да се назначават кметове българи и да се формира българска милиция, да се допусне разпространението на български вестници и книги, в Битоля (който е в територията анексирана към България) да се създаде егейски комитет, който да комуникира с българските власти.

В началото на април 1943 година по инициатива на Централния комитет на ВМРО Костурското братство праща втора делегация в Костурско, в която влизат Спиро Василев, Георги Киселинчев, Тома Бакрачев, Димитър Палчев и Никола Трифонов. При завръщането си в доклад до Борис III делегацията описва тежкото положение на българското население, подложено на терори от въоръжени гръцки формирования и от италианските окупационни власти и моли да се отпуснат на българската паравоенна организация Охрана 1000 пушки, 20 леки и тежки картечници и муниции, за да се въоръжат всички записали се доброволци и настоява България да окаже и политическа подкрепа на въстаниците.[7]

Съвременник описва въздействието на Спиро Василев върху българите в Костурско така:

...беше един едър, висок и хубав човек и разпалваше сърцата не само на загоричени, а и на жителите на много други села. Беше образован мъж. Свички верваха що дойде край на нашите Христови мъки.[8]

През юли 1943 г. Спиро Василев заедно с Йосиф Кузев Марков, Христо Руков, Васил Стумбов и Кръстьо Янков пристигат в Битоля и се срещнат с привържениците на ВМРО в града – адвоката Георги Атанасов, Сотир Тренчев, Стефан Светиев, доктор Борис Светиев и отново заминават за Костурско, за да подпомогнат въоръжената борба на българското население.[7] Заради тази му дейност комунистическият активист Минчо Фотев го описва така:

Спиро Василев - бугарски емисар, еден од протагонистите на Осовинскиот македоно-бугарски комитет во Костурско за сите тие гореспоменати бугарски агенти и соработници на германско-италијанските окупатори јавно се произнесе дека се знаменосци на бугарштината во Егејска Македонија.[9]

Лазар Киселинчев и Спиро Василев дешифрират и подготвят за печат личния дневник на Васил Чекаларов. През 1948 година Васил Ивановски и Спиро Василев правят опит да издадат дневника, но книгата е иззета от МВР като доказателство по предстоящото дело срещу Васил Ивановски.[10]

През 70-те години публикува статии във вестник „Народна воля“.

Оставя спомени.[1]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 165. Посетен на 31 август 2015.
  2. Пътеводител по фондовете от личен произход, съхранявани в Централния държавен архив, Част I, А-Й. София, Държавна агенция Архиви, 2012. ISBN 978-954-9800-96-8. с. 127.
  3. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 113.
  4. Куманов, Милен. „Македония. Кратък исторически справочник“, София, 1993, стр. 42.
  5. Герджиков, Михаил. Спомени, документи, материали, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984, стр. 397.
  6. Шандански, Иван. Съдбата на българската милиция в Егейска Македония е трагична, вестник Монитор, 28 април 2007.
  7. а б в Мичев, Добрин. Българското национално дело в Югозападна Македония (1941 – 1944 г.). // Македонски преглед кн. 1. 1998. Посетен на 10 октомври 2015.
  8. Шклифов, Благой. На кол вода пиехме. Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ век, София 2011, с. 244.
  9. Миноски, Михајло. Минчо Фотев и националноослободителното движење на македонскиот народ од егејскиот дел на Македонија (1941-1949). Toronto, Canada, Risto Stefov Publications, 2017. с. 27.
  10. Чекаларов, Васил, „Дневник 1901-1903 г.“, ИК „Синева” София, 2001 г., стр.5
     Портал „Македония“         Портал „Македония