Елин Пелин

Вижте пояснителната страница за други личности с името Елин Пелин.

---

Елин Пелин
български писател
Роден	Димитър Иванов Стоянов 18 юли 1877 г. Байлово, Османска империя
Починал	3 декември 1949 г. София, Народна република България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Националност	България
Литература
Псевдоним	Елин Пелин, Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова
Жанрове	разказ, повест, импресия, стихотворение, роман
Тема	българското село
Дебютни творби	„Мило е отечеството“ (1895)
Известни творби	„Гераците“
Семейство
Деца	Елка Иванова Боян Иванов (1930 – 2016)
Подпис
Уебсайт	Страница в IMDb
Елин Пелин в Общомедия

Димитър Иванов Стоянов, по-известен под псевдонима Елѝн Пелѝн, е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, това е и причината да го наричат „певец на българското село“.

На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. Името на Елин Пелин носи морският нос Елин Пелин в Антарктика.

Биография

Родословие

Членове на фамилията на Елин Пелин. Източник: ДА „Архиви“

Родното село на Елин Пелин, Байлово, запустява по време на войните на Османската империя с Австрия и Руска империя. В началото на 19 век прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, Панагюрско, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот в условията на османската власт. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече родът на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие.

Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави децата си неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самия Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото.

Ранни години

Родният дом на Елин Пелин в с. Байлово

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18 юли (според други източници – на 8 юли) 1877 г., който е едно от единадесетте деца в семейството на Йото Варджията и Стоянка Иванова. Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.

В София

Кръгът „Развигор“ между 1921 и 1924 г.: Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов, Д. Б. Митов. Източник: ДА „Архиви“

Домът на Елин Пелин в Лозенец, София, на кръстената на него улица „Елин Пелин“ № 12

През периода 1903 – 1904 г. издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903 – 1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906 – 1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 – 1916), уредник в къщата музей „Иван Вазов“ (1924 – 1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия – Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза.

Женен за Стефанка Иванова Щерева, с която имат 2 деца: Елка и Боян (1930 – 2016).

През октомври 1944 г., след Деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов.

До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Умира на 3 декември 1949 г. в София на 72-годишна възраст.

Сътрудник е на множество списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902 – 1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904 – 1909), в. „Развигор“ (1921 – 1927, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908 – 1910), „Чавче“ (1913 – 1914), „Светулка“ (1904 – 1944, 1945 – 1947), в. „Пътека“ (1933 – 1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

Творчество

Елин Пелин в началото на 20-те години на XX в.

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 г. обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството", в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 г. издава сборника „Черни рози“ – стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) – злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) – цикъл философски разкази и притчи – формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца – лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части – „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), (името „Бибиян“ идва от начина, по който синът му, Боян, произнася името си като малък), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. е принуден да замлъкне, тъй като е бил близък приятел на бившия български монарх Н.В. Цар Борис Трети. В края на Деветосептемврийския преврат бившият редактор на в. „Българанъ“, а от 26 август 1944 г. шумкарин в партизанския отряд „Колю Шишманов“, Станислав Крумов Бъчваров с псевдоним Вихров прави опит да извърши убийство на известния български писател Елин Пелин (защото бил приятел на Н.В. Царя), но се припознава и вместо това убива Борис Руменов („Борю Зевзека“ – бохем, поет и карикатурист), който също е бивш редактор на вестник „Българанъ“ („Биография на Борис Руменов“).

Творчеството му от времето на комунистическата диктатура се характеризира с произведения като разказа „Врабчетата на стрина Дойна“, описващ „героизма“ на бригадирското движение у нас.

Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина и други.

Произведения

Групова снимка на Ран Босилек, Трайко Симеонов, Атанас Душков, Лъчезар Станчев, Ненчо Савов и Асен Босев на литературно четене през 1936 г. Източник: ДА „Архиви“

Гробът на Елин Пелин в Софийските централни гробища

• „Разкази“, том I (1904 г.)
• „По жътва“ (1904 г.)
• „Пепел от цигарите ми“ (1905 г.—1910 г.)
• „От прозореца“ (1908 г.)
• „Златни люлки“ (1909 г., стихове за деца)
• „Разкази“, том II (1911 г.)
• „Гераците“ (1911 г., повест)
• „Мечтатели“
• „Китка за юнака“ (1917 г., разкази)
• „Пижо и Пендо“ (1917 г., 2 попр. изд. 1918)
• „Гори Тилилейски“ (1919 г., приказки за деца, наредени в стихове)
• „Петльо герест златоперест“ (1919 г., рус. нар. приказки)
• „Сладкодумна баба“ (1919 г., нар. приказки)
• „Правдата и кривдата“ (1920 г., нар. приказки)
• „Избрани разкази“ (1922 г.)
• „Сборник от разкази“ (1923 г.)
• „Сватбата на Червенушко“ (1924 г., весела история в стихове за деца)
• „Цар Шишко“ (1925 г., приказки в стихове)
• „Песнички“ (1927 г.)
• „Земя“ (1928 г., повест)
• „Черни рози“ (1928 г.)
• „Поточета бистри“ (1931 г., стихове за деца)
• „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933 г.)
• „Ян Бибиян на луната“ (1934 г.)
• „Аз, ти, той. Мили родни картинки“ (1936 г.)
• „Под манастирската лоза“ (1936 г.)
• „Дядовата ръкавичка“ (1937 г.)
• „Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (1939 г., сценирана приказка)
• „Три баби“ (1940 г.)
• „Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета“ (1940 г.)
• „Страшен вълк“ (1944 г., приказки в стихове)
• „Антология“ (1945 г.)
• „Избрани разкази“ (1946 г.)
• „Мили родни картинки. Весели разкази“ (1946 г.)
• „Избрани разкази“ (1949 г.)
• „Приказки и басни“ (1949 г.)

За него

• Литературен архив. Т. ІV. Елин Пелин. София: БАН, 1972
• Петър Пондев, Елин Пелин. София, 1976
• Елин Пелин в българската критика. Съставител и редактор: П. Пондев. София: Български писател, 1977
• Иван Сестримски, Елин Пелин: Литературно-критически очерк. София: Отечество, 1978
• Елин Пелин. Сто години от рождението му. Нови изследвания. София: БАН, 1978
• Симеон Янев, Елин Пелин. Велико Търново: Абагар, 1994
• Радосвет Коларов, Елин Пелин. София: Век 22, 1995

Източници

• Енциклопедия България. Т. 2, София, БАН, 1981.
• проф. д-р Кръстьо Генов. Литературен архив „Елин Пелин“ (том IV-ти). Издателство на БАН, 1972.

Външни препратки

• От и за Елин Пелин в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
• Произведения на Елин Пелин в Моята библиотека
• Елин Пелин в Литературен клуб
• Елин Пелин в Литернет
• Литературна критика и изследвания върху Елин Пелин в Литернет
• Архивни материали на Елин Пелин и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“