Василовци (Област Монтана)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

За другото българско село с име Василовци вижте Василовци (Софийска област).

Василовци
България
Red pog.png
Василовци
Област Монтана
Red pog.png
Василовци
Общи данни
Население 1 215 (ГРАО, 2014-09-15)*
Землище 35,649 km²
Надм. височина 65 m
Пощ. код 3658
Тел. код 09785
МПС код М (М)
ЕКАТТЕ 10255
Администрация
Държава България
Област Монтана
Община
   - кмет
Брусарци
Наташа Димитрова
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Василовци
Огнян Йорданов
(независим)

Васѝловци е село в Северозападна България. То се намира в община Брусарци, Област Монтана.

География[редактиране | edit source]

Село Василовци се намира в пресечена местност. От южната му страна минава река Лом, а над нея има широколистна гора предимно от акация, липа и цер. Селото се намира на 15 км югозападно от град Лом. Димитър Маринов е оставил следното описание на околията в началото на 20 век:

Ломско поле

Ломското поле, или тъй нареченото "польето", се простира от Добродолския монастир до коритото на р. Лом. То обема землищата на селата Момин брод, Влашка махала, Сталийска махала и Василовци, а така и на града Лом. "Польето" е равно, без никакво дръвче, само към края при Добри дол има бранище, наречено "Ташилошко бранище". Този край на "польето" се нарича "Токмеш". Почвата е глинеста и песъчлива и е много хлебородна.

Поломско или "Поломьето"

Цялото корито на р. Лом, от Лом-газията — устието, па до местността "Фалковец", носи име Поломье или Поломско. Туй корито представя богата в плодородие почва, но не толкова широка в пространство. Туй тясно, но много плодородно поле е покрито със зеленчукови градини, от с. Чорльово нагоре Поломьето става по-широко, дето, освен градини, покрито е още и с ниви и лозя. Тая част обаче спада в Белоградчишка околия.[1]

История[редактиране | edit source]

Храм „Св. Георги“

Писмените паметници сочат, че корените на селото датират от 18 век, когато хора са населявали отсрещния (десния) бряг на река Лом. След наводнение или чумна епидемия, селяните са започнали заселване на левия бряг. Местните хора обаче разказват легенда, според която мъж на име Васил отглеждал голямо стадо овце на точно това място, оттам и името на селото. Според Димитър Маринов селото обединило няколко слели се по-малки стари селища, наречени "махали" или "колиби": Василовци, Ченгене сарай, Липен, Степана дол и Породин.[2] В "История на града Лом и Ломска околия" той разказва:

Василовци

В 1890 г. имаше 191 къщи с 1120 жители.

Преданието разказва, че това село е станало от 4 села: Породин, Степано дол, Василовци и Ченгене сарай. Тия села били всички на десния бряг на р. Лом от гдето и днеска се познават селищата. После били разселени няколко пъти: В Чипровското въстание, Пазвантоглу и неговите битки с царската войска, в дъртата чума (1812 г.) и все пак са се прибирали на старите селища. Най-после някой си Вейсел бей, койюто бил получил за награда земля около тия селища, насила събрал колкото били се върнали селяни и ги заселил на днешното място на Василовци и нарекъл селото Вейсел кьой, което българите нарекли Вейселово, от което произлезнало Василовци, според името на ближното разселено селце Василовци.

По тоя начин до най-ново време, дори допреди Освобождението Василовци имаше две имена: Вейсел кьой — за турците и правителството, и Василовци — за българите.

Когато Пазвантоглу наредил някаква администрация и създал нахиите, тогава образувал и поломската нахия. На тая нахия, види се в чест на Вейсел бей, който ако и да бил умрел, но името му имало значение, било избрано за център селото Вейсел кьой — Василовци. Това положение траяло до времето на Хюсеин паша, който преместил центъра на нахията в гр. Лом и назначил за управител прочутия Исмаил войвода. Дядо прото Недялко ми разказваше, че старите люде и неговият баща помнели, кога е ходил във Василовци за свидетел.

По какви обстоятелства не се знае, но на место Вейселовите наследници като господари на селото се явяват наследниците на Мааруф, които били господари на Криводол, които останаха и до Освобождението. После Освобождението, наместо да се споразумеят с наследниците и да откупят землята от тях, които бяха готови да я продадат много евтино, те заведоха процес, който трая 5-6 години и се свърши с това, че изгубиха делото и платиха една голяма сума освен на адвоката, но и за водене на делото и още и на стопанина Христаки, който беше купил цялата змля с воденицата от наследниците, за щети и загуби.

Поп Димитър Иванов, един от ръководителите на селото във втората половина на 19 век

Селото Василовци било на десния бряг на р. Лом, но се преселило на левия — на днешното място поради църквата, която едно козарче открило в гъсталака. Църквата била зарината в землята. Тя била разровена, разчистена и почнали да се черкуват в нея. Поради тая църква и селото се преселило тук; по-късно църквицата понеже вече била пропукната и застрашавала да се събори, била развалена и на нейното място съградили нова в 1842 г. В землището на Василовци се намира местността известна под названието "Липен", гдето се намирало някога село със същото име и с прочути лозя. Селото изчезнало, но лозята останали. Тия лозя са били във владение във всички околни села: Василовци, Крива бара, Медковец, Орсоя, Кърки жаба. Самата местност била в землището на Медковец.

Това село било първото, което е подбудило населението в Ломско и Белоградчишко да се пресели в Русия. От тука е роден поп Димитър Василовски, който беше един от главните двигатели за това преселение, а бил пръв, който увещал същото население да се върне в отечеството си. По-късно го виждаме като революционерин, за което ще се говори на реда му.[3]

През 1951 Василовци се сляло с бившето село Байрактарска махала, наречено по-късно Александрово на името на княз Александър Батенберг.[4] Димитър Маринов описва и тази махала:

Байрактар махала — Александрово

на името на първия княз Александър Батемберг

В 1890 г. имаше 27 къщи с 147 жители. Името е носело от Омер, бащата на Пазвантоглу, комуто била дадена титлата Байрактар на Видинския санджак и обширна земя. На тая земля тоя байрактар заселил махла и направил чифлик. След смъртта му не се знае как, но господари на махлата станали Вейселовите наследници, които съединили махлата с Василовци.[5]

След Кримската война селяните се преселили в южна Русия, но не след дълго се завърнали в родния си край. Разказ на василовчанина Младен Маринов за тези събития от изгубен впоследствие исторически документ цитира писателят Георги Марковски в книгата си "Достойно ест":

Навръх Гергьовден на лето 1861 сичките человеци од нашето село се свикаме до школото на даскала Филипа при герана, що стоеше на двайсет-триесе раскрача от църквата, дека е на изгрева на слънцето до междата на гробището. Там се сдодумаме синца що ни рече поп Мито Еванов и Ганчо Кривобарски да одиме у Русия. Тамо да се сдобиеме с долуме, що ни дава наш брат Еван у Русия. Сдодумаме се и отидоме с гимиа, но кога стапиме на земята у Русия, не се сбъдна що ни рече поп Мито Еванов и що ни рече Ганчо Кривобарски. Долуме не земаме, а щом зима клекна, мор ни залови и синца одма рекоа да си одиме у село у Поломието. Кога си дойдоме, сите наши къщи се заседнале пришелци и татаре и керкезе. У школото на даскала Филип се заседнал Абедин арнаутина. Даскал Филип се прости у Тулча и там си го заминаме. На него дойде даскал Стефана, он остана без школо, оти лют керкезин го засвои. Навръх Великден у ден втори на лето 1864 от литоргиа се сдодумаме що ни рече даскал Стефан ново школо да сградиме у празното место у гробището, дека зейят вратата църковни за първо венчило до сами бреста. Речено и сторено, от сами ден първи след Педесетница одма майстор Петко Павлов и Кръсто Ненов се обещаха църковна килия да сградат за школо да бъде и кръщаване да се служи на челията наша. Всичките человеци се обещаа по пет шиници кукурус да донесат, та работа от сам ден Петровден, та после до Кръстовден и на сами ден Димитровден школото се освети с водосвет от поп Мито и даскал Стефан и челията мъшка одма почна да се учи на четмо и писмо. Това писал Младен Маринов у село Василовци на лето 1868 у копане кукурус.[6]

Австро-унгарският пътешественик Феликс Каниц, който преминал по долината на река Лом през 1864 година, оставил следното описание на района и село Василовци:

Василовци. Гравюра на Феликс Каниц от 1864

От Чорлево до Дунава по течението на реката Лом се натъкнах на най-голямата смесица от народи. Българи, румънци, татари и черкези живеят тук в села, често отдалечени само на 20 минути едно от друго. Най-голямата част от татарите са изоставили носията си, донесена от Крим, за да я заменят с българската народна носия: чубара (калпак от овча кожа), бяла, надиплена везана риза и на краката опинци — вид сандали. Много от тях говорят вече български, обикновено се радват на обичта на славянското население и с общопризнатото си трудолюбие издигнаха селищата си за кратко време до значително благосъстояние. Особени грижи полагат и за своите училища, но през 1877 г. трябваше да продължат своето странстване.

Доколко заселените на двата бряга на Лом черкези се оказаха способни в култивирането на голямата българска тераса, е трудно да се каже. Още от началото си спечелиха омразата както на турците, така и на татарско-румънско-българското селско население със склонността си към упорство, грабеж и кражба. Но след 1864 г. настъпи постепенно обрат към добро; нуждата принуди кавказките герои да се заемат по неволя с полския труд, а през 1870 видях да участват на полето дори отделни черкезки жени. Но голямото предпочитание към чужди коне черкезите си запазиха и по-късно. Те си съперничеха в това отношение с циганите-чергари, поради което стотици от всички тях изкупваха по всички времена във видинската крепост своята склонност да се сдобият с кон за сметка на съседите си. Тежко понасяха черкезите дори и най-малкото наказание с лишаване от свобода; при постоянната безогледна строгост, те трябва да са се приспособили и относно чуждите четириноги към западните понятия.

В село Василовце срещнах българи, доверили се на обещанията на русите и изселили се в 1861 г. в Крим, но завърнали се съвсем разочаровани в 1862 г. Те намериха своите напуснати села заети от колонизираните на тяхно място татари, поради което не им остана нищо друго, освен — доколкото им разрешаваха средствата — да си построят нови жилища. Те трябваше да са изглеждали много зле и да са учудвали немалко западноевропейците. Видях тук малко променено въплъщение на подробно описаните от Оуен Стенли обитавани от хората на бронзовата епоха "пенпитс" в Енджълси (O. W. Stanley, On the remains of the Ancient circular Habitations in Holyhead Island). Вкопани наполовина в земята, с покриви от трамбована пръст върху наведени един към друг трупи и комини, изплетени от тръстика, те правеха впечатление на истински пещерни обиталища. Тук, за тези българи, като наследници на онези "троглодити", обитавали — според Птолемей — североизточната част на Мизия край Дунава, Едуард Браун, пропътувал тези земи преди 200 години по поръка на Лондонското научно общество, с много по-голямо основание, отколкото при вида на няколко цигански колиби, би могъл да възкликне: "Сега аз вярвам в троглодити от миналото, както говорят Херодот и Страбон. Оттогава винаги, където циркулират тези хора тук-там частично в дупки, аз намирам и човешки къртици." (A brief account of some travels in Hungaria, Serbia, etc., London, 1673.)

Но ако се съпостави този пример на най-примитивен строеж с архитектурно напредналите постройки, издигнати и обитавани от същото българско население в градовете, археологът и изследователят на културната история ще извлекат от това сравнение поуката, че трябва да бъдат много предпазливи при преценката, класификацията и разграничаването на праисторическите останки. Защото тук се натъкнахме на жители, принадлежащи към народ, който упражнява майсторски най-различни занаяти, произвежда достойни за най-голямо учудване филигранни накити, изключително красиви грънчарски изделия и тъкани, но живее в обиталища като на кафрите, които — както е известно — стоят във всички изкуства на най-ниското стъпало.[7]

При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Василовци е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[8]

През 20-те години на 20 век някои василовчани са свързани с подкрепа на комунистическите функционери: укриват нелегални дейци, отделни селяни впоследствие се включват в партизански отряди по време на Втората световна война.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Училище „П. Р. Славейков“

Първото училище във Василовци е открито през 1826. Днес негов наследник е училището „П.Р. Славейков“,приело името на големия български възрожденец през 1926 година, когато е отбелязана 100-годишнината от откриване на първото училище в селото, организирано от високообразования за времето си василовчанин Аврам Тодоров — учил в Швейцария. На 24 май 2011 година бе открита паметна плоча с лика на Славейков, послучцай 185-годишнината от начцлото на просветното дело във Василовци, като учениците от училището подготвиха грандиозен концерт под ръководството на директора на училището Йорданка Велева.

В селото има читалище"Събуждане 1899 г. Василовци",в което функционират библиотека, ЖВГ "Колорит",/носител на лауреатски и много други звания/, танцов състав, куклен театър, състав художествено слово. Църквата носи името на св. Георги.

Над селото, от към северната му част минава стар римски път от настлани камъни, който се използва и до днес.

Редовни събития[редактиране | edit source]

Сградата на читалището

Всяка година се провежда събор на мегдана пред читалището във втората събота и неделя от месец юни.

Личности[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът", Том 1, Издателство "Борина", София, 1995.
  • Димитър Маринов, "История на града Лом и Ломска околия", Избрани произведения в 5 тома, Том III, Издателство "Изток-Запад", София, 2003.
  • Георги Марковски, "Достойно ест", Издателство "Христо Г. Данов", Пловдив, 1986.
  • Георги Марковски, "Кардиограми. Дневник (10 ноември 1989-30 декември 1992). Библиография на Георги Марковски", ИК "Сребърен лъв", 2003.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Димитър Маринов, "История на града Лом и Ломска околия", в "Димитър Маринов. Избрани произведения в V тома", том III, Издателство "Изток-Запад", София, 2003, стр. 31.
  2. Димитър Маринов, "Градиво за веществената култура на Западна България" в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", Книга XVIII, II. Материали, София, 1901, цитирано по "Димитър Маринов. Избрани произведения", том II, Издателство "Наука и изкуство", София, 1984, стр. 610.
  3. Димитър Маринов, "История на града Лом и Ломска околия", в "Димитър Маринов. Избрани произведения в V тома", том III, Издателство "Изток-Запад", София, 2003, стр. 85-87.
  4. Димитър Маринов, "История на града Лом и Ломска околия", в "Димитър Маринов. Избрани произведения в V тома", том III, Издателство "Изток-Запад", София, 2003, стр. 562.
  5. Димитър Маринов, "История на града Лом и Ломска околия", в "Димитър Маринов. Избрани произведения в V тома", том III, Издателство "Изток-Запад", София, 2003, стр. 87.
  6. Георги Марковски, "Достойно ест", Издателство "Христо Г. Данов", Пловдив, 1986, стр. 40.
  7. Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът", Том 1, Издателство "Борина", София, 1995, стр. 123-125.
  8. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.833.

Външни препратки[редактиране | edit source]