Диктатура на пролетариата

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Диктатурата на пролетариата е израз измислен от Луи Огюст Бланки, и понякога използван от Карл Маркс, за да се представи преходната фаза от капиталистическо към комунистическо общество.

Когато все още съществува държавата, марксистката теория разглежда замяната на съществуващата капиталистическа икономическа система и изграждането на безкласово комунистическо общество да се реализира с неограничена власт, наричана диктатура на пролетариата, поддържана от голямата обществена група на пролетариата. Теоретично под диктатура се разбира не класическата еднолична и неограничена власт, а революционно правителство, опиращо се на пролетариата. Неговото основно действие е подтискането на обществените групи поддържащи съществуването на буржоазната социална и управленческа форма, както и реализация на целите за създаване в перспектива на комунистическо безкласово общество със структура и собственост, съгласно марксистката теория. Марксизмът отрича други форми за преход от капитализъм към комунизъм.

Тази концeпция е в центъра на много дебати, които основно се отнасят до това как да се приложи самата диктатура на пролетариата. Управлението на болшевиките, както и други режими определят своята форма на управление като диктатура на пролетариата. Това понятие е използвано и от противниците на марксизма, но с негативно значение и като основа за критика. Прината за това е, че теоретичната постановка за революционното правителство осъществяващо диктатурата на пролетариата на практика е заменена с еднолична диктатура

Понятието според Карл Маркс и Фридрих Енгелс[редактиране | edit source]

За първи път през Пролетта на народите от 1848 г. се появява израза „диктатура на пролетарската класа”[1]. За Маркс диктатурата е преди всичко неизбежен резултат от всяка революция.[2] Преди това Маркс и Енгелс използвали само израза „пролетариат, организиран като класа-хегемон”.[3] Карл Маркс изрично прави връзката между тези две понятия през 1850 г.[4]

В „Класовите борби във Франция” Маркс защитава „диктатурата на работническата класа”[5] и определя „диктатурата на пролетариата” и „неспирната революция” като двете положения, които разграничават комунизма от среднобуржоазния социализъм.[6] Същата година „диктатура на пролетариата” е записана като цел на световното комунистическо революционно общество.[7] През 1852 г. Маркс обявява, че възгледите му относно диктатурата на пролетариата са част от неговите три основни приноса към буржоазната история:

Понастоящем смятам, че не е моя заслугата за откриването на съществуването на класите в модерното общество, нито пък борбата между тях. Буржоазни историци са представили много преди мен историческата еволюция на тази борба на класите, а буржоазни икономисти са описвали икономическата ѝ анатомия. Новото, което допринесох, е това, че:
  1. доказах, че съществуването на класите е единствено свързано с исторически фази, определяни от развитието на производството;
  2. класовата борба води задължително до диктатура на пролетариата;
  3. тази диктатура по своята същност не е нищо друго, освен преход към премахването на всички класи и води до безкласово общество;''

— К. Маркс, Писмо до Йосиф Вайдемайер, 5 март 1852 г.

През 1871 г. Парижката комуна въвежда нови политически перспективи.Диктатурата на пролетариата се създава и утвърждава за първи път в Русия с победата на Великата октомврийска социалистическа революция 1917. За Енгелс това е „диктатура на пролетариата”.[8] Докато Маркс я критикува, че е решението да не атакува Версай, когато е имала възможност, е прекалено глупаво, както и това, че се е отнесла доста снизходително със заговорниците и шпионите реакционисти:[9]

Даже нощната стража, вместо да бъде разоръжена и арестувана, както трябваше да бъде направено, успя да намери парижките порти широко отворени, за да може да се скрие на сигурно място във Версай. Не само че не беше упражнено насилие върху служителите на реда, но те дори имаха възможността да се прегрупират и да заемат повече от една позиции в центъра на Париж. ...Въпреки всичко известно време екзекуциите на затворници (борци за Комуната) са прекратени. Но малко след като Тиер и неговите генерали декабристи са предупредени, че техните дигизирани като гвардейци шпиони от жандармерията са хванати в Париж, и че градската стража, хваната със запалителни бомби са пощадени, те осъзнават, че Декретът на комуната за отмъщение е само една празна заплаха, и затова масовите екзекуции на затворниците са подновени без прекъсване до края.

— К. Маркс, Гражданската война във Франция, Глава 2., 1871 г.

За Маркс и Енгелс диктатура на пролетариата се идентифицира точно с революционната демокрация. Въпреки това тази демокрация не изключва нито икономическата сила, нито военната сила на държавата. Те пишат следното за демокрацията:

Ние вече видяхме по-горе, че първият етап в работническата революция е установяването на пролетариата като класа-хегемон, тоест извоюването на демокрация и установяването ѝ като преходен революционен етап.

— К. Маркс и Енгелс, Манифест но комунистическата партия, Част 2., 1847 г.

Едно нещо е абсолютно сигурно – това, че нашата партия и работническа класа могат единствено да доминират под формата на демократична република. Последната е даже специфичната форма на диктатурата на пролетариата, както вече го показа Великата френска революция.

— Фр. Енгелс, Критиката на програмата от Ерфурт, 1891 г.

През 1875 г. Маркс дава последната си оценка за диктатура на пролетариата преди да умре:

Между капиталистическо общество и комунистическо общество има период на революционна трансформация от едното към другото. На това съответства един период на политически преход, където държавата не може да бъде нищо друго, освен революционна диктатура на пролетариата.

— К. Маркс, Критика на програмата от Гота, 1875 г.

Много автори считат обаче, че Маркс прекалено рядко обръща внимание на диктатурата на пролетариата в своите писания.[10]

Дефиниции на „диктатура“[редактиране | edit source]

Привържениците на доктрината за диктатура на пролетариата смятат, че капитализмът се състои в диктатура на буржоазията, на тази една-единствена социална класа, която притежава цялата политическа и икономическа власт, „независимо дали под политическата форма на парламентарен режим или под формата на диктатура, каквато я разбираме днес”. За да свалят тази класа, класата от пролетарии първо трябва да се сдобие с цялата власт, за да премахнат класовото разделение на обществото.

Днес думата диктатура понякога има шокиращо въздействие. Въпреки това философът и троцкист Даниел Бенсаид подчертава, че „думите днес нямат същото значение, каквото биха могли да имат под перото на Маркс. На времето „диктатура” на езика на просвещенците се е противопоставяла на „тирания. Диктатура се свързва с една уважавана римска институция – defensor urbis – власт дадена по изключение за ограничено време, а не безгранична власт”.[11]

Парижката комуна от 1871 г.[редактиране | edit source]

Фридрих Енгелс счита Комуната на Париж като прилагане на диктатура на пролетариата. По този начин тази диктатурата е представена като организирана по демократичен начин с избраници, определени чрез всеобщо гласуване, които могат да бъдат сменяни.

Въпросът за ленинистките режими[редактиране | edit source]

Преобразуването на Русия (бъдещ СССР) през 1918 г. се идентифицира като практическо приложение на диктатурата на пролетариата. Въпреки всичко този термин е премахнат от ревизираната Конституция от 1936 г. Дългосрочната съветската позиция е защитена от основните партии, които се причисляват към комунистите по целия свят (защото са финансирани от СССР). През 1956 г. тази позиция е отслабена от разкритията на 22-рия Конгрес на КПСС на СССР от Доклада на Хрушчов, което подхранва разпространението на по-критични възгледи сред комунистите през 60-те и 70-те години.

Много скоро обаче теоретиците и военните от различни марксистки движения решават, че употребената от Ленин и после от Сталин диктатура на пролетариата е всъщност предателство към Маркс и пропаганда, която се разминава с реалността. Те считат, че още при създаването си СССР не е нито диктатура на пролетариата, нито социалистическа държава, а диктатура върху пролетариата.

Историкът Борис Суварин, противник на сталинизма от 20-те, също счита, че „Маркс и Енгелс са използвали термина „диктатура на пролетариата” в абсолютно обратен смисъл на този, постигнат от ленинизма, а по късно и от сталинизма. Ако се основем на казаното, то диктатурата на пролетариата изцяло противоречи на избирателната интерпретация, включена в ленинизма, а по-късно и в сталинизма

Марксистката революционерка Роза Люксембург пише през септември 1918 г., че болшевишката власт е „една диктатура наистина, но не на пролетариата, а на една част от политиците, тоест диктатура в буржоазен смисъл”.[12]

През 1920 г., по време на конгреса в Тур, Леон Блум се изказва по отношение на диктатурата на пролетариата, но квалифицирайки ленинистката политика като „диктатура върху пролетариата”.

Немските комунисти (марксистки революционери) са на същото становище през 20-те години.

Кръгът на комунистите демократи (Борис Суварин) обявяват през 1931 г. „диктатура върху пролетариата в СССР”.[13]

Според групата на интернационалните комунисти (от Холандия) „това, което съществува в Русия е държавен капитализъм. Тези, които се считат за комунисти, трябва да атакуват държавния капитализъм, болшевизма и диктатурата на бюрократите”.[14]

Шарл Рапопорт осъжда в мемоарите си „диктатурата по сталински като клика от бюрократи сред пролетарии”.[15]

Тези анализи са потвърдени от тези на марксиста меншевик в изгнание Соломон Шварц – той осъжда държавния капитализъм в Съветския съюз.[16]

Теодор Дан говори за якобинска диктатура на болшевизма, която не е диктатура на работническата класа, а „институционален капитализъм на държавата”, което според него протеворечи по очевиден начин на Маркс.[17]

Тези анализи са потвърдени по-късно от различни течения и към тях се присъединяват през 60-те години нови марксистки течения като интернационалния ситуационизъм.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Numéro 3 de la Nouvelle Gazette Rhenane, d'après Marx. Déclaration, Oeuvre, la Pléiade, tome 4, p. 567.
  2. Nouvelle Gazette Rhénane, n°102 [archive], K. Marx
  3. Manifeste du parti communiste, II. Prolétaires et communistes [archive] Marx & Engels
  4. Déclaration dans Oeuvre, T. IV, K. Marx, p.567
  5. les Luttes de classes en France, De février à juin 1848 [archive], K. Marx
  6. les Luttes de classes en France, Du 13 juin 1849 au 10 mars 1850 [archive], K. Marx
  7. Statuts de la société universelle des communistes révolutionnaires [archive], Adam, J. Vidil, K. Marx, Auguste Willich, F. Engels et G. julian Harney
  8. Introduction à la Guerre civile en France [archive], F. Engels
  9. Lettre à Kugelmann, 12 avril 1871 [archive], K. Marx
  10. ↑ a et b Boris Souvarine, Le Stalinisme, Spartacus, 1964, page 9
  11. Daniel Bensaïd, Marx débordait son temps et anticipait sur le nôtre, site alencontre, janvier 2007 [archive]
  12. Rosa Luxemburg, La révolution russe
  13. La Critique sociale n°2, juillet 1931
  14. Rätekorrespondenz, février 1937
  15. Charles Rappoport, Une vie révolutionnaire 1883-1940, MSH, p. 158
  16. Salomon Schwarz, Le Combat Marxiste n°12, 1934
  17. Théodore Dan et J. Martov, La Dictature du prolétariat, Ed. de la Liberté, 1947
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Dictature du prolétariat“ в Уикипедия на френски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.  

Източници[редактиране | edit source]