Арата Исодзаки

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Арата Исодзаки
磯崎 新
японски архитект
Arata Isozaki.jpg
Роден

Националност Флаг на Япония Япония
Образование Токийски университет
Архитектура
Направление метаболизъм
постмодернизъм
Активен период 1963 –
Известни творби „Фестивал плаза“ на Експо 70
Музей за съвременно изкуство в Лос Анджелис
Награди Златен медал на Кралския институт на британските архитекти (1986)
Прицкер“ (2019)
Семейство
Съпруга 3
Деца 2 сина

Уебсайт isozaki.co.jp
Арата Исодзаки в Общомедия

Арата Исодзаки (на японски: 磯崎 新) е японски архитект. Получава престижната архитектурна награда „Прицкер“ (на английски: Pritzker) през 2019 г.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 23 юли 1931 г. в Оита, Япония. Завършва архитектура в Токийския университет (1954). След дипломирането си девет години работи в бюрото на Кендзо Танге. Основава собствено архитектурно бюро през 1963 г., като първоначално работи в стила метаболизъм, а от 1970-те преминава в постмодернизма.[2] Сред творбите му са стадиони, университетски кампуси, музеи, търговски и културни центрове, офиси на банки. В своите сгради често използва прости, абстрактни форми.

Член е на международни журита и се смята за откривател на таланти като Заха Хадид, Бернар Чуми и Даниел Либескинд.[3]

От 1983 г. е почетен член на Съюза на германските архитекти (BDA). През 1998 г. е избран за почетен член на Американската академия за изкуства и литература. Член-кореспондент е и на Полската академия на знанията (PAU) в Краков.[4]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

До средата на 70-те години Исодзаки е обърнат към утопичните проекти на метаболистите. Ярък пример за това е проектът му „Гроздове във въздуха“ (1962), в който жилищните сгради се състоят от цилиндрични стълбове, върху които са „закачени“ съседни струпвания като пчелни пити.[5]

Реплика на Стоунхендж, Обсерватория на Гунма, Япония

Още през 60-те години обаче Исодзаки създава и проекти, които не са характерни за метаболистите. Такъв е проектът му „Град на бъдещето“ (1962). В него той развива темата за класическите руини. Тази линия идва от европейския романтизъм (по-специално гравюрите на Пиранези). По това време тя вече е популярна в Япония. Пример за това е Центърът на мира в Хирошима на Кендзо Танге. Като млад Исодзаки е повлиян от т.нар Японската романтична школа, синтез на немския романтичен дух и почитане на японското традиционно изкуство. Това оправдава комбинацията от шинто, древногръцка типология (Акропол за Хирошима) и композициите на Льо Корбюзие.[5]

След 1968 г. Исодзаки показва в различни страни изложбата „Разрушената отново Хирошима“, демонстрираща отношението му към процесите на съзидание и разрушение, към мистиката и реалността.

В края на 1960-те и през 1970-те години Исодзаки използва преднамерено гротескни форми, с което се приближава до архитектурата на постмодернизма, която използва исторически стилове, най-често на базата на монтаж и е иронична (Централната библиотека на Китакюшу, Фукуока, 1973 – 1975).[5]

В статията от 1985 г. „Архитектура със или без ирония“ той пише:

„През първите 20 години от моята професионална кариера вярвах, че архитектурата не може да съществува без ирония... Това ме настрои да създавам архитектура като форма на критика. Това ни позволи да приемем вулгарността вместо снобизма, светското вместо свещеното без срам... Беше неизпълнимо желание, траур по изгубеното – Хирошима, геноцида, а за преодоляване на тази бездна бяха избрани стилът на разума, чувството за хумор и парадоксът. След 20 години практика ще намеря начин да създавам архитектура без ирония.“[5]
Сграда на Berliner Volksbank на Potsdamer Platz в Берлин (1998)

В Италия той проектира гробницата на композитора Луиджи Ноно на гробището на остров Сан Микеле във Венеция (1994). В Германия по негов проект е построена сградата на Berliner Volksbank на Potsdamer Platz в Берлин (1998). В Русия участва в конкурса за реконструкция на Мариинския театър в Санкт Петербург (2003).[6]

В Полша дарява на фондация „Киото-Краков“ проекта за Центъра за японско изкуство и технологии „Манга“ в Краков, за което е отличен с командорския кръст на Ордена за заслуги пред Република Полша (1994)[7].

Архитектурните журналисти отбелязват влиянието на Казимир Малевич върху творчеството на Исодзаки. Проектът за Национална библиотека в Катар отпраща към архитектоните на Малевич, а проектът за нова сцена на Мариинския театър е фантазия на тема супрематизъм.[3]

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

Женил се е три пъти и има 2 сина от втората си съпруга.

Значими проекти[редактиране | редактиране на кода]

„Зала на столетието“, Нара, Япония
„Árboles gemelos“, вход на сградата на „CaixaForum“, Барселона, Испания (2001)
  • 1959 – 1960: Медицински център „Оита“, Япония.
  • 1962 – 1966: Префектурна библиотека Preita в Чита, Япония.
  • 1966 – 1970: Фестивал плаза Expo ’70, Осака, Япония.
  • 1971 – 1974: Музеят на модерното изкуство, Гунма, Таказаки, Япония.
  • 1972 – 1974: Общинския музей на изкуствата Китакюшу, Фукуока, Япония.
  • 1973 – 1974: Централна библиотека на Китакюшу, Фукуока, Япония.
  • 1979 – 1983: Сградата на Център „Цукуба“, Ибараки, Япония.
  • 1981 – 1986: Музей за съвременно изкуство (MOCA), Лос Анджелис, САЩ.
  • 1986 – 1990: Арт кула в Мито, Ибараки, Япония.
  • 1983 – 1990: Спортна зала за Летните олимпийски игри през 1992 г., Палау Сан Жорди, Барселона, Испания.
  • 1984 – 1987: Сграда на площад Ochanomizu – зала Casals, Токио, Япония.
  • 1986 – 1990: Арт кула Мито, Ибараки, Япония.
  • 1987 – 1989: Университет „Бонд“ – Библиотека, административна сграда, сграда на Факултета по хуманитарни науки Голд Коуст, Австралия.
  • 1987 – 1990: Сграда на Дисни в Орландо (Team Disney Building), Флорида, САЩ.
  • 1987 – 1990: Международен конферентен център Китакюшу, Фукуока, Япония.
  • 1987 – 1996: Палата на спортния комплекс „Палафолс“, Барселона, Испания.
  • 1990 – 1994: Център за японско изкуство и технологии „Манга“, Краков, Полша.
  • 1991: Колизеум да Коруня, Ла Коруня, Галисия, Испания.
  • 1991 – 1994: Музей за съвременно изкуство Наги, Окаяма, Япония.
  • 1991 – 1995: Концертна зала в Киото, Япония.
  • 1992 – 1998: „Зала на столетието“, Нара, Япония.
  • 1993 – 1995: „Домус“, научен музей в Ла Коруня, Испания.
  • 1993 – 1998: Център за конвенции и изкуства Граншип-Шизуока, Шизуока, Япония.
  • 1994 – 1999: COSI Колумб, Охайо, САЩ.
  • 1996 – 2002: Керамичен парк „Мино“, Гифу, Япония.
  • 1998 – 2007: Шенженски културен център, Шенжен, Китай.
  • 1999 – 2002: Нов вход на сградата на „CaixaForum“, Барселона, Испания.
  • 1999 – 2009: Исодзаки Атеа, Билбао, Испания.
  • 1998: Сграда на Berliner Volksbank на Potsdamer Platz, Берлин, Германия
  • 2000: Солунска филхармония, Гърция
  • 2005: Олимпийски стадион, Торино, Италия
  • 2014: Кула „Allianz“, Милано, Италия

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Отличия и награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Годишна награда на Архитектурния институт на Япония за 1967 и 1975[9]
  • Награда за изкуство „Майничи“ (1983)
  • Златен медал на Кралския институт на британските архитекти (RIBA Gold Medal) (1986)[9]
  • Международна награда „Архитектура в камък“ (1987)
  • Мемориална награда „Арнолд Брунър“ на Американската академия и институт за изкуства и литература (1988)
  • Награда на Чикаго за архитектура (1990)
  • Почетно отличие на Американския архитектурен институт (1992)
  • Почетен член на RIBA (1994)
  • „Златен лъв“ на Венецианското биенале за архитектура (1996)
  • Награда на Европейския културен център за 2012 г. за неговата венецианска инсталация Zhongyuan.[10][11]
  • Награда „Прицкер“ (2019)[9]

Полемики[редактиране | редактиране на кода]

През ноември 2014 г. Исодзаки атакува проекта на студиото на Заха Хадид, спечелил конкурса за нов национален стадион в Токио за Олимпийските игри през 2020 г. В пространно прессъобщение той остро осъжда проекта, заявявайки, че ще бъде „срам за бъдещите поколения“.[12] Исодзаки е само един от цяла редица прочути японски архитекти, които се противопоставят на проекта на Хадид.

Коментарът на Хадид за тази обединена атака се свежда до коментара, че макар всички подписали да са архитекти успели в международен план, все пак се оказало, че не търпят международни архитекти в своята страна.[13]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • (в съавторство) Katsura Imperial Villa. Phaidon, London, 2011, ISBN 978-0-7148-6254-5.
  • Welten und Gegenwelten. Essays zur Architektur. Herausgegeben und aus dem Japanischen von Yoco Fukuda; Transcript Verlag, Bielefeld 2011, ISBN 978-3-8376-1116-8
  • Virginia Ponciroli (ed.), Katsura Imperial Villa. Electa Architecture, Milano, 2005, ISBN 1-904313-37-X
  • Katsura Villa – Space and Form. Rizzoli, New York City, 1987, ISBN 0-8478-0783-5

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ((en)) Katherine Allen. Arata Isozaki Named 2019 Pritzker Prize Laureate. // ArchDaily, 2019-03-05. Посетен на 2019-03-05. (на английски)
  2. „Архитект, носител на награда Прицкер 2019 г.: Арата Исодзаки – Arata Isozaki“, archdesign.info.
  3. а б ((ru)) Ольга Кабанова, „Начать на разрушенном“, в-к „Ведомости“, 28 юни 2005.
  4. ((pl)) Członkowie Wydziału VI Twórczości Artystycznej, Polska Akademia Umiejętności.
  5. а б в г ((ru)) Екатерина Петрова, „Биография Арата Исодзаки“, сп. „Форма“.
  6. ((ru)) „Победителем конкурса на проект нового здания Мариинского театра стала студия Доминика Перро“, Fontanka.ru, 26 юни 2003.
  7. ((pl)) Monitor Polski, 1995, no. 6, 90
  8. Фотография: CityLife Milano Residential Complex 2004 – 2014, В: Zaha Hadid Architects, посетено на 8 март 2019.
  9. а б в ((en)) 2019 Pritzker Architecture Prize Media Kit. // The Hyatt Foundation, March 2019. Архивиран от оригинала на March 7, 2019. Посетен на March 6, 2019.
  10. ((en)) ECC AWARD. // Архивиран от оригинала на 2017-07-17. Посетен на 2017-07-11.
  11. ((en)) Time-Space-Existence in Venice. // Посетен на 2017-07-11.
  12. ((en)) Amy Frearson, „Zaha Hadid's Tokyo stadium will be „a disgrace to future generations“ says Arata Isozaki“, Dezeen, 10 ноември 2014.
  13. ((en)) Dan Howarth, „Zaha Hadid says Tokyo stadium criticism is „embarrassing“ for Japanese architects“, Dezeen, 14 декември 2014: „They don't want a foreigner to build in Tokyo for a national stadium. On the other hand, they all have work abroad. Whether it's Sejima, Toyo Ito, or Maki or Isozaki or Kengo Kuma.“

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]