Загоричанско клане

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Загоричанско клане
Част от Македонски въпрос
Местоположение Загоричани
Дата
25 март 1905 г.
Цел ликвидиране на българщината в Костурско
Смъртни случаи 62
Извършители гръцки чети

Загоричанското клане е опожаряването на костурското село Загоричани, Южна Македония, и избиването на 62 мирни жители българи от страна на гръцки чети на 25 март (7 април нов стил) 1905 година, на църковния празник Благовещение.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

През XIX век Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско и си спечелва прозвището Малката София.[1] Населението на Загоричани в началото на XX век е почти изцяло българско екзархистко[2], а в селото работят две български училища.[3] Населението се включва в националосвободителната революционна борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и участва в Илинденско-Преображенското въстание. При потушаването на въстанието селото е опожарено от турската армия на 15 август 1903 година, а между 55[4] – 150[5] жени, деца и старци са изклани. Британският журналист Хенри Брайлсфорд посещава селото и фотографира руините на Загоричани.[6] Въпреки това от Загоричани са родом няколко гъркомани, дейци на гръцката въоръжена пропаганда, а по спомените на Германос Каравангелис при клането в Загоричани са убити и няколко от неговите шпиони погрешка.

Пощенска картичка с девиза на Мелас „Българин да не остане“

След Илинденско-Преображенското въстание гръцката въоръжена пропаганда в Македония се активизира. Елиномакедонският комитет в Атина започва да изпраща въоръжени чети във вътрешността, които се ръководят от Костурския митрополит Германос Каравангелис. Цел на организацията според Павлос Мелас е:

Трябва да попречим на българите да вършат пак злодеяния и да повторят миналогодишното лъжевъстание, защото целият свят е на път да признае, че тук има само българи. Това трябва да стане тази година, а догодина можем да поработим и за свободата.[7]
Текст от Алманах Македония:„Костурскиятъ гръцки митрополитъ, каймакаминътъ и воен. комендантъ при топа, насоченъ срещу български села“.

Гръцката пропаганда се поставя в услуга на турската власт и подпомага унищожението на българските чети. Според главния османски инспектор Хилми паша:

Деянията на гръцките чети, ако и да са противозаконни и да подлежат и на наказания, но понеже тия чети се сражават само с български чети, а когато се срещнат с редовната войска се предават без да употребяват оръжие – тяхното съдене бе предоставено на обикновени съдии. Имаме донесение от полковник Леон Ламуш, че има случаи при които в сражение с български чети в Ениджевардарско, андартите подпомагаха турската войска и техните ранени бяха лекувани в турски военни болници.[8]

Според Германос Каравангелис:

... съюзът с турците е само временен. Ще дойде великият ден, когато елинизмът ще предяви своите права. Но е необходимо първо да се смажат българите.[9]

Поради това, че Загоричани активно участва във въстанието, не приема върховенството на Цариградската патриаршия[10] и е пречка на гръцките идеи, андартът Георгиос Цондос (Капитан Вардас) решава да „накаже“ селото. Конкретна причина за това е изгарянето от чети на ВМОРО на Чуриловския и Сливенския манастир, центрове на гръцката въоръжена пропаганда в района.[11] Според Стаматис Раптис на андартите е наредено да избият всички жители на селото над 16-годишна възраст. Заповедта идва от „лице, на което отмъстителите дължаха сляпо повиновение“.[12] Самият Германос Каравангелис признава, че е предоставил списък с видните българи, които Капитан Вардас трябва да убие.[11]

Клане в Загоричани[редактиране | редактиране на кода]

Четата на капитан Вардас

Гръцките андартски чети на Георгиос Цондос, Евтимиос Каудис, Георгиос Макрис и Павлос Гипарис, капитаните Йоанис Каравитис, Теодорос Кукулакис, Йоанис Пулакас, Стефанос Дукас (Мальос) и Филипос Китринярис се съсредоточават в гръцкото село Лошница.[13] Към 20 март 1905 година общият им брой надминава 300 души.[13] На 24 март 1905 година италианският жандармерийки офицер на турска служба в Костур Козма Елилио Манера получава информация за готвената андартска акция и нарежда на турския офицер Ниязи бей да пренощува същата вечер в Загоричани, но той от своя страна отсяда с отряда си в близкото Куманичево.[14] В близост е и разположеният в Клисура турски военен гарнизон, въпреки това движението и акцията на андартските чети остават незабелязани.[13] Остават съмнения за тайна подкрепа от турската официална власт, които са описани в доклад на Андрей Тошев, български търговски представител в Солун. При разследването на събитията той споделя мнението на консулите за неадекватната намеса на турската власт:

Недопустимо е движението на такава многобройна чета да остане незабелязано отъ органитѣ на гражданската и военната власть. Нѣколко дена преди нападението, турска войска, дошла въ Загоричани, сѫщо свирила съ трѫба, а офицерътъ успокоилъ изплашенитѣ селяни, като имъ казалъ, че щомъ чуятъ трѫба, да знаятъ, че е войска и да не се тревожатъ. Нѣколко дена наредъ преди нападението, аскерътъ правилъ обиски въ Загоричани, така че, ако нѣкои отъ селянитѣ сѫ имали орѫжие, скрили сѫ го и не сѫ го имали на рѫка, за да се бранятъ. Заминаването на Костурския каймакаминъ, безъ да се яви предъ консулитѣ, е другъ не по-малко подозрителенъ фактъ.[15]
Германос Каравангелис, зад него Козма Елилио Манера и други турски офицери.

Известни са идеите за съвместни турско-гръцки акции срещу българите. Германос Каравангелис пише до Солунския митрополит в 1902 година писмо, в което се казва:

Турският всеобщ главатар Несат паша чрез моите разузнавачи поиска да узнае моето мнение за изпращане на поделение да прогони българските шайки. Отговорих му, за да се унищожат българските шайки, ще трябва в една нощ да се обсадят поне 40 села и да се хванат живи всички членове на шайките.[16]

На 25 март (7 април нов стил) 1905 година, на църковния празник Благовещение, андартските чети първо обкръжават[17], а след това нахлуват рано сутринта в Загоричани, кординирани от Ставрос Цамис[18]. Нападението е съпроводено със звуци на военни тръби, които използва турската армия за сигнализация. Това е част от тактиката на андартите, които знаят, че българите ще скрият оръжието си, за да не бъде намерено при претърсване от страна на турската власт.[19] В селото пламват пожари от всички страни и андартите събират 20 души видни възрастни граждани в центъра на Загоричани. След два часа се оттеглят с тях в планината Върбица, когато пристига и турската армия начело с Ниязи бей и селяни, избягали още при нападението в съседните села. В селото са убити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени. От всички заловени един човек се завръща в селото.[20]

Списък на жертвите[редактиране | редактиране на кода]

Номер Име Възраст Номер Име Възраст
1 Ноле Дуков 100 г. 31 Христо Темов 63
2 Таси Рапов 50 32 Димитър Кондев 40
3 Мите Лазов 56 33 Дине Цуцулев-Даскало 45
4 Кузо Самарджията 48 34 Кузо Дрендов 76
5 Иван Колокотронкин 25 35 Дине Колев-Бушунанчев 25
6 Яни Кандзов 58 36 Коле Юнако 18
7 Христо Кандзов 48 37 Филе Гйончев 50
8 Ицо Маразето 60 38 Син му Стоян 20
9 Мите Филцов 50 39 Яко Евреина, праматар 70
10 Мище Иоткин 75 40 Пандевица Миталкова 25
11 Стоян Костандов 40 41 жената на убития Васил Чичов-Търпа 45
12 Киряко Сапунаров-Палячо 47 42 Тана – дъщеря на мухтарина Яне Кандзов 14
13 Петър Шпатов 20 43 дъщеря на Кузо Самарджията-Ангелина 10
14 Ноле Манчев 70 44 дъщеря на същия – Елена 7
15 Гиро Василев-Моди 20 45 дъщеря на същия – Мария 4
16 Мите Погончев 70 46 майка им Султана 40
17 Петър Мацурев 55 47 Поп Стефан 60
18 Сидо Вулев 51 48 Вангел Гацов 70
19 Никола Блачев 54 49 Никола Костандов 75
20 Син му Георги 17 50 Кузо Нанов 55
21 Марко Вангеловски-Калфата 75 51 Кузман Костандов 75
22 Яне Курувешов 60 52 Мите Шклифа 65
23 Гило Курувешов 45 53 Ванук Киров 50
24 Таси Курувешов 40 54 Коле Илко Дуков 30
25 Зисо Димовичин 75 55 Васил Чичов 55
26 Син му Петрето 14 56 Наум Мишков Драшката 65
27 Яне Зафираков 20 57 Андон Печитиков 50
28 Мите Констандинкин 50 58 Янчо Туруфиев 50
29 Георги Ронза говедарина 65 59 Наки Калешин Гайдаржията 47
30 Георги Тагаров 26 60 Коста Шефов 65

Международна комисия в Загоричани[редактиране | редактиране на кода]

Картичка „Помнете Загоричани“.
Резолюция на митинг в Пловдив по повод клането.
Резолюция на митинг в Пазарджик по повод клането.

Още по време на нападението от селото са изпратени двама куриери, които да информират властта в Битоля за случилото се, които обаче са задържани от турски аскери преди да стигнат консулския град. Наместо тях Атанас Коков от Бобища информира австро-унгарския и руския консул за случилото се.[21] Привечер в Загоричани пристига лично жандармерийският офицер Козма Елилио Манера, който не позволява убитите да бъдат погребани, за да може международна комисия да разследва случилото се. Костурският каймакамин нарежда труповете да бъдат погребани, но селяните не изпълняват заповедта. След четири дни в Загоричани пристига комисия, съставена от австро-унгарския консул Оскар Прохаска, руския консул Виктор Кал, двама италиански, трима турски офицери и загоричанеца, живеещ в Битоля, Наум Темчев. На тях селяните от Загоричани предават писмено изложение-протест, а селяните от близките села също протестират[22].

Битолският главен жандармерист полковник Албера казва:

Като офицер от италианската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с такава префинена жестокост не съм видял досега и не намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието.[23]

Английският консул Мак Грегър пише до английския посланик в Цариград:

Общият брой на незакопаните тела намерени от полковника и двамата консули е 68, включително 6 жени и две деца, като последните са прободени с щикове, и разпорени, а в един случай е открито, че цяло семейство е взривено с динамитени бомби от примитивен тип, хвърлени през дупките направени в стените на тяхната къща. Освен изгарянето на 13 къщи и също толкова плевни, гърците съзнателно са изклали много добитък, а малкият брой на ранени, около половин дузина, свидетелства за съвършения метод по който е извършена касапската работа за това кратко време от час и половина... Трябва също да изразя очевидната разлика между клането в Загоричани и убийствата извършени от екзархистите против патриаршистите, защото докато първите почти безпогрешно избираха своите жертви между лицата, за които се знае или има съмнение, че са виновни за предателство, то гърците изглежда, не са били заинтересовани от друг мотив, освен да убият колкото може повече екзархисти...[24]

Българският търговски агент Андрей Тошев, в таен доклад до българското правителство, пише:

Тѣ – рускиятъ и австрийскиятъ консули и италианските офицери Албера, Гастолди и Манера – сѫ потресени отъ това, що сѫ видѣли и констатирали. Изъ улицитѣ, край църквата, навсъкѫде лежели трупове, обезобразени жестоко. Имало 5-годишни деца съ разпорени кореми, жени убити съ разсечени рѫце. На нѣкои черепитѣ били разбити и мозъка изтекълъ, на други очитъ извадени, рѫцетѣ и краката сѣчени и пр. Единътъ отъ селскитѣ свещеници, 60 годишенъ старецъ, тоже убитъ, е билъ покритъ цѣлъ съ рани. Едно цѣло семейство избито съ бомби, които сѫ били хвърлени въ кѫщата презъ кумина и презъ две нарочно отворени дупки. Бащата, майката и дветѣ деца сѫ ужасно обезобразени отъ бомбитѣ. Най-малкото, 5-годишно момиченце, е искало да избѣга, презъ вратата, но е било разпрано отъ байонетитѣ на гърцитѣ.

Рускиятъ консулъ г. Колъ плачеше, когато ми разправяше това що е видѣлъ. Австрийскиятъ консулъ г. Прохаска едвамъ си задържаше сълзитѣ. Тѣ заявяватъ, че подобни ужаси не сѫ видѣли да правятъ и турцитѣ презъ възстанието.

Консулитѣ прибавятъ, че при влизането имъ въ селото миризмата на разлагащитѣ се трупове, писъцитъ и риданията на останалитѣ живи можели да покъртятъ душата и на най-жестокосърдечнитѣ[15].

Последици[редактиране | редактиране на кода]

След клането голяма част от населението на Загоричани емигрира в България и САЩ.[25]

Неблагоприятният за гръцката пропаганда отзвук е причина командващите на четите в Македония да получат нареждане временно да се въздържат от „нападения и сражения“. В документ, заловен от турските власти, се казва:

Издигнатите до небесата оплаквания по случай сражението в с. Загоричане създадоха пречки и мъчнотии за борбата ни в Македония. За да не се дава повод на османското правителство да предприема гонения срещу нас и тъй като отсега нататък хората, които се заловят, ще бъдат предавани на специални военни съдилища (извънредните), додето не се премахнат тези настроения и додето не престанат протестите на консулите в Битоля, съветваме ви да отбягвате всякакви инициативи и действия.[26]

В България са проведени серия протестни митинги и по Черноморието избухват антигръцки вълнения, в резултат на които е опожарен град Анхиало и част от черноморските гърци се изселват в Гърция.

Битолският секретар на българското търговско агентство Манол Ракаров раздава на пострадалите загоричанци 1200 лева помощи през 1905 година[27]. В 1921 година загоричанският търговец Димитър Спирков дава пари за построяването на църквата „Свети Димитър“ в Цариград. На надпис над притвора на църквата се споменава, че църквата е построена в памет на загиналите в Загоричани.[28] В 1930 година в София е издадена книга със спомени по повод 25-та годишнина от клането в Загоричани.

Поема за клането в Загоричани от Павлос Гипарис[29][редактиране | редактиране на кода]

На гръцки На български

Αρχηγοί κι οπλαρχηγοί όλοι πλειοδοτούνε,
„στο κέντρο αυτό οι Βούλγαροι πρέπει να κτυπηθούνε“.

Η τρομερά απόφασι ελήφθη ενα βράδυ,
να στείλουν 92 Βουλγάρους εις τον Άδη!
Με λύσσα να εκδικηθούν όλοι αποφασίσαν,
πρώτη φορά τέτοια σφαγή όλοι τους εποθήσαν...
Κι εισήλθανε εις την Μονή Αγίων Αναργύρων
κι εκάθησαν εις τα κελιά που ήτανε τριγύρω,
Την Εκκλησιά οι Βούλγαροι την είχανε καμμένη,
προ δυό μηνών προτήτερα την είχαν ληστεμένη!

Κι όσοι εκ των εκδικητών ήσαν νεοφερμένοι,
και είδαν την εκκλησία μας έτσι αποτεφρωμένη,
„εκδίκησι“ φωνάξανε, „να τρομοκρατηθούνε,
την Ιερά θρησκεία μας να τήνε σεβαστούνε“.

Όλοι με μια ορμητική ιδέα προχωρούνε,
τη Ζαγορίτσα ήθελαν στίς φλόγες να τη δούνε.
Ο Βάρδας εκ του δυτικού μέρους επροχωρούσε
κι ο Μάλλιος εξ ανατολών την επολιορκούσε.

Όλοι επλησιάζανε και ο σαλπιγκτής σημαίνει,
μπαίνουν στη Ζαγορίτσανη, την πολυ-παινεμένη.
Ο Πούλακας και ο Μακρής, άνοιξαν το ντουφέκι
και στους Βουλγάρους ρίξανε
φωτιά κι αστροπελέκι.

Όλοι επροχωρουσανε να μπούνε εις την μάχη,
ο Καραβίτης και πολλοί άλλοι Βουλγαρομάχοι,
κι ο Βάρδας, σαν το κεραυνό,
στη μάχη μέσα μπαίνει,
και όλους τους εκδικητάς με λόγια τους θερμαίνει.
Αητοί πετάνε γύρω του, λιοντάρια παν κοντά του,
και γράφει με το ξίφος του ο Βάρδας τ’ όνομα του,
και ο Καούδης, στην κορυφή,
φύλαγε τα πλευρά του.

Ο Κουκουλάκης προχωρεί μέσα στο πανηγύρι,
του Καραβίτη ερρίξανε από 'να παραθύρι,
ο Κλείτος και ο Πήχεων, με το σπαθί στο χέρι,
και ο Γκούτας, ο αμίμητος, όπου δεν έχει ταίρι...

Μα δεν εμπόραγε κανείς για να τους συγκράτηση,
το αίμα το Βουλγαρικό έτρεχε σαν τη βρύση!
Σκοτώνουν οι εκδικηταί όσους να βρουν μπροστά των,
φθάνει να είναι Βούλγαροι, γιατί πονεί η καρδιά των.

Τρέλλα 'χε τους εκδικητάς πιάσει την ώρα εκείνη,
μανιακά φωνάζανε „εκδίκησι να γίνη!“
Άγγελοι, γίναν δαίμονες, εις την καρδιά, στην όψι,
γιατί Βουλγάρων είχανε πολλά κεφάλια κόψει.

Όλη ή Ζαγορίτσανη με πτώματα εστρώθη
και είναι θαύμα αληθινά Βούλγαρος πώς έσώθη!
Πολλοί επυροβολούσανε από τα σπίτια μέσα,
μα μπήκανε οι εκδικηταί και τους εξεμπέρδεψαν,
κομίτες, δημογέροντας, και ψεύτικους παππάδες,
όλοι, Αρχηγοί και Οπλαρχηγοί, γινήκαμε πασάδες...

Όπου έγινε αντίστασις έκαψαν και τα σπίτια,
γιατί είχανε οι εκδικηταί τον πόνο μέσ' στα στήθεια.
Αυτά αποτελούσανε την φρικαλέα εικόνα,
θα το θυμούνται οι Βούλγαροι ολόκληρον αιώνα.

Главатарите и въоръжените водачи определиха цената
„в този център българите трябва да се пребият“.

Страшно решение се взе една вечер,
да изпратят 92-ма българи в ада!
Всички решиха да отмъстят с бяс
и за пръв път такова клане пожелаха.
И влязоха в манастира „Св. Анаргиро“
и насядаха по килиите наоколо.
Българите бяха изгорили църквата,
преди два месеца я бяха ограбили!

И които от отмъстителите бяха новодошли,
виждайки църквата така изпепелена
завикаха за отмъщение, за да всеят страх
и да ги накарат да уважава светата ни вяра!

Бурната идея ги подтикваше да вървят,
искаха да видят Загоричани в пламъци,
Вардас идваше от запад,
Малиос ги обсади от изток.

Всички се приближиха и тръбача даде сигнал,
влязоха в прехваленото Загоричани.
Пулакас и Макрис откриха стрелбата
и се нахвърлиха на българите като
като огън и гръм от ясно небе.

Вървяха всички, за да влязат в битката
и Каравитис и други българоборци,
Вардас като мълния в битката се хвърли
и думите му стоплиха всички отмъстители,
орлите летяха край него и лъвовете бяха наблизо.
И Вардас записа името си с меч,
a Каудис от върха пазеше страните му.

Кукулакис навлезе навътре в панаира,
стреляха на Каравити от един прозорец,
Клейтос и Пихеон с мечове в ръце,
а Гутас беше неподражаем,
никой не можеше да ги удържи.

Кръвта на българите течеше като от чешма
Отмъстителите убиваха които се мяркаха пред тях,
стига само да бяха българи,
защото ги болеше душата и лудост обхвана отмъстителите.

В този час, крещяха за отмъщение,
ангелите се превърнаха в демони,
защото отрязаха главите на много българи.

А цяло Загоричани беше постлано с трупове,
И наистина чудно беше как още българи бяха оцелели
и стреляха от прозорците на къщите си,
но отмъстителите нахлуха в тях и ги избиха,
комити, старейшини и лъжовни свещеници.

Главатарите и въоръжените водачи се превърнаха в турски паши
и където срещнаха съпротива подпалиха къщите
Защото отмъстителите чувстваха болка в гърдите си
Всичко това беше една ужасна картина
Ще я помнят българите цял век!

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Report on the Macedonian Movement in Area Florina 1944. (By Capt. P. H. Evans, Force 133)
  2. Ζαγορίτσανη
  3. Brancoff, D.M. „La Macédoine et sa Population Chrétienne“. Paris, 1905, pp. 180-181.
  4. Македония и Одринско (1893 – 1903). Мемоар на Вътрешната организация, 1904, стр. 202.
  5. Чекаларов, Васил. Дневник 1901 – 1903 година, Ива Бурилкова, Цочо Билярски, ИК „Синева“ София, 2001, стр. 294.
  6. H. Brailsford, „Macedonia: Its Races and Their Future“, Methuen & Co., London, 1906,p.159-165
  7. Силянов, Хр., „Освободителните борби на Македония“, Том II, стр. 139.
  8. Документи на Балканската история, София, 1942 г., т.4, доклад 447 и 25, цитирано по: Благой Петров, „Наранената земя“, Алкор, Бургас, 1995.
  9. Brailsford, Henry N. Macedonia: Its Races and Their Future, Methuen & Co., London, 1906, p. 194.
  10. Сониксен, Алберт, „Изповедта на един македонски четник“, Изд. на Отечествения фронт, Трето издание, София, 1983 г., бел. 23
  11. а б Каравангелис, Германос, „МАКЕДОНСКАТА БОРБА (СПОМЕНИ)“, приложение към „ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ, ДНЕВНИК 1901 – 1903 г.“, Ива Бурилкова, Цочо Билярски, ИК „Синева“ София, 2001 г., стр. 359.
  12. Ράπτη, Σταμάτη. „Ιστορία του Μακεδονικού αγώνος“, σ. 1002.
  13. а б в Силянов, Хр., „Освободителните борби на Македония“, Том II, стр.208-210
  14. Патеров, Илия Г., „Загоричани“, Издание на Загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930 г., стр. 15.
  15. а б Силянов, Хр., „Освободителните борби на Македония“, Том II, стр. 209.
  16. Тзавелла, Христофор. „Кръстникът на първите войводи на ВМОРО и ВМОК отец Търпо Поповски“, Македония прес, София 2003 г., стр. 33-34.
  17. Basil K. Gounaris, The Macedonian Struggle 1903 – 1912. Paving the Way for the Liberation, стр.11.
  18. Δημήτρης Λιθοξόου, Πληθυσμός και οικισμοί της περιοχής Φλώρινας
  19. [1] Σταμάτη Ράπτη, „Ιστορία του Μακεδονικού αγώνος“, стр. 990
  20. Патеров, Илия Г., „Загоричани“, Издание на Загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930 г., стр. 4.
  21. Патеров, Илия Г., „Загоричани“, Издание на Загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930 г., стр. 9.
  22. Патеров, Илия Г., „Загоричани“, Издание на Загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930 г., стр. 6-10.
  23. Патеров, Илия Г., „Загоричани“, Издание на Загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930 г., стр. 10.
  24. Трајановски, Александар. „Андартскиот колеж во Загоричани“, Скопие, 1995 г.
  25. Патеров, Илия Г., „Загоричани“, Издание на Загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930 г., стр. 6-10.
  26. Дорев, Панчо. Костурско в Македонската революция. Официални документи из тайните турски архиви на Великото везирство и на Хилми паша, София, 1937, с. 66-67.
  27. Славов. С. Българската дипломация в Македония и Одринско и ВМОРО, в: Известия на българското историческо дружество (ИБИД), том 41, 2011, стр.322.
  28. Българска православна община в Истанбул, взето от http://www.svetistephan.com на 24 май 2010.
  29. Λάζαρης, Γιάννης, „Το μακελειό της Ζαγορίτσανης“, взето от сайта http://freeinquiry.gr, посетен на 24.05.10 г.
     Портал „Македония“         Портал „Македония