Нестинарство

Нестинарство
Обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО
Име в регистъра	Nestinarstvo
Регион	Европа и Северна Америка
Държава	България
Тип	Културно
Вписване	2009  (33та сесия)
Нестинарство в Общомедия

Български нестинари

Нестинарството (на гръцки: Αναστενάρια) е древен езически култ, при който извършващите го след изпадане в транс танцуват боси върху жарава въглени.

Това е един от най-старите български обичаи, който в миналото е бил практикуван и в Беломорска Тракия, а днес е запазен само в няколко села в планината Странджа – Българи, Кости, Бродилово. През 2009 г. ритуалът е включен в Списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство. Според някои изследователи корените на ритуала се крият в езическото минало на тези земи и произхождат от култа към Слънцето при траките.

Според традицията нестинарите играят вечерта в деня на Св. св. Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил). Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които през 1913 година попадат в България, а друга част остават в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 1920-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи.

Има различни възгледи за семантиката на името αναστενάρια, анастенария (на гръцки) или „нестинарство“ (на български). Според някои, името идва от гръцката дума „анастенагмос“ – въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс. Според други името идва от гръцкото „(х)естиа“ – огън. Възможно е да произлиза и от ανασταίνω (анастено) – възкръсване.

В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в планината Странджа – Българи.

В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Кара кавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Серско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско.

За първи път обичаят е документиран писмено през 1862 г. от Петко Р. Славейков.

Според някои историци обичаят се свързва с езически ритуали, запазили се от времето на траките.

Въпреки че нестинарите играят върху жаравата с икона на Св. св. Константин и Елена, обичаят от християнска гледна точка е откровен демонизъм и е осъден като такъв от Църквата.

Нестинарството представлява танц с боси крака върху жарава. Подготовката на събитието започва още от ранни зори с „обличане“ на нестинарските икони. Поставя се ярко червен плат, обшит със стари сребърни пари и украсен с цветя. Провежда се шествие из селото, а иконите се носят към аязмото на св. Константин от трима юноши, след което се провежда ритуално измиване на дръжките им. Привечер епитропа (църковен настоятел)и нестинарите отиват в параклиса св. св. Константин и Елена, след което вдишват тамяновия дим и се молят пред иконите. Тогава водата от извора се приема за най-лековита през годината. След като се свечери, пред параклиса идват всички хора от селото, както и музикантите – гайдар и тъпанджия. Изпълняват три специални мелодии в точно определено време. Първата се изпълнява по време на предвижването от параклиса до жаравата, втората по време на самото ходене по огъня, а последната се свири накрая, като носи наименованието „Костадинско“ хоро. След като иконите са осветени и селото е обиколено, нестинарите се прибират в параклис (наричан конак). Там се пазят иконите на Св. св. Константин и Елена и прекарват времето до вечерта и слушат непрекъснатото биене на тъпан, след което изпадат в транс. Достигайки жаравата с танца си, нестинарите навлизат в кръга с подвиквания. Носят в ръцете си икони, кърпи, кандила.В същото време на площада се пали огън, който се поддържа от най-стария нестинар или нестинарка (те обикновено са на възраст, при която вече не играят).

На свечеряване огънят вече започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва и истинският танц – нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и продължават да викат. Танцьорите танцуват, държейки украсената с цветя икона на светите Константин и Елена. Нерядко изпадналите в транс правят предсказания. Постепенно танцът става по-бавен, движенията на нестинарите са по-спокойни и накрая танцът завършва. Когато приключи ритуалът, всички се хващат на Костадинското хоро за здраве.

Забележително е, че след него нестинарите нямат рани или изгаряния по краката. И в това се състои най-голямата магия на нестинарството.

В някои селища обичаят продължава два дена, като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Юношите и иконата влизат във всеки дом, а на площада на селото се играе хоро. Нестинарите отново изпълняват своя танц на фона на обредна музика. На края на танца всеки от тях се прекръства три пъти, целува иконата и отива в параклиса.

Нестинарство се е практикувало само от „нестинарски“ фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъстващите на обреда.

Подобни ритуали са известни и при някои други народи. Има легенди за хора в Италия, които ходят по нажежени въглени, без да си причиняват вреда. Ритуалът е съществувал и в Китай, Япония, както при някои арабски племена в Алжир и Мароко. Изкуството на ходенето по жарава владеели шамани в Мала Азия, Сибир, Африка, Америка и на някои острови в Тихия океан.

Външни препратки

• Нестинарството – болна мистика и езическа ритуалност – част 1
• Нестинари в Струмяни
• Нестинарството бе обявено официално от ЮНЕСКО за световно нематериално културно наследство
• Георгиева, Иваничка, Нестинарството в Странджа, в: Културно-историческо наследство на Странджа-Сакар, София 1987, с. 105 – 114
• Христо Силянов за нестинарството, из: Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903 г., София 1934
• Нестинарството в Каракавак (Мавролевки), Гърция (на гръцки)
• Нестинари
• Anastenaria
• С. Шивачев. Нистинаре. 1898 г. (1871 г.)