Нестинарство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Нестинарство
Обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО
The Firedancer.jpg
В регистъраNestinarstvo
РегионЕвропа и Северна Америка
МестоположениеFlag of Bulgaria.svg България
ТипКултурно
Вписване2009  (33-та сесия)
Нестинарство в Общомедия
Български нестинари

Нестинарството (на гръцки: Αναστενάρια) е ритуал от Източна Тракия, свързан с култа към светите Константин и Елена, при който участниците танцуват боси върху жарава въглени. Разпространен е в Странджа (България) и в Северна Гърция.

През 2009 г. ритуалът е включен в Списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство и в Националната представителна листа на нематериалното културно наследство „Живи човешки съкровища – България“ по предложение на Регионален исторически музей (Бургас).[1]

Ритуал[редактиране | редактиране на кода]

Нестинарството представлява танц с боси крака върху жарава. Според традицията нестинарите играят най-често вечерта в деня на свети Константин и Елена (вечерта на 21 май), но на някои места това се прави на храмовия празник и събора на селото – Илинден (20 юли), свети Пантелеймон (27 юли), света Марина (17 юли), света Троица (50 дни след Възкресение), Еньовден (24 юни).[2]

Подготовката на събитието започва още от ранни зори с „обличане“ на нестинарските икони. Поставя се яркочервен плат, обшит със стари сребърни пари и украсен с цветя. Провежда се шествие из селото, а иконите се носят към аязмото на св. Константин от трима юноши, след което се провежда ритуално измиване на дръжките им. Привечер епитропът (църковният настоятел) и нестинарите отиват в параклиса св. Константин и Елена, след което вдишват тамяновия дим и се молят пред иконите. Тогава водата от извора се приема за най-лековита през годината. След като се свечери, пред параклиса идват всички хора от селото, както и музикантите – гайдар и тъпанджия. Изпълняват три специални мелодии в точно определено време. Първата се изпълнява по време на придвижването от параклиса до жаравата; втората – по време на самото ходене по огъня; а последната се свири накрая, като носи наименованието Костадинско хоро. След като иконите са осветени и селото е обиколено, нестинарите се прибират в използвана само от тях специална сграда (наричана конак или столнина).[2] Там се пазят иконите на св. Константин и Елена, а нестинарите прекарват времето до вечерта и слушат непрекъснатото биене на тъпан, при което изпадат в транс. Достигайки жаравата с танца си, нестинарите навлизат в кръга с подвиквания. Носят в ръцете си икони, кърпи, кандила. В същото време на площада се пали огън, който се поддържа от най-стария нестинар или нестинарка (те обикновено са на възраст, при която вече не играят).

На свечеряване огънят започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва истинският танц – нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и продължават да викат. Танцуват, държейки украсената с цветя икона на светите Константин и Елена. Нерядко изпадналите в транс правят предсказания. Постепенно танцът става по-бавен, движенията на нестинарите са по-спокойни и накрая танцът завършва. Когато приключи ритуалът, всички се хващат на Костадинското хоро за здраве.

В някои селища обичаят продължава два дни, като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Юношите и иконата влизат във всеки дом, а на площада на селото се играе хоро. Нестинарите отново изпълняват своя танц на фона на обредна музика. На края на танца всеки от тях се прекръства три пъти, целува иконата и отива в параклиса.

Нестинарство се е практикувало само от „нестинарски“ фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъстващите на обреда.

Има различни възгледи за семантиката на името αναστενάρια, анастенария (на гръцки), т.е. „нестинарство“. Възможно е названието да произлиза от гръцката дума „анастенагмос“ – въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс. Друга хипотеза свързва названието с гръцката дума „(х)естия“ – огън. Може да произлиза и от ανασταίνω („анастено“) – възкръсване.

Физическо обяснение на танцуването по огън[редактиране | редактиране на кода]

Противно на идеята, че краката на нестинарите не изгарят, защото те изпадат в транс или ги закриля висша сила, ходенето по жарава има научно обяснение. Два основни фактора правят ходенето по жарава възможно и предотвратяват изгаряния:

  • Въглените имат много ниска топлопроводимост.
  • Контактът между въглените и босите крака е много краткотраен. Нестинарите стъпват бързо по повърхността, без да задълбават към по-горещите въглени отдолу.

За краткия момент на допир и при лошата си топлопроводимост, въглените предават малка част от топлинната енергия към кожата.[3]

Разпространение и история[редактиране | редактиране на кода]

Обичаят е разпространен в началото на XX век в българските и гръцки села в района на Странджа,[2] част от които след Балканската война през 1913 г. попадат в България, а друга част остават в Турция. По това време сред влезлите в България територии нестинарство се парктикува само в българското село Българи и гръцкото Кости. Почти цялото гръцко население от двете страни на границата се изселва в Гърция през 20-те години на XX век и пренася със себе си нестинарските обичаи. В миналото нестинарството е било практикувано и в Беломорска Тракия.[източник? (Поискан преди 65 дни)]

В България нестинарството постепенно изчезва в средата на XX век. През 1955 година в Българи е останала само една нестинарка, която няма подготвена наследница.[2] По-късно се полагат усилия обичаят да бъде възстановен в автентичния си вид.[4]

В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Кара кавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Сярско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско.

Подобни ритуали са известни и при някои други народи. Има легенди за хора в Италия, които ходят по нажежени въглени, без да претърпяват вреда. Ритуалът е съществувал в Китай и Япония, а също и при някои арабски племена в Алжир и Мароко. Изкуството на ходенето по жарава владеели шамани в Мала Азия, Сибир, Африка, Америка и на някои острови в Тихия океан.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Първото свидетелство за обичая на нестинарството е публикувано през 1866 г. от българския общественик Петко Славейков.[5] Първото проучване на тази практика е направено през 1873 г. от гръцкия богослов Анастасиос Хурмузиадис по искане на Вселенската патриаршия.[6] Той разглежда обичая като повърхностно християнизиран остатък от древния оргиастичен култ към Дионис и макар да го осъжда като езическо суеверие, вижда в него аргумент срещу тезата на Якоб Фалмерайер за прекъснатия континуитет между Древна Гърция и съвременните гърци.[7] Хипотезата за древногръцкия или гръко-тракийския произход на нестинарството е широко застъпена в гръцката и българската етнография.[8][9][10]

Хипотезата за дионисовския произход на нестинарството почива повече на догадки, отколкото на надеждни доказателства, особено връзката му с тракийската религия, сведенията за която са много оскъдни.[11][12] Ключов аргумент срещу тази хипотеза е, че в известното за култа към Дионис липсват каквито и да е данни за основния елемент на нестинарството – танцуването върху огън. Гръцката етнографка Катерина Какури и българският фолклорист Михаил Арнаудов се опитват да обяснят нестинарството с възможно по-късно влияние от павликяни и богомили, които от своя страна са били повлияни от зороастрийския култ към огъня.[13] Гръцкият археолог Константинос Ромеос допуска връзка със споменатото от Страбон ходене по огън на жриците на Артемида в храма в Кастабала, но то не е свързано с култа към Дионис.[14]

Други автори изцяло отхвърлят древния произход на нестинарството, позовавайки се на липсата на сведения за такъв обичай до средата на XIX век и на разпространението му в област, сравнително близка до големи градски центрове като Константинопол и Одрин.[15]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Nestinarstvo, messages from the past: the Panagyr of Saints Constantine and Helena in the village of Bulgari. UNESCO. Посетен на 2017-06-03
  2. а б в г Вакарелски, Христо. Етнография на България. София, Наука и изкуство, 1977. ISBN 978-954-320-582-0. с. 519 – 521.
  3. Willey, D. 2007. Firewalking Myth vs Physics. University of Pittsburgh. Посетен на 2017-06-03
  4. Фол, В. Р. Нейкова, Огън и музика, София, АИ „Марин Дринов“, 2000, с. 16 – 18.
  5. Маринов 2015, с. 96.
  6. Маринов 2015, с. 72.
  7. Маринов 2015, с. 72 – 76.
  8. Маринов 2015, с. 75 – 79.
  9. Арнаудов, М. 1971. Нестинари в Тракия. – В: Студии върху българските обреди и легенди. Т. 2.
  10. Фол, Ал. 1981. Тракийското наследство в българската култура. – Исторически преглед. № 3 – 4.
  11. Archibald, Z.H., 1999. Thracian cult: from practice to belief, – Ancient Greeks West and East, ed. G. Tsetskhladze. Leiden: Brill, 427 – 68.
  12. Rabadjiev, K., 2015. Religion, – A Companion to Ancient Thrace, eds. J. Valeva, E. Nankov & D. Graninger. Chichester and Malden: Wiley-Blackwell, 443 – 56.
  13. Маринов 2015, с. 76 – 77, 96.
  14. Маринов 2015, с. 77.
  15. Маринов 2015, с. 78.
Цитирани източници
  • Маринов, Чавдар. Древна Тракия в модерното въображение: идеологически аспекти на конструирането на тракологията в Югоизточна Европа. // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 3. Споделено минало, оспорвани наследства. София, Издателство на Нов български университет, 2015. ISBN 978-954-535-902-6.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]