Ото Щрасер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ото Щрасер
Ото Щрасер
Роден
Починал
27 август 1974 г. (76 г.)
Родства Грегор Щрасер (брат)
Деца 2
Полит. партия Социалдемократическа партия (1917–1920)
Вьолкишер блок (1922–1925)
НСДАП (1925–1930)
Черен фронт (1930–1934)
Германски социален съюз (1956–1962)
Университет Хумболтов университет на Берлин
Занятие философ, редактор
Военна служба
Години 1914–1918
Преданост Германия Германска империя
Военно звание Лейтенант
Войск. поделение Фрайкорпс
Войни/битки Първа световна война

Ото Йохан Максимилиан Щрасер (на немски: Otto Johann Maximilian Strasser) е германски политик, националсоциалист. Заедно с брат си Грегор Щрасер, е водещ член на лявата фракция на НСДАП и се отказва от партията, поради спорове с доминиращата "хитлеристка" фракция. Той формира "Черен фронт", организация, предназначена да раздели нацистката партия и да я измъкне от хватката на Хитлер. Тя също функционира по време на своето изгнание и Втората световна война като тайна опозиционна група.

Неговата марка на националсоциализма сега е известна като щрасеризъм.

След Нощта на големите ножове бяга в Чехословакия и впоследствие в Канада, където прекарва годините на Втората световна война. Завръща се в Германия през 1955 г. и създава Германския социален съюз, но не успява да събере голяма подкрепа. Умира в Мюнхен през 1974 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

НСДАП[редактиране | редактиране на кода]

Роден в Уиндсхайм в Бавария, Ото Щрасер участва активно в Първата световна война. На 2 август 1914 г. се присъединява към баварската армия като доброволец. Той се издига в редиците като лейтенант и е ранен два пъти.[1] Завръща се в Германия през 1919 г., където се включва към Фрайкорпс, които смачкват Баварска съветска република, която е организирана на принципите на работническите съвети. В същото време, той се присъединява към Социалдемократическата партия. През 1920 г. участва в опозицията на Каповски пуч. Въпреки това, той все повече се отчуждава от позицията на реформаторско-социалистическата партия, особено когато потушава работническо въстание в Рур, а той напуска партията по-късно тази година. През 1925 г. се присъединява към НСДАП, в която брат му Грегор е член от няколко години и работи за своя вестник като журналист, като в крайна сметка го взима и него. Той се съсредоточава особено върху социалистическите елементи на партийната програма и ръководи лявата фракция на партията в северна Германия, заедно с брат си и Йозеф Гьобелс. Неговата фракция препоръчва подкрепата за стачки, национализация на банките и индустрията и - въпреки признатите различия - по-тесни връзки със Съветския съюз. Някои от тези политики не се нравят на Хитлер, който смята, че те са твърде радикални и прекалено отчуждаващи се от части на германския народ (средната класа и нацистките националистически индустриалци по-специално), а фракцията на Щрасер е победена на конференцията в Бамберг (1926 г.), а Гьобелс минава на страната на Хитлер. Унищожен, въпреки това, заедно с брат си Грегор, продължава като водещ ляв нацист в партията, докато не е изключен от НСДАП от Хитлер през 1930 г.

След НСДАП[редактиране | редактиране на кода]

След експулсирането си, той създава собствена партия, наречена Черен фронт, която е съставена от радикални бивши нацисти, в опит да раздели нацистката партия. Неговата партия се оказва неспособна да се противопостави на възхода на Адолф Хитлер на власт през 1933 г., а Щрасер прекарва годините на нацистката епоха в изгнание. Нацистката левица е унищожена по време на Нощта на дългите ножове през 1934 г., в която брат му Грегор е убит, оставяйки Хитлер като безспорен лидер на партията и способен да успокои както индустриалците, така и военните в приемането на новия си националсоциалистически режим. В допълнение към Черния фронт, в този момент Щрасер оглавява свободното германско движение извън Нацистка Германия, което се стреми да привлече помощта на германците по целия свят, за да доведе до падането на Хитлер и нацизма.

Изгнание[редактиране | редактиране на кода]

Щрасер бяга първо в Австрия, после в Прага, Швейцария и Франция. През 1940 г. той отива в Бермуда през Португалия, оставяйки в Швейцария жена и две деца. През 1941 г. той емигрира в Канада, където е прочутият "Затворник на Отава". През това време Гьобелс осъжда Щрасер като "Народен враг номер едно" на нацистите и за главата му е сложена награда от 500 000 долара. Той се заселва за известно време в Монреал. През 1942 г. той живее за известно време в Кларенс, Нова Скотия във ферма, собственост на немскоговорящия чех Адолф Шмид. Като влиятелен и неконтролиран бивш член на нацистката партия, който все още е верен на многото доктрини на националсоциализма, първоначално е възпрепятстван да се завърне в Западна Германия след войната, първо от съюзническите сили и след това от западногерманското правителство.

По време на изгнанието си, той пише статии за Нацистка Германия и нейното ръководство за редица британски, американски и канадски вестници, включително "New Statesman".

Завръщане в Германия[редактиране | редактиране на кода]

След като в продължение на няколко години му е забранено от западногерманското правителство, на Ото Щрасер е позволено да се върне в Западна Германия през 1955 г. с решение на Федералния административен съд. Той възстановява гражданството си и се установява в Мюнхен.

Той се опитва да създаде нова "националистическа и социалистическа" ориентирана партия през 1956 г., Германски социален съюз (често наричан наследник на активната между 1949-1952 г., и в крайна сметка забранена Социалистическа имперска партия), но нейната организация не успява да привлече подкрепа. През останалата част от живота си, Щрасер продължава да се застъпва за националсоциализъма до смъртта си в Мюнхен през 1974 г.

Ото Щрасер твърди, че е несъгласен относно расовата политика на нацистите. По време на по-късния си живот той твърди, че активно се противопоставя на тези политики в рамките на националсоциалистическото движение.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Strasser, Otto. Germany Tomorrow. Jonathan Cape LTD, 1940, p. 11. p. 12.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]