Правителство на България (1881 – 1882)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Шесто правителство
Flag of Bulgaria.svg 6-о правителство на България
Период
Сформирано 1 юли 1881
Разпуснато 23 юни 1882
Личности и партии
Партия(и) Консервативна партия
Държавен глава Александър I
Първоначален състав
Министри 6
~ мъже 6
~ жени 0
Хронология
Назначено от Александър I
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Ернрот
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Соболев

Шестото правителство на България е правителство на Княжество България, назначено с Указ № 565 от 1 юли 1881 г.[1] на княз Александър I Батенберг и е под прякото ръководство на княза. Управлява до 23 юни 1882 г.[2] в условия на така наречения „Режим на пълномощията“, след което е наследено от правителство на Леонид Соболев. Това е единственото българско правителство без министър-председател[3].

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Политика[редактиране | редактиране на кода]

Непосредствено след като II Велико народно събрание приключва работата си, е образуван нов кабинет без министър-председател. в който водеща роля имат консерваторите и руските генерали. Князът умело използва офицерите и руското влияние, за да утвърди позициите си след преврата[3].

По време на едногодишното си управление правителството провежда редица конструктивни реформи: Министерството на външните работи/дела/ и изповеданията е преустроено в по модерен европейски образец, образуван е Държавен съвет (приема се проектът на либералите за изборност на част от членовете му), жандармерията преминава под властта на Военното министерство. Организирана е комисия за разрешаване на чифликчийския въпрос, одобрени са правила за строежа на частни здания, назначена е Комисия за изпълнение, допълнение и привеждане в ред на съдопроизводството. Изработени са първите учебни програми и устав на Педагогическото училище.[4][3]

Правителството провежда безкомпромисна политика спрямо политическите си противници. Водачите на Либералната партия Драган Цанков и Петко Славейков са интернирани, направена е добавка към „Закона за печата“, предвиждаща да се иска разрешение на МВР/Д/ за издаването на вестник. Одобрен е закон, който затруднява свикването на протесни събрание и митинги. Разпуснат е Опълченският комитет. Подготвя се нов закон за чиновниците, издадени са правила за водене на статистиката, за пощите и телеграфите, за реорганизиране на финансовото министерство и събирането на „беглика“ и „арчима“ (вид данъци), приет е „Закон за окръжните и околийските началници“.[4][3]

Разрешаването на проблеми, свързани с железопътния транспорт, заемат водешо място във външната политика на кабинета. Консерваторите застават за изгодния за националните нинтереси проект на френската фирма „Шестбан“ за строителството на българската железопътна мрежа. Руските генерали и дипломатическият агент Хитрово поддържат офертата на руската фирма „Гинсбург-Струве“. Разногласията в кабинета по железопътния въпрос обтягат българо-руските отношения. Опитите за стабилизиране на вътрешнополическата обстановка в странта чрез образуването на нов коалиционен кабинет с участието на умерените либерали на Драган Цанков и консерваторите завършват без успех.[4][3]

Противоречията между двете групировки по отношение на Режима на пълномощията се оказват непреодолими. За да се разреши кризата, княза за пореден път използва авторитета на Русия и на 15 април 1892 г. при посещението си в Петербург успява да убеди император Александър III да отзове дипломата Хитрово и да изпрати в България руския генерал Леонид Соболев, който да оглави новия кабинет.[4][3]

Съставяне[редактиране | редактиране на кода]

Кабинетът, оглавен от Александър I Батенберг, е образуван от представители на Консервативната партия и руски генерали, начело на военното министерство и на министерството на вътрешните работи.

Кабинет[редактиране | редактиране на кода]

Сформира се от следните 6 министри[3].

министерство име партия
военен Владимир Крилов военен  
финанси Георги Желязкович Консервативна партия  
правосъдие Георги Теохаров безпартиен  
външни работи и изповедания Константин Стоилов (упр.) Консервативна партия  
народно просвещение Константин Иречек безпартиен  
вътрешни работи Арнолд Ремлинген (упр.) военен  

Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]

от 30 юли 1881[редактиране | редактиране на кода]

  • След промените от 30 юли външните работи и изповеданията оглавява:
министерство име партия
външни работи и изповедания Георги Вълкович Консервативна партия  

от 31 декември 1881[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
вътрешни работи Григор Начович Консервативна партия  

от 15 април 1882[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
военен Иван Лесовой (упр.) военен  

от 21 юни 1882[редактиране | редактиране на кода]

  • До изтичане на мандата на правителството военното министерство се оглавява от генерал:
министерство име партия
военен Александър Каулбарс военен  

Събития[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Димитров, Илчо. „Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението“. София, Издателство на „ОФ“, 1972.
  • Стателова, Елена и др. „История на България“. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВ. Указ № 565 от 1 юли 1881 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 47 от 10 юли 1881 г.
  2. а б Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 08.03.2015)
  3. а б в г д е ж Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN ISBN 954-528-790-X. с. 25-28.
  4. а б в г Димитров 1972, с. 134-140.
  5. Стателова 1999, с. 29-30.
  6. Димитров 1972, с. 109.
  7. Димитров 1972, с. 102-103, 112.
  8. Димитров 1972, с. 117.
  9. Димитров 1972, с. 123.
  10. Димитров 1972, с. 129.