Деветоавгустовски преврат
| Деветоавгустовски преврат | |
| — военен преврат — | |
| Място | София, Княжество България |
|---|---|
| Дата | 9 август 1886 г. |
| Жертви | няма |
| Резултат | детрониране на княз Александър I Български |
.jpg)
Деветоавгустовският преврат е военен преврат в Княжество България от лятото на 1886 година. Превратът е последван от контрапреврат и поредица от политически събития, които водят до абдикацията на княз Александър I Български, както и до тежка политическа криза в страната, продължила повече от година.
Предпоставки и подготовка
[редактиране | редактиране на кода]Предпоставка за преврата е прогресивното влошаване на отношенията между Батенберг и руския император Александър III след провала на режима на пълномощията и Съединението на Княжество България и Източна Румелия, извършено без съгласието на Петербург. Недоверието към княза намира отражение и в руската политика спрямо Княжеството.[1] Това дава повод за яростни нападки срещу Батенберг от страна на проруските политически групи (цанковисти и лъжесъединисти), които разглеждат покровителството на Русия като ключово условие за осъществяването на Санстефанска България[2]. Слуховете, че Сърбия готви ново нападение, което България – отслабена материално и финансово от войната през 1885 г. – няма да може да отрази, убеждава част от българските офицери през лятото на 1886 г. в необходимостта от спешно отстраняване на всички пречки за разбирателство с Русия. Допълнителен мотив за недоволството им дава кадровата политика в армията.[3]
Организатори на преврата са началникът на Военното училище майор Петър Груев, заместникът на военния министър, капитан Анастас Бендерев, и още двама офицери от военното министерство – капитаните Радко Димитриев и Георги Вазов. В заговора участва и руският военен аташе в България полковник Сахаров.[4]
В края на юли и първите дни на август, под предлог подготовка срещу сръбска мобилизация, Бендерев урежда разместване на войските около София. Верните на княза войскови части са изпратени по-далеч от столицата – две дружини от 1-ви пехотен полк да строи укрепления край Сливница, а 1-ви кавалерийски полк на учение в Самоков. Посветеният в заговора 1-ви артилерийски полк е оставен в София, а 2-ри (Струмски) пехотен полк е прехвърлен от Кюстендил в Перник.[5]
Превратът се забавя за няколко дни, докато заговорниците използват заплахата от сръбска или руска окупация, за да привлекат на своя страна офицерите от Струмския полк. По същото време Груев преговаря с министър-председателя Каравелов и военния министър Константин Никифоров, които се съгласяват да поискат от княза да абдикира, но изключват участие на армията и искат да се изчака до уреждане на източнорумелийския устав с османците и международен заем.[3]
Детрониране на княза
[редактиране | редактиране на кода]
В нощта на 8 срещу 9 август части на Струмския полк и юнкери от Военното училище влизат в София, неутрализират останалите в града части и обкръжават княжеския дворец. Александър I е арестуван и принуден да подпише указ, с който се отказва от трона.[6] Още същата сутрин е отведен към Оряхово и оттам с яхтата „Александър I“ по Дунав до руското пристанище Рени.[7][8]
Организаторите на преврата нямат ясни планове за следващите си стъпки. Те се надяват да съставят правителство, включващо всички политически партии, но се сблъскват с отказа на Каравелов и други водещи политици. Привечер, след консултации с руското външно министерство, е обявен съставът на временно правителство от русофили, начело с митрополит Климент Търновски.[9]
На 10 август повечето от войсковите части в страната полагат клетва за вярност към новото правителство. Още на същия ден обаче се появяват първите сведения, неблагоприятни за детронаторите. Председателят на Народното събрание Стефан Стамболов, който в този момент се намира в Търново, се обявява остро срещу преврата. Майор Никифоров отказва да участва в правителството и настоява да бъде изваден от състава му. Плевенският полк, намиращ се в Ловеч, отказва да признае новото правителство, а в Севлиево либералите провеждат демонстрация срещу преврата. Във Варненския полк офицерите отстраняват командира си, подкрепил преврата.[10]
Контрапреврат
[редактиране | редактиране на кода]На 10 август група офицери в Пловдив, начело с командващия Пловдивската бригада подполковник Сава Муткуров, се обявяват срещу преврата. Те получават подкрепата на някои либерали, като Иван Стоянович и Димитър Тончев, както и на британското консулство.[11] Установили контакт с полковете в Пазарджик, Хасково и Стара Загора, те започват да концентрират в Пловдив частите, неприемащи преврата и временното правителство.[12]
На 11 август Стамболов издава от Търново прокламация, с която обявява преврата за незаконен и назначава Муткуров за главнокомандващ на българската армия.[13] По негово нареждане Муткуров изпраща до ръководителите на преврата и до временното правителство ултиматум да се откажат от постовете си до 24 часа под страх от смъртно наказание.[14]
Преди изтичането на поставения срок Груев и началникът на артилерията майор Олимпий Панов се свързват със Стамболов в опит да предотвратят връщането на княза.[15] Преговорите не водят до споразумение, а в нощта на 11 срещу 12 август срещу временното правителство въстава 1-ви пехотен полк в Сливница.[16] Към 12 август привържениците на преврата остават изолирани в София и Шумен, след като командването на бригадата във Видин се отмята от правителството на Климент, а командирът на Сливенската бригада, майор Аврам Гуджев, е арестуван.[17] Същия ден с посредничеството на управляващия руското генерално консулство в София е съставено ново правителство начело с Каравелов.[18] Груев се отказва от главното командване и бяга от столицата заедно с други от детронаторите.[19] Войските, подкрепили преврата (Струмският и 1-ви артилерийски полк), остават още 3 дни на позиции край София срещу 1-ви пехотен полк.
Връщане и абдикация на княза
[редактиране | редактиране на кода]Каравеловото правителство получава признание и обещание за сътрудничество от Русия, но не и от водачите на контрапреврата в Търново и Пловдив.[20] Страхувайки се от гражданска война и чужда окупация (като заплаха се разглеждат Русия, Турция и Сърбия), Каравелов и колегите му искат отлагане на решението за възстановяване на Батенберг на престола до свикване на Велико народно събрание, а междувременно страната да се управлява от регентство. Стамболов, който се опасява от диктатура на пловдивските военни, отхвърля това предложение и кани княза (изведен от детронаторите от България и пристигнал в Лемберг, Австро-Унгария) да се завърне в най-кратък срок в страната.[21] На 16 август председателят на Народното събрание издава нова прокламация, в която се обявява за наместник заедно с Петко Славейков и Георги Странски и нарежда на пловдивските войски да завземат София.[22] Последното става на 17 август, след безкръвното оттегляне на войските на преврата и оставката на кабинета Каравелов.[23] Седмица по-късно Струмският и 1-ви артилерийски полк са разоръжени и разформировани в Кюстендил.[24]
Александър Батенберг е посрещнат в България на 17 август, но управлението му трае още само 9 дни. След последен, безуспешен опит за помирение с руския император, на 26 август князът абдикира и напуска окончателно България.[25] Властта е поета от регентство, начело със Стамболов. Въпреки оттеглянето на Батенберг през ноември 1886 г. в отношенията с Русия настъпва окончателен разрив. Офицерите-русофили, емигрирали в Румъния, организират с руска помощ неуспешен бунт през февруари 1887 г. Вътрешнополитическата криза е овладяна след избирането на Фердинанд Сакскобургготски за български княз през юни същата година. Отношенията с Русия са възстановени едва през 1896 г.[26]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София, Български писател, 1990. Том 1 – 2 (посетен на 26.03.2016).
- Стателова, Елена и др. История на нова България 1878 – 1944. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
- „Девети Август. Детронирането на княз Александра“, Симеон Радев, публикувано във в-к „Воля“, год. I., бр. 126, София, 9 август 1911 г.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Стателова 1999, стр. 36, 59 – 60, 65, 89
- ↑ Радев 1990, стр. 716 – 722, 732 – 734 (т. 1)
- ↑ а б Радев 1990, стр. 740 – 742, 753 – 765 (т. 1)
- ↑ Радев 1990, стр. 736 – 742 (т. 1)
- ↑ Радев 1990, стр. 751 – 752 (т. 1)
- ↑ Радев 1990, стр. 768 – 771 (т. 1
- ↑ Радев 1990, стр. 157 – 165 (т. 2
- ↑ Вълканов, Вълкан. Морска история на България. София, „Албатрос“, 2000. ISBN 954-751-008-8. с. 102.
- ↑ Радев 1990, стр. 18 – 22 (т. 2
- ↑ Радев 1990, стр. 27 – 33 (т. 2
- ↑ Радев 1990, стр. 49 – 53 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 55 – 58 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 77 – 78 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 34 – 35 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 87, 94, 101 – 103 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 116 – 118 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 90 – 92, 96 – 100, 130 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 111 – 113 (т. 2
- ↑ Радев 1990, стр. 112, 124, 133 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 126 – 129 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 134 – 135, 141 – 151, 154 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 156 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 191 – 192 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 245 – 249 (т. 2)
- ↑ Радев 1990, стр. 182 – 187, 195, 214 – 218, 230 – 236 (т. 2)
- ↑ Стателова 1999, стр. 93 – 97, 100 – 104, 141
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Павлович, Павел, съставител. Авантюрите на руския царизъм в България. По документите на царските архиви. Варна, Издателска къща „Стено“, 1991. Архив на оригинала от 2022-06-16 в Wayback Machine.
