Направо към съдържанието

Георги Миркович

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Георги Миркович
български революционер

Роден
Починал

Учил вУниверситет на Монпелие

Георги Вълков Миркович е български лекар, революционер, просветен деец и общественик.

Действителен член на Българското книжовно дружество от 1884 г. Народен представител в Третото велико народно събрание (1887 г.) и в Петото обикновено народно събрание (1887 – 1889). От 1891 до 1896 г. издава в Сливен сп. „Нова светлина или тълкуване тайните явления в природата“, а от 1902 до 1905 г. редактира и издава сп. „Виделина“, което събира разни спиритически явления. Един от първите трима ученици на Петър Дънов.

Георги Миркович е син на сливенския първенец Вълко Миркович. Роден е в Сливен, според някои автори през март 1825 г., според други през 1826 или 1827 г., а според лекарската му диплома – на 10 март 1828 г.[1][2] Първоначално учи в родния си град, а после в Котел при Сава Доброплодни; след това помага на баща си в дюкяна.

През 1847 г. въпреки нежеланието на баща си постъпва в Духовната семинария в Киев[1] със стипендия, издействана от д-р Иван Селимински за българчета. Там е съученик със Сава Филаретов, Иван Кишелски, Драган Цанков и др. Поради тежките условия в пансиона, станали причина той да се разболее, а други българчета да починат, през 1848 г. напуска и отива в Цариград да се лекува. При вестта за смъртта на баща му през същата година се връща в Сливен и, получил своя дял от наследството, отново отива в Цариград.[3]

Първоначално постъпва в гръцкото училище в Куру чешме,[1] но го напуска, недоволен от гъркоманското обучение и униженията спрямо българските ученици. През 1949 г. постъпва във френското католическо училище на лазаристите в квартала Бебек на Цариград. Много доволен е от обучението, остава там и го завършва.[3]

Между 1851 г. и 1856 г. следва медицина в Монпелие, Франция, с кратко прекъсване, когато следва във факултета в Пиза, Италия. На 30 юли 1856 г. в Монпелие защитава докторска тезa и получава докторат. Като студент във Франция Георги Миркович е награден от Наполеон III със сребърен медал за грижите му за болни от холера по време на епидемия.[1] Също във Франция Миркович преживява опитности, които за цял живот го правят убеден привърженик на парапсихичното и свръхсетивното познание.[3][4]

В края на 1856 г. се завръща в Сливен и започва частна лекарска практика. По това време главен учител там е Добри Чинтулов и двамата заедно водят битка срещу гърцизма и за откриване на българска гимназия, в което не успяват. През 1858 г. отива в Стара Загора по покана на общината и една година е градски лекар там.[5]

Между 1859 г. и 1861 г. е в Цариград. Работи като лекар, публикува в сп. „Български книжици“, а през 1860 г. излиза неговата „Кратка и методична българска граматика“, получила възторжени оценки. Драган Цанков, също автор на граматика, и Тодор Бурмов пишат положителни отзиви за нея в своите издания („България“ и „Български книжици“). В нея граматичните правила са много ясно формулирани и тя става основен труд в предосвобожденското образование на българчетата. След Освобождението е допълнена, преработена и издадена под друго название през 1883 г.[5]

В Цариград д-р Миркович попада в разгара на борбата за църковна независимост на българите. Той подкрепя идеята на Драган Цанков за уния с папата като начин за откъсване от Вселенската патриаршия (по-късно съжалявал за това).[1] На 15 март 1861 г. заедно с архимандрит Йосиф Соколски, дякон Рафаил Попдобрев, Драган Цанков и Йожен Борѐ заминават с параход за Италия, за ръкополагане на Йосиф като глава на Българската униатска църква. На 14 април Йосиф Соколски е ръкоположен за архиепископ, а на 26 април са приети на аудиенция при папа Пий ІХ, където Миркович и Цанков са наградени със златни Ватикански ордени. Руската дипломация, противничка на униатството, организира отвличането на Йосиф Соколски през юни същата година. Драган Цанков и д-р Миркович напускат Цариград.[5]

Между 1861 г. и 1863 г. е назначен за градски лекар в Болград, Бесарабия и същевременно е лекар на Болградската българска гимназия. От 30 януари до 12 август 1864 г. е временен директор на гимназията. От тази длъжност е освободен преждевременно от просветното молдавско министерство поради открито толериране на революционните настроения сред учениците. Отива в Браила и остава там, както сам пише, „по причина на народните ни работи до 1866 година, време, в което се състави назоваемият Букурещки български комитет“.[6]­

Завръщайки се през 1866 г. в Сливен, се запознава с Михаил Чайковски (Садък паша), който подкрепя идеята му във всеки вилает да се основе по едно българско класно училище. Снабден с препоръчителни посма от него, той отива в Цариград, където има срещи с висши турски чиновници: Али паша и Фуад паша.[1] Те го препращат в Русе при Митхад паша,[6] който поставя условие тези училища да бъдат смесени, т.е. в тях да има и турски ученици. Това фактически проваля идеята на д-р Миркович.[1][6]

От 1867 г. е градски лекар в Лом. Започва да сътрудничи на вестник „Македония“.[6] Участва в революционната дейност в района. Заедно с Манол Иванов предлагат опасната идея като мними привърженици на Високата порта да дават грешна информация за брожения и движения на чети. Според някои автори тези действия карат властта да ускори учредяването на Българската екзархия. В края на 1869 г. Миркович е арестуван,[1] подложен на тежки разпити и осъден на смърт, но неговият защитник Илия Цанов успява да постигне замяна на тази присъда с доживотна. Съдбата му се следи от цялата българска преса, тревогата за него е отразена дори в ръкописния вестник на учениците от Медицинското училище в Цариград, публикувал писмо от 60 ломски младежи в негова защита. Най-напред е затворен в цариградския затвор,[7](около пет години, до юли 1974 г.[6]), а после е изпратен в Диарбекир. Там заварва около 150 души български заточеници и въпреки че е окован, лекува много болни, включително и от населението. След като е наклеветен от лекар-евреин, турската администрация започва да го мести по различни села, докато в Мардин няколко видни арменци поръчителстват за него и оковите му са свалени (1875 г.).[7] Става съдружник на местния лекар арменец Хайлура ефенди и се движи свободно в града и околните села. Назначен е със 700 гроша месечна заплата, когато избухва чумна епидемия. Закупува редица недвижими имоти, които след 10 години завещава нотариално в полза на бедните, поделени между Арменска католическа община и Халдейската община в Мардин.[6]

След Руско-турската война (1877 – ­1878 г.) се установява в Сливен като лекар и управител на сливенската болница за период от десет години. Става главен инициатор за създаването на първото в България дружество на Червения кръст и на съединисткия комитет „Единство“. Издава вестник „Българско знаме“. Директор е и на Сливенската мъжка гимназия две години. От 1891 до 1892 г. е държавен лекар по жп линията Ямбол -­ Бургас. През 1894 г. се пенсионира.

Георги Миркович, портрет от Димитър Добрович, 1899

Миркович е народен представител във Великото народно събрание (1887 г.) и в V обикновено народно събрание. През 1879 г. заедно с д-р Начо Н. Планински и д-р Добри П. Минков основават вестник „Българско знаме“. Между 1891 г. и 1896 г. издава списание „Нова светлина или тълкувание тайните явления в природата“, от 1893 до 1896 г. редактира и издава списание „Здравословие“, а между 1902 г. и ­1905 г. издава списание „Виделина“. Участва в съединисткото движение. Георги Миркович е първият лекар в България, който започва да лекува по метода на хомеопатията. В книгата си „Домашен хомеопатичен лекар“ описва многобройните си наблюдения в тази област.

В периода 1896 г. – 1900 г. пребивава често във Варна и Бургас във връзка с дейността на семейната фирма „Р.В.Миркович и с-ие“ (регистрирана в Бургас през 1888 г. като клон на основното дружество с централа в Цариград – основано в 1846 г.), в която той има дял. Взема участие в спиритическите кръжоци в двата града.

През 1903 г. по повод 25-а годишнина на санитарното дело в България, Държавната санитарна инспекция награждава д-р Миркович като най-стар лекар в България с медал с корона „За гражданска заслуга“.

Георги Миркович е един от първите трима ученици на Петър Дънов. Участва в годишните срещи на Веригата на Учителя (от първата 1900 г. до смъртта си през 1905 г.). В протоколите на Веригата, по негово предложение е записано:”т.IV. Събранието задължава членовете си да събират разни спиритически явления и ги препращат към редактора на сп.”Виделина”. Протокол №1, гр. Варна, 14 август 1903./2, с.84/

На 29 септември 1905 г. завършва земния си път. Погребан е с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен. Дарява личната си библиотека и изданията си с около 1400 тома на читалище „Зора“, а имота си и 3000 златни лева завещава за благотворителни и общополезни цели на сиропиталището в Сливен. В завещанието посочва винаги да се иска съвета на духовния му учител Петър Дънов.

  • Писма на Учителя Петър Дънов до д-р Георги Миркович. 1898-1902. С., 1999 г. 84 с. Тир.1000. Изд. „Бяло Братство“. Съставител Цветан Нушев.
  • Учителя във Варна. Документална хроника. С., 1999 г. 234 с. Изд. „Бялото Братство“. Съставител Димитър Калев. Второ издание.
  • Дънов, Петър. Българската душа. Душа, българите и България, пророчества, Учителя. С., Астрала. 2000 г. 320 с. Съставител Свилен Чорбаджиев.
  1. а б в г д е ж з Галчев, Илия. Здравно-социалната дейност на Българската екзархия в Македония и Тракия (1870 – 1913). София, 1994. ISBN 954-8465-17-5. с. 80.
  2. БИА-НБКМ, Фонд II В 3051 Д-р Г. Миркович, а.е.1, л. 1-2.
  3. а б в Петър Дънов/Пеню Киров. Епистоларни диалози. Първи свитък 1898–1900. Второ доп. изд., обогатено с факсимилета на оригиналите. Бургас, Сдружение „Слънчогледи“, 2020, с. 520–521. ISBN 978-619-7033-42-7
  4. Д-р Миркович – възрожденецът, лечителят, ученикът
  5. а б в Петър Дънов/Пеню Киров. Епистоларни диалози. Първи свитък 1898–1900. Второ доп. изд., обогатено с факсимилета на оригиналите. Бургас, Сдружение „Слънчогледи“, 2020, с. 522–524. ISBN 978-619-7033-42-7
  6. а б в г д е Петър Дънов/Пеню Киров. Епистоларни диалози. Първи свитък 1898–1900. Второ доп. изд., обогатено с факсимилета на оригиналите. Бургас, Сдружение „Слънчогледи“, 2020, с. 525–530. ISBN 978-619-7033-42-7
  7. а б Галчев, Илия. Здравно-социалната дейност на Българската екзархия в Македония и Тракия (1870 – 1913). София, 1994. ISBN 954-8465-17-5. с. 81.