Ванчо Сърбаков
| Ванчо Сърбаков | |
| български революционер | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Ванчо Сърбаков в Общомедия | |
Иван Мицков Сърбаков, известен повече като Ванчо Сърбака[1], е български революционер, кичевско-поречки войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Ванчо Сърбаков е роден в село Вранещица, тогава в Османската империя. По професия е хлебар. Емигрира в Браила, Румъния. В началото на 1903 година в София въоръжава своя чета, с която заминава за родното си Кичевско.[2][3] Присъединява се към редиците на ВМОРО като четник на Никола Русински, където четник е и брат му Христо Сърбаков. Ванчо Сърбаков се издига до подвойвода и обикаля с четирима четници в Рабетинкол.[4]
На Смилевския конгрес Ванчо Сърбака, Цветан от Световраче, Георги Пешков и Янаки Петров са избрани за членове на кичевското ръководно тяло[5]. През Илинденско-Преображенското въстание е войвода в Кичевско[6], заедно с Лука Джеров. Тогава негов четник е Петър Радев-Пашата. След въстанието Ванчо Сърбаков се изтегля в София. Завръща се в Македония с четата на Георги Попхристов, като остава пак в Кичевско.[7] Секретар на четата му е Атанас Албански.
| Чета на Ванчо Сърбаков, 30 март 1904 година | ||||
|---|---|---|---|---|
| Номер | Име | Селище | Околия | Забележка |
| 1. | Иван Мицков | Вранещица | Кичевска | |
| 2. | Наум Издеглавски | Издеглаве | Охридска | |
| 3. | Трайко Петрев | Лопатица | Прилепска | |
| 4. | Секула Дуков | Лунце | Поречка | |
| 5. | Александър Кузманов | Козичино | Кичевска | [8] |
След въстанието сръбската въоръжена пропаганда в Кичевско и Поречието се засилва. През октомври 1904 година съединени чети, начело с Даме Груев, се противопоставят на сърбите. След разбиването на четите Ванчо Сърбака, заедно с Петър Ацев, едва успява да се спаси.[9]
През нощта между 23 и 24 април 1905 г. четата на Христо Узунов и Ванчо Сърбаков – 13 души, е обградена от турски аскер в село Цер. След дълго сражение войводата Сърбаков прави опит да пробие кордона с бомби и загива, а останалите четници се самоубиват.[10]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 21.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 23.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 67.
- ↑ Никола Русински, Спомени
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 181.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 310.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 61.
- ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА-Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.12
- ↑ Николов, Тома. Спомени от моето минало. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 172.
- ↑ Николов, Тома. Спомени от моето минало. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 177.
