Петър Дървингов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Петър Дървингов
български офицер и историк
като поручик
като поручик

Роден
Починал
8 март 1958 г. (82 г.)
Научна дейност
Област История
Петър Дървингов в Общомедия

Петър Георгиев Дървингов е български офицер (полковник), революционер – войвода на Върховния македоно-одрински комитет и военен историк, член-кореспондент на Българската академия на науките от 1932 година [1]. Използва псевдоними като Камен Георгиев, Петронин[2], а заедно с Йордан Венедиков ползва псевдонима П. Ю. Вендаров[3].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Дървингов като млад
Петър Дървингов като началник-щаб на Моравската военно-инспекционна област

Петър Дървингов е роден град Кукуш (днес Килкис, Гърция) през 1875 година в занаятчийско семейство. След завършване на основното си образование продължава обучението си в Солунската българска гимназия. През 1891 – 1892 г. Дървингов завършва гимназиалното си образование с отличен успех. През есента на 1892 г. постъпва във Военното училище в София и завършва през 1896 година с отличие (трети по успех) и е произведен в чин подпоручик. Като отличник, Дървингов има право на избор къде да бъде зачислен и той избира конницата в Шуменския гарнизон. Именно там е назначен за командир на конен взвод. През 1900 г. е произведен в чин поручик. Служи в 3-ти конен полк. Преподава във Военното училище.

Революционна дейност и военна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Войводите на Беласишкия отряд на Върховния комитет Петър Дървингов, Дончо Златков, Димитър Зографов и Кочо Аврамов по време на Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година.

Петър Дървингов влиза в редовете на Върховния македоно-одрински комитет. В 1902 година, в навечерието на Горноджумайското въстание излиза в редовен полагаем отпуск, а след изтичането му подава заявление за излизане в запас и участва във въстанието.[4] като член на въстаническия щаб[5] и ръководи чета. През Илинденското въстание от 1903 година Дървингов е военен организатор на четите на Вътрешната организация. Като войвода на чета в Серския революционен окръг води боеве в Мелнишко.

След въстанието се връща в България и постъпва на действителна военна служба в Българската армия. През 1906 г. е произведен в чин ротмистър. В 1909 завършва Военната академия в Торино, Италия. В годините 1910 – 1912 година Дървингов заедно с подполковник Александър Протогеров, подполковник Климент Кръстев и майор Борис Дрангов застава начело революционната група от дейци, принадлежащи към бившия Върховен комитет.[1]На 18 май 1911 г. е произведен в чин майор и назначен за помощник-началник на разузнавателната секция в Щаба на армията. Взема участие в Балканската война, като със заповед №5 от 25 септември 1912 г., издадена от началника на щаба на армията генерал-майор Иван Фичев, Дървингов е назначен за началник-щаб на Македоно-одринското опълчение. На 18 май 1915 г. е произведен в чин подполковник.

Първа световна война (1915 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

През Първата световна война (1915 – 1918) е организатор и до 1916 година началник щаб на Единадесета пехотна македонска дивизия. През май 1916 година Дървингов подава рапорт да бъде назначен за командир на полк, и е назначен за командир на 1-ви полк от 11-а дивизия. Една година след като е поел полка, получава назначение за началник щаб на Моравската военно-инспекционна област – позиция, която заема от декември 1917 до февруари 1918 година.[6] На 15 август 1917 година е произведен в чин полковник. Поради усложненото положение в Западна Тракия, командването изпраща полковник Дървингов да разузнае дали турското етническо население в областта подготвя въстание. Той изпълнява тази задача от 21 март до 22 април 1918 година. Служи в 10 пехотен родопски полк и като командир на 1-ва бригада от 10 пехотна беломорска дивизия.

След войната[редактиране | редактиране на кода]

На 4 ноември 1918 година Дървингов преминава в запаса. Подведен е под съдебна отговорност от правителството на БЗНС като един от виновниците за войната.[7]

Дървингов се занимава с научна и обществена дейност. Научните му интереси са свързани с военната история. Книгата на Дървингов „История на Македоно-одринското опълчение“ е едно от първите изследвания на българска военна част и все още най-добрият труд посветен на опълчението. Дървингов е почетен председател на Дружеството на македоно-одринските опълченци, на Дружеството на българските публицисти и на Дружеството на военните писатели.

На 10 септември 1944 година синът му Георги Дървингов, роден в 1915 година, поручик в 4-и дивизионен артилерийски полк, е застрелян от дошлите на власт комунисти, тъй като не позволява замяната на българското знаме с червено.

В 1953 година комунистическата власт в България започва процес срещу Дървингов.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

По-важни трудове[редактиране | редактиране на кода]

„Българинът доброволец“, 1934, София.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Открийте още информация за Петър Дървингов в нашите сродни проекти:

Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Масоните в България: Членовете на Българските масонски ложи, родени в Македония (до 1944 г.), Брошура на Главно управление на архивите към Министерски съвет на Р. България, С., 2003 г.
  2. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.49, 78
  3. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.75
  4. Янакиев, Николай. Македонските българи-офицери в Горноджумайското въстание. // Македонски преглед XV (4). 1992. ISSN – 2277 0861 – 2277. с. 119.
  5. Георгиев, Георги. „Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903)", Македонски научен институт, София, 2008, стр. 207.
  6. Национален Военноисторически Музей. Военен календар
  7. Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4. с. 109.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г.. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
  • Димитър Минчев. Петър Дървингов, „Моето време“. Спомени. изд. „Св. Георги Победоносец“, София, 1996 година, 307 стр.
  • Минчев, Д., „Революционната дейност на Петър Дървингов“ (1898 – 1918), София, 1990.
  • Рангеов, Л., „Роден за войсководец“, София, 1987.
  • Пенков, С., „Полковник Петър Дървингов. Избрани произведения“, София, Военно издателство, 1988.
  • Недев, С., „Командването на българската войска през войните за национално обединение“, София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, 1993, стр. 144.
     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Македония“         Портал „Македония