Христо Мишев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Христо Мишев
български общественик
Роден: 11 февруари 1932 г.
Починал: 22 юли 1989 г. (57 г.)

Христо Николов Мишев е български общественик и кмет на Пловдив в периода от 1979 до 1986 година.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Христо Николов Мишев е роден на 11 февруари 1932 г. в град Брацигово, Пазарджишка област. Завършва строителния техникум в родния си град, а от 1954 до 1959 г. следва във Висшия институт по народно стопанство във Варна, където се дипломира със специалност „Икономика на строителството“. Бил е технически ръководител в отделите „Архитектура и благоустройство“ и „Капитално строителство“ в Пловдив. От 1960 до 1973 година е началник отдел и началник район в ЕСО „Градстрой“ – Пловдив, началник управление в СД „Изграждане на селищните системи“-Пловдив. Бил е завеждащ отдел и секретар на ГК на БКП-Пловдив. От 1973 до 1979 е зам.-председател на ОНС (Окръжен народен съвет).

Кмет на Пловдив е от 3 април 1979 до 8 юни 1986 г. След това до смъртта си е председател на Окръжния комитет за Държавен и народен контрол. Умира на 22 юли 1989 г. в София.[1] [2]

Реализирани обекти в Пловдив[редактиране | редактиране на кода]

„Управлението на Христо Мишев, наред с това на Парикян, може да се окачестви като най-успешното за града през втората половина на XX век. Благодарение на личните си качества и добрите си връзки с министъра на финансите Белчо Белчев, Христо Мишев се справя с успех с нарасналите отговорности по управлението и финансирането на голямата пловдивска община. Историците спорят за това колко милиарда лева са вложени по това време в изграждането на Пловдив“.[3]

Времето, в което кмет на Пловдив е Христо Мишев, носи отпечатъка на 2 велики годишнини – 1300 години България и 100 години от Съединението. Тогава се строят и 2 големи обекта с национално значение – магистрала Тракия и дублиране и електрификация на жп линията София-Пловдив (откриването е през декември 1983 г.).

Именно това обуславя интензивното реализиране на инфраструктурни проекти, бурното развитие на комуникационната мрежа на града и на входно-изходните магистрали.

Мащабно преустройство и ново строителство на градските пътни артерии[редактиране | редактиране на кода]

Бул. „Княгиня Мария-Луиза“ (старо име „Лиляна Димитрова“) се превръща в модерна артерия с 2 платна с по 3 ленти на движение и 7 пешеходни подлеза. Строителството започва през есента на 1980 г., а пусковият срок е 30 март 1983 г. Реконструкцията е с обща дължина от 4.3 км от кръстовището с бул. „Източен“ (бивш „Димитър Благоев“) до „Скобелева майка“. След „Гладно поле“ от южната страна е построено помощно улично платно до Белодробната болница, което е предназначено да обслужва предприятията, разположени в района. Строителството предвижда изграждане на пътен възел „Скобелева майка“ и е на обща стойност 12.8 млн. лева (в. „Отечествен глас“, 6 август 1981 г.) [4]

Вторият голям обект, изцяло проектиран и реализиран в периода 1979 – 86 г., е цялостната реконструкция на бул. „Цар Борис Трети Обединител (бивш „Георги Димитров“). Строителството е в отсечката от бул. „Христо Ботев“ до Тунела-юг с две ленти за движение във всяка посока и разделителна ивица между тях, както и на изграждане на серия от подлези – на Пловдивския университет, на Тримонциум, под Пощата и на Понеделник пазара. Строителството започва на 30.10. 1982 г., а булевардът е пуснат в движение на 3 декември 1983 година. Най-невралгичното и сложно място по цялата отсечка е пресичането на бул. „Цар Борис III Обединител“ с „Княгиня Мария-Луиза“. Взема се решение пресичането да стане на две нива с транспортен подлез, който да извежда автомобилният поток под „Гладстон“ (бивша „С. Димитров“) на повърхността чак до Художествената галерия (Отечествен глас, 20. 11. 1982 г., 11.02.1983 г.) Трудностите обаче са много, макар че общинари, археолози и проектанти са ги предвиждали още преди старта на строителството – в хода на работата на дълбочина от 3,5 -4.5 метра се появяват археологически находки – общо над 1000 m² многоцветни подови мозайки с изображения на птици, растителност, геометрични фигури, антични улици, части на водопроводи, на жилищни сгради и то не на едно, а на 2, че даже и на 3 нива (в. „Отечествен глас“ 9.12.1983 г.).2 „В истинска сага се превръща изграждането на двата пешеходни подлеза. Заради многобройните археологически находки те на няколко пъти са препроектирани и разширявани“[5].

Най-важните открития са около подлезите –„Тримонциум” и „Археологически“. От недрата на забвението възкръсва цветущата римска епоха I-III, уточнена е цялостната градоустройствена схема на античния град. Разкрит е форумът пред х-л „Тримонциум“ и Централна поща.

За 100-годишнината от Съединението само за 9 месеца се налага да бъде извършено колосално строителство на паметника на Съединението и района около него. Тогава се изгражда нова транспортна комуникация – бул. „6 септември“. Строителството е изключително напрегнато, а пречките са много – трябва да се направят подлезите до Аптека „Марица“ и до Четвъртък пазара, улицата около Дом Левски е без габарити, времето е малко, проект няма. Тогава е направена колонадата под Дом Левски. Паралелно се изгражда булевардът от днешния магазин „Билла“ до жп прелеза след сградата на областната управа. С решение на ОНС през септември 1985 г. новата транспортна комуникация се именува на булевард „6-ти септември“, като включва улиците „6-ти септември“, „Бранислав Велешки“, „Любен Каравелов“, „Христо Г.Данов“, „Перущица“. На 28 август 1985 година завършва монтирането на паметника на Съединението, дело на проф. Величко Минеков, а на 19 септември цяла България се стича в Пловдив, за да чества вековния юбилей на Съединението.

Паралелно с това се реконструира бул. „В. Априлов“ и се прави преустройство на кръстовището пред сградата на областната управа, извършва се проектиране и преустройство на Бетонния мост, за да се осъществи пресичането на бул. „Христо Ботев“ на 2 нива. Строителството там започва на 1.12.1980 г. и е факт през август 1981 г. Изгражда се Асеновградския надлез, пътната връзка на ул. „Менделеев“ и кръстовището на Аграрния университет. Строи се транспортният възел на Коматевско шосе, който е пуснат в експлоатация през декември 1985 г. Голям обект е и изграждането на Голямоконарско шосе и съоръжения при жп линията Филипово –Пловдив. Артериите са оформени с по 3 активни ленти в една посока, което осъществява и една от връзките с автомагистрала „Тракия“ (пуснат в експлоатация на 20 октомври 1984 г.). „Голямо внимание бе отделено на околовръстния път на Пловдив за свързването му с шосето за София, което бе осъществено с изграждането на мост над Марица на 6-и км, пътен надлез на жп линията Пловдив-София, и пътен възел при Пещерско шосе. По този начин се изгради в основни линии западният обход на Пловдив, свързващ Софийското с Асеновградското шосе“ (в. „Отечествен глас“, Пътно-комуникационните проблеми на Пловдив, 17.11.1981 г.)[6].

Античният театър заблестява след 16 века пауза[редактиране | редактиране на кода]

След 16 века пауза е открит Античният театър. На 18 октомври 1981 г. един от най-красивите кътове на древния Филипопол заблестява с цялото си великолепие на Трихълмието. Част от амфитеатъра за първи път е разкрита през 1968 г. Проучванията обаче са затруднени заради съществуващо строителство, градено върху археологическите пластове. През 80 година цялото богатство е внимателно разкрито и проучено от екип, воден от ст.н.с. Лили Ботушарова. Вторият етап, свързан с възстановяване, консервация и адаптация на театъра към съвременния силует на Трихълмието и Пловдив, е възложен на Националния институт за паметниците на културата и се изпълнява от екип, ръководен от арх. Вера Коларова. „По нормативи на ЮНЕСКО такива паметници се реставрират за 10 години, но в Пловдив този срок беше съкратен 5 пъти“ (в. „Отечествен глас“ 17 октомври 1981 г.)[7] Откриването на древния театрон е посветено на 1300 години България. „В годините 80-а и 81-а се бях превърнал на технически ръководител по адаптацията на Античния театър. По четири оперативки на ден правехме, та я знам одисеята на „припасването“ на вижданията на археолози, на проектантските решения, на съвременни строителни технологии“, отбелязва Христо Мишев в интервю „Обичта към Пловдив живее с доказателства“ (в. „Отечествен глас“ 12 януари 1986 г.)[8]

Благоустройство и жилищно строителство[редактиране | редактиране на кода]

В периода 1979 – 86 година в Пловдив са построени още Домът на техниката, сградата на Турското консулство, Водната палата, Автокомбинатът на Сточна гара, сградата на БАН до хотел ‘Лайпциг“, магазин „Евмолпия“, Мебелна къща, „Детски свят“ в Тракия и големите универсални магазини в районите на града. „През 1982 г. са открити и ремонтирани близо 100 търговски обекта. Най-големият е новопостроеният Районен универсален магазин „Нева“.[9]

Интензивно се застроява ЖР „Тракия“ (като район на Пловдив е обособен на 30 септември 1983 г.) – 67% от капиталовите разходи през 1982 г. са за жилищно строителство– завършени са 4057 апартамента, а с други инвестиции и по стопански начин общо – 5100 апартамента. Изгражда се магазинна мрежа, детски заведения, поликлиниката, 60-класното училище. През 1979 – 80 г. се осъществява топлофикацията на „Северен“, а две години по-късно се топлофицират и 10 000 апартамента в „Тракия“. „Мисли се за бъдещото развитие на града – три проектантски колектива разработват идеен проект за бъдещ ЖР „Родопи“ за 70 хиляди жители, разположен върху нископлодните земи южно и югозападно от града“.[10]

През 1979 г. се изготвя цялостен план за развитието на парк „Отдих и култура“, който предвижда изграждането на мрежа от алеи, разширението на лятната къпалня, изграждане на детски площадки и заведения за обществено хранене. Проект, изготвен от Зоналната проектантска организация, предвижда ускорено изграждане на парк „Лаута“ – идеята е да се създадат големи водни площи, открити и закрити спортни съоръжения, летен театър, детски площадки и атракциони.

Младежки хълм се разглежда като уникален ботанически резерват, който се превръща в място за спорт, развлечение и детски занимания. Там на 23 септември 1979 г. тръгва детската железница.

„Уютът е крехка категория, но тежко на този град, който го загуби… За разлика от много други български градове, в Пловдив процесът на навлизане на новото е вървял с по-бавни, по-трудни и, бих казал, с по-мъчителни темпове. От височината на годините можем да твърдим, че това се е обърнало в щастие за града ни, избягнал решения, унифициращи характерите на градовете като заводски хляб“. (заявява Христо Мишев в интервю на Драган Драганов във в. „Отечествен глас“, 12 януари 1986 г.)[11]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Регионална енциклопедия на България „Пловдив и Пловдивска област“, книгоиздателска къща „Труд“, София, 2009.]
  2. [Личен архив]
  3. [Пижев, А., Сукарев, В., Шивачев, Ст. История на община Пловдив (1878 – 1989). Пловдив, 2014.]
  4. [В. Отечествен глас, Пловдив,1979 – 1986.]
  5. [Пижев, А., Сукарев, В., Шивачев, Ст. История на община Пловдив (1878 – 1989). Пловдив, 2014.]
  6. [В. Отечествен глас, Пловдив,1979 – 1986.]
  7. [В. Отечествен глас, Пловдив,1979 – 1986.]
  8. [В. Отечествен глас, Пловдив,1979 – 1986.]
  9. [Пижев, А., Сукарев, В., Шивачев, Ст. История на община Пловдив (1878 – 1989). Пловдив, 2014.]
  10. [Пижев, А., Сукарев, В., Шивачев, Ст. История на община Пловдив (1878 – 1989). Пловдив, 2014.]
  11. [В. Отечествен глас, Пловдив,1979 – 1986.]