Направо към съдържанието

Мария-Каролина Австрийска

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Мария Каролина Австрийска)
Мария-Каролина
Maria Karolina Luise Josepha Johanna Antonia von Österreich
кралица на Неапол и Сицилия
Портрет на Мария-Каролина
Портрет на Мария-Каролина
Родена
Починала
ПогребанаИмператорска крипта, Виена, Австрия
Герб
Семейство
РодХабсбург-Лотаринги
Бащаимператор Франц I Стефан
МайкаМария Тереза
Братя/сестриМария-Антоанета
Мария Амалия Австрийска
Мария-Елизабет Австрийска
Мария-Габриела Австрийска
Мария Йозефа Австрийска
Мария Кристина Австрийска
Мария-Анна Австрийска
Леополд II
Фердинанд Карл
Карл Йозеф Австрийски
Йозеф II
Максимилиан Франц фон Хабсбург
СъпругФердинанд I от Двете Сицилии (12 май 1768 – 8 септември 1814)
ДецаМария-Тереза Бурбон-Неаполитанска
Луиза Мария Амалия дьо Бурбон-Двете Сицилии
Франческо I (Двете Сицилии)
Мария Кристина Бурбон-Неаполитанска
Мария Амалия Бурбон-Двете Сицилии
Мария-Антония Бурбон-Неаполитанска
Леополд от Неапол-Сицилия
Подпис
Мария-Каролина в Общомедия

Мария-Каролина Хабсбург-Австрийска (на немски: Maria Karolina von Österreich; * 13 август 1752, Виена, Хабсбургска монархия; †пак там, Австрийска империя) е австрийска ерцхерцогиня и кралица на Неапол и Сицилия – съпруга на крал Фердинанд IV Неаполитански (Фердинанд III Сицилиански и Фердинанд I на Двете Сицилии). Фактически управител на кралствата на своя съпруг, Мария-Каролина инициира въвеждането на много реформи като отмяна на забраната върху масонството, увеличаване на флота и прекратяването на испанското влияние в страната.

Произход

[редактиране | редактиране на кода]

Мария-Каролина е родена в двореца Шьонбрун, Виена, като Мария Каролина Луиза Йозефа Йохана фон Хабсбург-Лотарингска, ерцхерцогиня на Австрия, принцеса на Бохемия, Унгария и Тоскана. Тя е 13-то дете на Франц I, император на Свещената Римска империя, и на императрица Мария Терезия. От всичките деца на императорската двойка единствено тя е оприличавана най-силно на майка си. Поддържа много близки отношения с по-малката си сестра Мария-Антоанета, с която споделя обща гувернантка.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години и брак (1752 – 1768)

[редактиране | редактиране на кода]

През октомври 1767 г. от едра шарка умира една от сестрите на Мария-Каролина – Мария-Йозефа, сгодена за неаполитанския крал Фердинанд IV – син на испанския крал Карлос III.[1] Веднага след смъртта ѝ от испанския кралски двор настояват друга от дъщерите на Мария Терезия да се омъжи за неаполитанския крал, за да се съхрани планираният австро-испански съюз.[2][3] Мария Терезия предлага за съпруга на Фердинанд една от дъщерите си – Мария-Амалия или Мария-Каролина,[4] но от Мадрид избират по-младата Мария-Каролина, тъй като Мария-Амалия е с пет години по-възрастна от Фердинанд.[4] Тя реагира на новината изключително негативно,[4] но седем месеца по-късно, на 7 април 1768 г., е омъжена чрез пълномощник за неаполитанския крал, който пред олтара е представен от брата на булката Фердинанд Карл.[5]

Кралица на Неапол и Сицилия (1768 – 1806)

[редактиране | редактиране на кода]

Мария-Каролина пристига в Неапол през май 1768 г., където среща съпруга си за първи път. Впечатленията на двамата един от друг не са особено добри, но Мария-Каролина изпълнява блестящо основното си задължение, като ражда на съпруга си осемнадесет деца.

Отстраняването на Танучи

[редактиране | редактиране на кода]
Маркиз Бернардо Танучи, де факто управляващ Неапол и Сицилия от 1759 до 1776 г.

Съпругът на Мария-Каролина страда от липса на каквито и да е управленчески качества, а управлението на кралствата е съсредоточено в дирижирания от Мадрид частен съвет, начело на който стои Бернардо Танучи.[6] Следвайки стриктно указанията на майка си, Мария-Каролина успява да спечели доверието на съпруга си, демонстрирайки интереси в любимото му занимание – лова.[7] Така кралицата по заобиколен път получава възможност да влияе върху управлението на страната.[7] Скоро след раждането на мъжки наследник през 1775 г. тя е официално приета в частния съвет на съпруга си, което окончателно развързва ръцете ѝ за свободно участие във властта.[7][8][9]

Първата решителна стъпка на Мария-Каролина е отстраняването на Бернардо Танучи от съвета и прекратяването на испанското влияние върху политиката на кралството. Това става след като Танучи и Мария-Каролина влизат в открит конфликт по въпроса за масонството.[7][9] Под натиска на Карлос III Танучи възстановява закон от 1751 г., забраняващ масонските ложи в кралството.[7] Ядосана, Мария-Каролина изразява на Карлос III мнението, че Танучи подкопава стабилността в страната. Това кралицата прави чрез едно писмо, написано от ръката на съпруга ѝ, с което Мария-Каролина постига целта си да представи мнението си за Танучи като мнение на самия Фердинанд.[10] Примирен с мнението на съпругата си, Фердинанд освобождава Танучи през октомври 1776 г., което предизвиква конфликт между краля и баща му Карлос III.[11] Назначаването на маркиза на Самбука – марионетка на Мария-Каролина на мястото на Танучи окончателно ликвидира испанското влияние в неаполитанския двор.[12][13] Действията на кралицата успяват да отблъснат от нея голяма част от благородниците в двора. Непопулярността ѝ се увеличава и с опитите ѝ да намали прерогативите на благородниците за сметка на кралската власт.[14]

Джон Актън, фаворит на Мария-Каролина, портрет от Емануеле Наполи.

След отстраняването на Танучи от правителството цялата власт фактически се съсредоточава в ръцете на Мария-Каролина и фаворита ѝ – англичанина Джон Актън.[15][9] Кралицата се опитва да ръководи политиката на страната в съответствие с принципите на просветения абсолютизъм. Действайки съгласно съветите на брат си – император Йозеф II, Мария-Каролина започва обновяване на неглижираната дотогава неаполитанска армия, откривайки четири военноморски училища и построявайки около 150 военни кораба с различни размери.[15][16] Усилия са положени и за развитието на търговския флот чрез сключването на търговски съюзи с Русия и Генуа.[16]

Назначаването на Джон Актън за министър на войната и флота разгневява Карлос III, който се намира във война с Англия. Испанският крал е недоволен, че вместо испанеца Антонио Отеро за такъв важен пост е предпочетен англичанин.[17] Отново чрез писмо, написано от съпруга ѝ, Мария-Каролина отговаря на свекъра си, че Актън е син на французойка и не е англичанин в пълния смисъл на думата, а и освен това той е назначен за министър преди Испания и Великобритания да започнат война помежду си.[17]

Атаките на Мадрид срещу Актън правят последния още по-скъп за Мария-Каролина, която го назначава за фелдмаршал.[17] Под ръководството на Актън разходите на неговото министерство са съкратени с 500 хил. дуката, а вакантните места са попълнени с чуждестранни сержанти и офицери.[16][18] Актън и Мария-Каролина са толкова близки, че посланикът на Сардиния в Неапол споделя в мемоарите си, че мълвата погрешно им приписва любовна връзка.[19] Безпочвеността на клюките за кралицата и Актън обаче не е известна на краля, който няколко пъти се опитва да ги изненада заедно и дори ги заплашва, че ще ги убие от гняв.[20] В отговор Мария-Каролина обгражда съпруга си с антураж от шпиони, но скоро двамата постигат помирение.[20] Кратковременно се оказва и оттеглянето на Актън в Кастелмаре ди Стабия.[20]

През 1788 г. умира испанският крал Карлос III и в отношенията между Неапол и Мадрид настъпва затопляне.[21] Новият испански крал предпочита да поддържа добри отношения с брат си и предлага сключване на династичен брак между дъщеря си и най-големия син на Мария-Каролина – херцога на Калабрия.[22] Неаполитанската кралица обаче успява да отклони предложението на девера си, обмисляйки по-добре възможностите за сключване на династични съюзи.[23] Овдовяването на племенника ѝ Франц Австрийски открива благоприятна възможност за поредния династичен брак между неаполитанския и хабсбургския дом.[24] Така по време на гостуването на неаполитанското кралско семейство във Виена през 1790 г. двете дъщери на Мария-Каролина Мария-Тереза и Лусия се омъжват съответно за кронпринца Франц и за херцога на Тоскана Фердинанд III.[25]

Скъсване с Просветения абсолютизъм

[редактиране | редактиране на кода]

Големи усилия кралицата полага за подобряването на отношенията между Неапол и Папството, разклатени поради споровете с папа Пий VI около църковните закони, избора и инвеститурата на епископите в кралството.[26] Споровете между Неапол и Рим стават причина кралството да спре да изплаща на Католическата църква ежегодния си васален данък от 7000 дуката.[26] Загрижена за решаването на този спор, Мария-Каролина решава да се срещне лично с главата на Римокатолическата църква.[26] Кралят и кралицата пристигат в Рим по път за Виена и са приети на лична аудиенция от папата.[27] На тази аудиенция папата решава да прехвърли на краля на Неапол и Сицилия правото да избира ръководители на овакантените епископски катедри в кралството.[27] И тъй като срещу този компромис от страна на църквата Мария-Каролина и Фердинанд не правят никакви отстъпки, престижът на кралството е окончателно затвърден.[28] На тръгване от Рим Мария-Каролина е удостоена от папата със златна роза – символ на висше папско благоразположение.[28]

Завръщането на Мария-Каролина от Виена поставя нова страница в политиката на Неапол.[29] Разтревожена от събитията във Франция, тя прекратява политиката си на просветен абсолютизъм и преминава на страната на реакцията. Тя отрича революцията и полага усилия, за да предотврати разпространение на идеите ѝ в Неаполитанското кралство.[30] Кралицата въвежда полицейски режим в кралството, което е разделено на дванадесет полицейски департамента, управлявани от назначавани от правителството комисари, заменили системата на избираемите съвети.[31] Създадена е тайна полиция, която внедрява шпиони в средите на всички обществени прослойки.[31]

Първа антифренска коалиция

[редактиране | редактиране на кода]
Френската кралица Мария-Антоанета е любимата сестра на Мария-Каролина. В отговор на унизителното отношение на французите към сестра ѝ Мария-Каролина обвързва Неапол с Великобритания по време на Наполеоновите войни.

Арестът на Луи XVI и Мария-Антоанета на 10 август 1792 г. става причина Мария-Каролина да не признае барон Дьо Макау, който пристига начело на френска дипломатическа мисия в Неапол.[32] Ужасена от случилото се в Тюйлери, Мария-Каролина едва не прекратява дипломатическите отношения с Франция.[33] Отказът на краля и кралицата да признаят Макау за представител на Френската република почти предизвиква пълен разрив в отношенията между двете страни.[34] Джон Актън, сега пръв министър, успява да смири огромното желание на Мария-Каролина за война с Франция и се опитва да успокои Макау, докато самият той не си осигури английска военна подкрепа.[34] Плановете на Актън пропадат, след като Париж се сдобива с писмо, описващо детайлно как Актън е саботирал френската дипломатическа мисия на Юго дьо Самовил в Османската империя.[35] Когато в края на ноември Франция започва приготовления за война, Мария-Каролина и съпругът ѝ най-накрая се съгласяват да признаят Макау и Републиката.[35] Въпреки това националното събрание на Франция изпраща срещу Неапол флотилия от 9 кораба начело с генерал Ла Туш, който пристига на 19 декември 1792 г.[36] Ла Туш настоява за личното извинение на Актън за аферата „Самовил“ или в противен случай той заплашва да опустоши Неапол.[36] Решението на кралицата да отстъпи пред Ла Туш ѝ спечелват критиките на някои италиански политици и военни, като генерал Колета, които не желаят да признаят факта, че към онзи момент Неаполитанското кралство не се намира в състояние да се отбранява, тъй като флотът не е мобилизиран.[36]

Превантивните мерки, които Мария-Каролина предприема срещу настъплението на Якобизма в кралството, обаче се оказват неплодотворни, като се има предвид, че малко след като потегля за Франция, флотата на Ла Туш е принудена да се върне в неаполитански води поради разразила се буря и на моряците – в по-голямата си част френски агенти – е позволено да стъпят на неаполитанска земя, като по този начин те внедряват своите републикански идеи сред неаполитанците.[37] След окончателното заминаване на Ла Туш през в края на януари 1793 г. Мария-Каролина започва нова неуспешна офанзива срещу неаполитанските радикали, която позволява на много от тях да избегнат правосъдието.[38] Неуспехът на рестриктивните мерки на кралицата се обяснява и с факта, че началникът на полицията Луиджи де Медичи ди Отаяно е таен привърженик на революционните идеи.[38] Междувременно Мария-Каролина завършва тайните преговори за сключване на военен съюз с Великобритания, на която Франция по-късно обявява война.[39] Съгласно постигнатите договорености Неаполитанското кралство се задължава да предостави четири бойни кораба, четири фрегати, четири по-малки плавателни съдове и 6-хиляден екипаж, които да охраняват търговията в Средиземно море.[39] През август 1793 г., след английската обсада на Тулон, Неаполитанското кралство се включва във войната срещу Франция на страната на Първата коалиция, в която влизат още Великобритания, Русия, Австрия, Прусия, Испания, Португалия и Сардиния.[40][41]

Екзекуцията на Мария-Антоанета през октомври 1793 г. дава началото на нов етап в реакционната политика на Мария-Каролина.[42] Кралицата е токова ужасена от ужасната смърт на сестра си, че напълно отказва да говори на варварския френски език и забранява творбите на някои френски философи, които тя самата е покровителствала, да се разпространяват в кралството.[43] През 1794 г. е разкрит и якобински заговор за завземане на властта, което става причина Мария-Каролина да забрани масонските ложи в страната, подозирайки ги в тясно сътрудничество с Франция.[42] Освен това неаполитанската армия е поставена в положение на постоянна бойна готовност, което причинява рязко покачване на данъците в кралството.[44] Разтревожена за безопасността на семейството си, Мария-Каролина назначава дегустатори на кралската храна и сменя кралските апартаменти ежедневно.[45]

Прекратяването на френско-испанските бойни действия през лятото на 1795 г. дават възможност на френския генерал Наполеон Бонапарт да съсредоточи вниманието си върху Италия.[46] Успехите на Франция в Северна Италия принуждават Мария-Каролина да поиска мир, според условията на който Неапол трябва да изплати на Франция контрибуция на стойност 8 милиона франка.[47] И двете страни обаче не възнамеряват да се придържат към мира в дългосрочен план.[47] Сватбата на най-големия ѝ син – херцогът на Калабрия Леополд, за австрийската ерцхерцогиня Мария-Клементина през 1797 г. отвлича за кратко вниманието на Мария-Каролина от войната, която се отразява и на здравето ѝ.[48]

Втора антифренска коалиция

[редактиране | редактиране на кода]
Мария-Каролина на портрет от Елизабет Виже Льо Брюн, 1791.

На 20 май 1798 г. Мария-Каролина започва тайни преговори с Австрия за сключване на отбранителен съюз в отговор на френската анексия на Папската държава, която граничи с Неапол.[49] След английската победа при Нил Мария-Каролина решава да се присъедини към Втората коалиция срещу Франция.[50] За целта Австрия изпраща в Неапол генерал Фон Либерих.[50] В кралския дворец в Казерта е свикан специален военен съвет в присъствието на кралицата, краля, генерал Либерих, сър Уилям Хамилтън – английския посланик в Неапол, и генерал Хорацио Нелсън, които решават да се извърши съвместна интервенция в създадената от французите марионетна Римска република.[50][51]

Присъединяването на Неапол и Сицилия към Втората коалиция дава основание на Наполеон да започне решителни действия срещу Неапол. Френските войски начело с генерал Жан-Етиен Шампионе постигат бързи успехи и на 23 януари 1799 г. окупират Неапол, принуждавайки кралското семейство да се евакуира на остров Сицилия.[52] В Сицилия Мария-Каролина продължава своята антифренска политика.

На 29 януари 1799 г. в Неапол французите прокламират създаването на т.нар. Партенопейска република (Неаполитанска република). Новата марионетна на Франция държавица обаче просъществува само шест месеца – на 21 юни 1799 г. санфедистите, както наричат неаполитанските войски на кардинал Фабрицио Руфо, нахлуват в републиката и я унищожават. Победата над французите е постигната благодарение на англичаните, които снабдяват кралската войска с оръжие. През лятото на 1799 г. адмирал Нелсън окончателно разбива французите и осигурява връщането на кралското семейство в Неапол.

През 1800 г. Мария-Каролина пристига във Виена заедно с трите си неомъжени дъщери и най-малкия си син Леополд. Кралицата остава във Виена две години и успява да уреди обещаващи бракове за дъщерите си. В тесния семеен кръг Мария-Каролина прекарва най-много време с любимата си внучка Мария-Луиза Австрийска, която по-късно е омъжена за Наполеон Бонапарт.

Мария-Каролина се завръща в Неапол на 17 август 1802 г. По това време Европа отново е разтревожена от нарастващото влияние на Наполеон, който на 18 май 1804 г. е коронясан за император. През 1805 г. Италия отново попада в полезрението на императора, който е коронован с корона, носеща надписа Rex totius Italiae (Крал на цяла Италия). Събитията се развиват изключително бързо и в края на годината Мария-Каролина е потресена от френската победа над Австрия при Аустерлиц (2 декември 1805 г.).

След като елиминира опасността от страна на Австрия, Наполеон не губи време, за да завладее Неапол, и поставя брат си Жозеф, а след това и своя генерал Жоашен Мюра на неаполитанския престол. През февруари 1806 г. Мария-Каролина и семейството ѝ отново бягат на остров Сицилия.

Последни години (1806 – 1814)

[редактиране | редактиране на кода]

В Сицилия отношенията между Мария-Каролина и съпруга ѝ се влошават още повече, а подкрепата ѝ за грабителските действия на кардинал Руфо в Италия сриват авторитета на кралицата сред народа. След като кралят решава да се оттегли от властта и да назначи най-големия им син Франциск за регент, Мария-Каролина фактически остава без никакво политическо влияние в двора. По внушение на новия английски посланик в Сицилия лорд Бентинк през 1813 г. Мария-Каролина е принудена да напусне Сицилия и да се върне в родната Виена.

След дълъг път, който преминава през Константинопол, Одеса, Лвов и Будапеща, Мария-Каролина пристига във Виена през януари 1814. Още докато е на път към австрийската столица, кралицата научава за победата над Наполеон при Лайпциг на 13 октомври 1813. Окуражена от случващото се на международната сцена, във Виена тя започва преговори с граф Метерних и племенника си Франц I за евентуалното си връщане на неаполитанския престол. Това обаче не се случва, тъй като 62-годишната Мария-Каролина умира от сърдечен удар на 8 септември 1814 г., без да доживее изгнанието на Наполеон на остров Света Елена и връщането на съпруга ѝ на неаполитанския престол от Виенския конгрес. Кралицата е открита от компаньонката си да лежи мъртва на пода сред купчина разпилени писма. Погребана е в имперската крипта във Виена.

Потомство

[редактиране | редактиране на кода]
Неаполитанското кралско семейство от Ангелика Кауфман

Мария-Каролина ражда на съпруга си осемнадесет деца, от които до зряла възраст оцеляват само седем:

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Crankshaw, p 274.
  2. ↑ Acton, p 126.
  3. ↑ Bearne, p 57.
  4. ↑ а б в Bearne, p 60.
  5. ↑ Bearne, p 66.
  6. ↑ Acton, p 114.
  7. ↑ а б в г д Acton, p. 172
  8. ↑ Bearne, p 78.
  9. ↑ а б в Roberts 2015, с. 69 – 71.
  10. ↑ Acton, p 175.
  11. ↑ Acton, pp. 175 – 176
  12. ↑ Bearne, p 84.
  13. ↑ Acton, p 176.
  14. ↑ Bearne, p 174.
  15. ↑ а б Acton, p 181.
  16. ↑ а б в Acton, p 189.
  17. ↑ а б в Acton, p 188.
  18. ↑ Bearne, p 102.
  19. ↑ Acton, p 190.
  20. ↑ а б в Bearne, p 104.
  21. ↑ Bearne, p 112.
  22. ↑ Bearne, p 113.
  23. ↑ Bearne, p 114.
  24. ↑ Acton, p 229.
  25. ↑ Wheatcroft, p 238.
  26. ↑ а б в Bearne, p 127.
  27. ↑ а б Acton, p 232.
  28. ↑ а б Acton, p 233.
  29. ↑ Bearne, p 138.
  30. ↑ Acton, p 237.
  31. ↑ а б Bearne, p 143.
  32. ↑ Bearne, p 145.
  33. ↑ Bearne, p 161.
  34. ↑ а б Acton, p 245.
  35. ↑ а б Acton, p 246.
  36. ↑ а б в Bearne, p 164.
  37. ↑ Acton, p 251.
  38. ↑ а б Acton, p 256.
  39. ↑ а б Bearne, p 191.
  40. ↑ Acton, p 258.
  41. ↑ Bearne, p 192.
  42. ↑ а б Davis, p 76.
  43. ↑ Acton, p 262.
  44. ↑ Davis, p 77.
  45. ↑ Bearne, p 221.
  46. ↑ Acton, p 279.
  47. ↑ а б Bearne, p 236.
  48. ↑ Bearne, p 238.
  49. ↑ Acton, p 300.
  50. ↑ а б в Bearne, p 246.
  51. ↑ Acton, p 308.
  52. ↑ Vital-Durand, Gabriel. The Eye of the Cyclone at the Fall of the XVIIIth Century: the ill-fated Helvetic Republic (1798 – 1803). 22.04.2015.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  • Acton, Harold (1956). Bourbons of Naples. Methuen & Co.: London.
  • Bearne, Catherine Mary (1907). A Sister of Marie Antoinette: The Life-Story of Maria Carolina, Queen of Naples. T. Fisher Unwin: London
  • Crankshaw, Edward (1969). Maria Theresa. Longman Publishers: London.
  • Davis, John Anthony. Naples and Napoleon: southern Italy and the European revolutions (1780–1860). Oxford, Oxford University Press, 2006. ISBN 0-19-820755-7.
  • Fraser, Antonia (2002). Marie Antoinette: The Journey. Phoenix: London. ISBN 978-0-7538-1305-8
  • Jackson, Gudia M (2000). Women Rulers Throughout the Ages: An Illustrated Guide. Abc-Clio: Santa Barbara. ISBN 1-85109-339-7
  • Jones, Colin (2002). The Great Nation: France from Louis XV to Napoleon. Columbia University Press: New York. ISBN 0-231-12882-7
  • Lever, Evelyn (2001). Marie Antoinette: The Last Queen of France. Judy Piatkus: London. ISBN 0-7499-2194-3
  • Nagel, Susan. (2008). Marie Thérèse: The Fate of Marie Antoinette's Daughter. Bloosmbury: New York. ISBN 978-0-7475-8159-8
  • Roberts, Warren. Rossini and Post-Napoleonic Europe. Boydell & Brewer, 2015. ISBN 9781580465304.
  • Tarabra, Daniela (2008). Art of the Eighteenth Century. The J. Paul Getty Museum: Los Angeles. ISBN 978-0-89236-921-8
  • Vernon, Mrs HM. (1909). Italy: From 1494 to 1790. Cambridge University Press: London.
  • Vovk, Justin C. (2010). In Destiny's Hands: Five Tragic Rulers, Children of Maria Theresa. iUniverse: Bloomington, Ind. ISBN 978-1-4502-0081-3
  • Wheatcroft, Andrew (1996). The Habsburgs: Embodying Empire. Penguin Books: London. ISBN 978-0-14-023634-7
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Maria Carolina of Austria в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Мария-Каролина_Австрийска&oldid=12399564“.