Тридесетгодишна война

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Тридесетгодишна война
Europe map 1648.PNG
Карта на Европа от 1648 г. след Вестфалския мирен договор.
Период 1618 – 1648
Място Европа, предимно в дн. Германия
Резултат Вестфалски мирен договор
Воюващи страни
Flag of Sweden.svg Швеция
Flag of Bohemia.svg Бохемия
Flag of Denmark.svg Дания-Норвегия (1625-1629)
Prinsenvlag.svg Холандска република
Pavillon royal de France.svg Франция
Flag of Electoral Saxony.svg Саксония
Wappen Kurpfalz.svg Курпфалц
Flag of England.svg Англия
Flag of Transylvania before 1918.svg Княжество Трансилвания
Flag of Hungary.svg Унгарски антихабсбургски сили
Banner of the Holy Roman Emperor (after 1400).svg Свещена Римска империя
•• Catholic League (Germany).svg Католическа лига
•• Banner of the Holy Roman Emperor (after 1400).svg Австрия
•• Flag of Bavaria (lozengy).svg Бавария
•• War Flag of Hungary.svg Кралство Унгария
•• Flag of the Kingdom of Croatia.svg Хърватия
Flag of Cross of Burgundy.svg Испанска империя
Flag of Denmark.svg Дания-Норвегия (1643-1645)
Сили
~495 000:
150 000 шведи,
20 000 датчани,
75 000 холандци,
~100 000 германци,
150 000 французи,
6 000 трансилванци и 20 - 30 000 унгарски войници.
~450 000:
300 000 испанци,
~100 - 200 000 германци,
ок. 20 000 унгарски и хърватски кавалеристи.

Тридесетгодишната война (16181648 г.) е един от най-пагубните конфликти в европейската история. Войната се води предимно в Германия и в различните си етапи включва повечето държави в Европа. Извън земите на Германия се водят няколко отделни конфликта, които са част от или са непосредствено свързани с Тридесегодишната война: войната на Испания с Холандия, Войната за наследството на Мантуа, войните между Полша и Русия, между Полша и Швеция и др. Като цяло, конфликтът е сблъсък на традиционните консервативни сили срещу укрепващите национални държави.

Основните съперници са Хабсбургската династия и нейните съюзници и коалиция от антихабсбургски настроени държави. На страната на Хабсбургите воюват Австрия, по-голямата част от германските католически държави, Испания, обединена с Португалия, Папския престол и Полша. Антихабсбургската коалиция се състои от Франция, Швеция, Дания, протестантските владения в Германия, Бохемия, Трансилвания, Венеция, Савоя и холандските провинции, подкрепeни от Англия, Шотландия и Русия.

Тридесетгодишната война е първата война, която засяга всички слоеве на населението. В западната история, тя остава един от най-тежките европейски конфликти преди световните войни през 20 век. Сред последиците ѝ са поголовните опустошения на цели райони в Европа, разрушени от армиите. Гладът и болестите значително намаляват населението на Германия, Бохемия, Нидерландия и Италия, като едновременно с това разоряват повечето от воюващите сили. Докато полковете във всяка армия не са наемни като цяло, то отделните войници, които участват в тях, вероятно са били наемници. Проблемът с дисциплината се влошава в края на войната и поради съществуващите методи на военно финансиране през 17 век — от армиите се очаквало да се самофинансират от контрибуциите от местните райони. Това довежда до ширещо се беззаконие, често съпроводено със сурови лишения за жителите на окупираните територии. Военните действия на флотите също така достигат зад океана и очертават бъдещите колониални структури на нациите.

Основният резултат от войната е рязкото отслабване на влиянието на религиозните фактори върху държавите в Европа. Основата на външната им политика преминава към икономически, династични и геополитически интереси. Тридесетгодишната война е прекратена с Мюнстерския договор, част от Вестфалския мирен договор - с него е прието да се счита, че започва съвременната епоха в международните политически отношения в Европа. Някои от причините обаче, които предизвикват войната, остават неразрешени за дълъг период след края ѝ.

Причини за Тридесетгодишната война[редактиране | edit source]

Източниците на конфликта и целите на участниците са доста сложни и никое събитие не може с точност да бъде описано като главна причина за войната. Първоначално, войната започва като религиозен конфликт между протестанти и католици в Свещената римска империя, въпреки че споровете относно вътрешната политика и баланса на властта в империята изиграват съществена роля. Постепенно войната в Германия се превръща в глобален конфликт, привличайки повечето от европейските сили. На този етап, войната се превръща в продължение на бурбонско-хабсбургското съперничество за европейско политическо превъзходство и впоследствие до по-дълготраен конфликт между Франция и Хабсбургите.

Религиозни причини[редактиране | edit source]

В продължение на целия 16 век, в германските земи се водят религиозни конфликти, временно прекъсвани от съглашения и мирни договори между страните. През 1555 г., от императора на Свещената Римска империя, Карл V, е подписан Аугсбургския мир, който затвърждава резултатите от Шпайерската диета от 1526 г., слагайки край на войната между германските лутерани и католици.[1] Някои от решенията, подписани от императора, са:

  • Владетелите на 225 германски държави могат да избират религията (лутеранство или католицизъм) във владенията си, според съвестта си и да принудят своите поданици да я следват (на принципа cuius regio, eius religioЧиято е властта, негова е и религията).
  • Лутераните, живеещи в дадено курфюрство (територия, управлявана от католически епископ), могат да продължат да практикуват вярата си.
  • Лутераните могат да задържат земите, отнети от католическата църква след мира от Пасау през 1552 г.
  • Курфюрстите, които са преминали към лутеранството, е необходимо да се откажат от техните земи (на принципа reservatum ecclesiasticum).
Втората Пражка дефенестрация на 23 май 1618 г. поставя началото на войната

Макар, че Аугсбургският мир временно прекратява военните действия, той не решава основния религиозен конфликт. В допълнение, през следващите години в Германия бързо се разпространява калвинизма - протестанско учение, основано в Швейцария. Тази добавя трета голяма вяра в региона, чието място не е признато по никакъв начин от условията на Аугсбургския мир, които се отнасят само за католицизма и лутеранството.[2]

Политически причини[редактиране | edit source]

В края на 16 и началото на 17 век, Свещената Римска империя се състои от над 200 различни по големина разпокъсани държави и наследствени владения, до голяма степен независими от централната власт. Позицията на императора е главно номинална, но императорите от рода на Хабсбургите, също така директно упражняват наследствена власт над голяма част от имперската територия (ерцхерцогство Австрия, както и Бохемия и Унгария). Сами по себе си, австрийските владения са голяма европейска сила, управляваща над осем милиона души. В Империята има и няколко други регионални сили, като Бавария, Саксонското курфюрство, маркграфство Бранденбург, Пфалц, Хесен, Трирската архиепископия и Нюрнберг (всяка с население от 500 хиляди до един милион жители). Големият брой малки независими графства, свободни градове, абатства, курфюрства, и други дребни владения (чиято територия понякога се простира до не повече от едно село), оформят цялостния облик на империята. Освен Австрия, и може би донякъде Бавария, нито една от тези държавици не е в състояние да провежда политика на национално ниво. Често срещани са съюзите между държави, свързани с династични бракове, което се дължи отчасти на обичайната тогава практика за разделяне на наследството на владетеля между различните синове. На местно ниво, владетелите провеждат самостоятелна политика, която цели разширение на земите им и утвърждаване на властта им чрез ограничаване на съсловните привилегии.

Съседните на Свещената Римска империя държави също допринасят за избухването на Тридесетгодишната война:

  • Испания се интересува от ситуацията в германските държави, тъй като в нейно владение са Испанска Нидерландия в западната част на империята и някои земи в Италия, които са свързани по суша чрез Испанския път. Холандците въстават срещу испанското управление през 1560-те години, което води до продължителна война за независимост, завършила едва през 1609 г.
  • Франция е заобиколена от територии, контролирани от двата клона на Хабсбургите (Испания и Свещената Римска империя), и смята за нужно да разпространи властта си върху най-слабите германски държави; тази държавна политика надделява над религията и католическа Франция по-късно взима участие на страната на протестантите.
  • Протестантските държави Швеция и Дания искат да си осигурят контрол над северните германски земи, граничещи с Балтийско море, а в същото време католическа Полша активно търси начин да противостои на шведско-датската експанзия.
  • Освен германските земи и Балтийско море, друг спорен регион по това време в Европа е разпокъсаната Италия, за чиито земи основно спорят Испания и Франция.

Икономически причини[редактиране | edit source]

В икономическо отношение, германските земи също не са единни. В края на 16 век, те се делят на две основни части — североизточна (земеделска) и югозападна (промишлено-търговска). Градовете около Горен Дунав (например Аугсбург, Улм) търгуващи с Венеция и Генуа, както и тези край Рейн (например Кьолн, Вормс) не издържат на нидерландската и английската търговска конкуренция. В началото на 17 век се разпада и Ханзата — някои от градовете като Хамбург, Бремен и Любек все още запазват определено икономическо значение, но вече не могат да се сравняват с Амстердам и Лондон, през които минава основния търговски поток към колониите. Германските търговци продължават да поддържат търговски отношения с колониите в Америка, но при отделянето на испанската корона от императорската (през 1556 г.), тези контакти постепенно западат. В резултат на това, в земите на империята се стига до масово обедняване и намаляване на доходите, сечене на все по-лоши монети, които населението отказва да приема.

Едновременно с това, търсенето на жито в Англия, Холандия и Испания се увеличава и в Германия се създават условия за развитието на стопанствата, опиращи се на селски труд под аренда. Местните владетели се стремят да окрупнят плодородните земи в именията си и да ги увеличат, като търсят начини за териториално разширение. Много от тях подобряват финансовото си състояние, като заграбват църковни имоти или натоварват селяните с допълнителни данъци (особено в Източна и отчасти в Северна Германия).

Императорите от династията на Хабсбургите се съобразяват все повече с нарастващата финансова и политическа самостоятелност на местните владетели, тъй като и самите те се нуждаят от парични средства и вътрешен мир в империята, за да защитават наследствените си владения (Австрия, Бохемия и Унгария) от нашествията на турците.

Династически причини[редактиране | edit source]

По времето на Карл V, водещата роля в Европа принадлежи на династията на Хабсбургите. В началото на 17 век, испанският клон, освен Испания, владее също така Португалия, Южна Нидерландия, господства в Южна Италия и има на свое разположение огромната испанско-португалска колониална империя. Австрийските Хабсбурги носят короната на император на Свещената Римска империя и са крале на Чехия, Унгария, Хърватия. Другите големи европейски династии всячески се стремят да отслабят хегемонията на Хабсбургите. Сред тях водеща позиция заемат френските Бурбони.

Предистория[редактиране | edit source]

Религиозното напрежение се увеличава през втората половина на 16 век. Аугсбургският мир започва да губи силата си, когато някои сменили вярата си епископи отказват да предадат диоцезите си, а Хабсбургите и католическите владетели на Свещената Римска империя и Испания се опитват да възстановят властта на католицизма в региона. Това е видно от Кьолнската война (1583-88) — конфликт, започнал с преминаването на курфюрста на Кьолн, Герхард фон Валдбург, към калвинизма. Тъй като той е електор на империята, това би могло да доведе до мнозинство на протестантите на събора, който избира император — позиция, на която дотогава винаги е бил избиран католик.

В Кьолнската война, испанските войски прогонват курфюрста и го заменят с римокатолика Ернст Баварски. След този успех, католиците започват да упражняват все по-яростно принципа cuius regio, eius religio в Бавария, Вюрцбург и други държави. Това принуждава местното лутеранското население да избира между преминаване към католицизма или изгнание. Лутераните стават свидетели и на преминаването на владетелите на Пфалц (1560), Насау (1578), Хесен-Касел (1603) и Бранденбург (1613) към новата вяра — калвинизма.

Така, в началото на 17 век, рейнските земи и тези, които са на юг до река Дунав, се оказват до голяма степен католически. Лутераните преобладават на север, а калвинистите доминират в други области, например Западна и Централна Германия, Швейцария и Холандия. Въпреки това, религиозни малцинства от всяка вяра съществуват почти навсякъде. В някои владения и градове, броят на калвинисти, католици и лутерани е приблизително равен.

За разлика от своите испански братовчеди, управляващите след Карл V императори от Хабсбургската династия (особено Фердинанд I и Максимилиан II, също така и Рудолф II и неговият наследник Матиас) са съгласни със статуквото, местните владетели в империята да избират своя собствена религиозна политика. Тези императори избягват религиозните конфликти в рамките на империята, като позволяват различните християнски вероизповедания да се разпространяват без принуда. Тази политика разгневява онези, които искат религиозно единство.[3] Междувременно, двете лутерански кралства Швеция и Дания се стремят да съдействат на протестантската кауза в империята, и едновременно с това целят да спечелят политическо и икономическо влияние.

През 1606 г., религиозното напрежение прераства в насилие в свободния имперски град Донаувьорт. Там, преобладаващото лутеранско население попречва с прегради на католическите жители на града да проведат религиозно шествие, което предизвиква размирици. Последва външната намеса на херцог Максимилиан Баварски от името на католиците. След преустановяване на насилието, калвинистите в Германия (които са малцинство) се чувстват най-застрашени. Те се обединяват и сформират протестантската Евангелистка уния през 1608 г., под ръководството на електора на Рейнския Палатинат — Фридрих IV (1583-1610) (​​чийто син, Фридрих V, се жени за Елизабет Стюарт, дъщеря на английския крал Джеймс I).[4] В унията влизат хесенският ландграф, бранденбургският курфюрст и десетина имперски градове. В отговор на това, католическите владетели образуват Католическата лига през 1609 г., под ръководството на баварския херцог Максимилиан. Лигата е свързана с императора, с испанските Хабсбурги и с папата.

Напрежението ескалира още повече през 1609 г. с Войната за клевското наследство, която започва, когато Йохан Вилхелм, владетел на стратегически важните херцогства Юлих-Берг и Клеве, умира бездетен.[5] Зе земите има двама съперничещи си претенденти. Единият е херцогиня Ана Пруска, дъщеря на най-голямата сестра на Йохан Вилхелм, Мария Елеонора Юлих-Клеве-Бергска. Анна е омъжена за Йоан Сигизмунд, курфюрст на Бранденбург. Вторият е Волфганг Вилхелм, граф на Пфалц-Нойбург, който е син на другата по-голяма сестра на херцог Йохан Вилхелм, Ана Клевска. Херцогиня Ана Пруска претендира за общите земи на Юлих-Клеве-Берг като наследник по старшата линия, а Волфганг Вилхелм претендира като най-възрастен мъжки наследник на покойния херцог. И двамата претенденти са протестанти. През 1610 г., за да предотвратят война между съперниците, силите на Рудолф II, императора на Свещената Римска империя, заемат Юлих-Клеве-Берг, докато спорът се реши от Придворния съвет (Reichshofrat). Въпреки това, няколко протестантски владетели се опасяват, че императора, който е ревностен католик, смята да задържи Юлих-Клеве-Берг за себе си, за да попречи на присъединяването на обединените херцогства към протестантския лагер.[5] Войски на френския крал Анри IV и на холандските провинции обединяват сили, за да нахлуят в Юлих-Клеве-Берг, но тези планове са отложени от убийството на Анри IV, на чиято помощ основно разчитат протестантите. Надявайки се да получат предимство в спора, Волфганг Вилхелм приема католицизма; а Йоан Сигизмунд, от своя страна, приема калвинизма (макар, че жена му, херцогиня Ана Пруска е лутеранка).[5] Спорът е разрешен през 1614 г. с договора от Ксантен, по силата на който общите наследствени земи са разделени: Юлих и Берг са дадени на Волфганг Вилхелм, а курфюрста на Бранденбург взима Клеве и графствата Марк и Равенсберг.[5]

Нидерландската революция също е сред събитията, свързани с Тридесетгодишната война. Дванадесетгодишното примирие между хабсбургска Испания и Съединените холандски провинции трябва да изтече през 1621 г., и в цяла Европа се очаква Испания да опита да завоюва отново холандските земи. По това време, войските под ръководството на генуезеца Амброзио Спинола, маркиз на Балбасес и командир на испанската армия, имат възможност да преминат през приятелски настроени католически територии за да достигнат Холандската република, като единствената враждебна държава, която стои на пътя му е Пфалц.[6] Така Пфалц се явява от стратегическо значение в европейските дела, въпреки малката си големина. Това обяснява защо протестантът Джеймс I, крал на Англия, урежда през 1612 г. сватбата на дъщеря си Елизабет Стюарт за Фридрих V, курфюрст на Пфалц, независимо от социалната условност, че принцеса може да се омъжва само за мъж от друг кралски род.

Към 1617 г. вече е видно, че Матиас, император на Свещената римска империя и крал на Бохемия, ще умре без наследник, като земите му ще преминат към най-близкия му роднина от мъжки пол — братовчед му, ерцхерцог Фердинанд II Австрийски, кронпринц на Бохемия. Със споразумението от Оняте, испанският крал Филип III се съгласява на тази приемственост.

Фердинанд, който е йезуитски възпитаник, е ревностен католик, желаещ да наложи религиозно единство в земите си. Това го прави крайно непопулярен в протестантска (предимно хуситска) Бохемия, макар Фердинанд да е избран за кронпринц на страната през 1617 г. Настроенията на населението се прибавят към обидата, която благородниците нанасят на Фердинанд — на 23 май 1618 г. в Прага, представителите на кронпринца са изхвърлени през прозорец на градския замък в купчина конска тор. Така наречената Пражка дефенестрация провокира открит бунт в Бохемия и дава началото на Тридесетгодишната война.

Бохемски период (16181620 г.)[редактиране | edit source]

Изборът на Фердинанд за крал на Бохемия предизвиква въстание

Войната започва с недоволство на протестантските благородници в Бохемия (под властта на Хабсбургите) срещу католическия крал Фердинанд (по-късно свещен римски император Фердинанд II). Войната се разпростира в Европа, заради неспособността на германските държави да действат единодушно и амбициите на другите страни в Европа.

Въстанието на бохемите избухва в Прага, където двама императорски войника са изхвърлени през прозореца (Втора пражка дефенестрация) от двама представители на Бохемската Диета (май 1618 г.). Фердинанд е обявен за детрониран и престолът на Бохемия е предложен на курфюрста на ПфалцФридрих V. Въстанието обхваща и други владения на Хабсбургите — Габриел Бетлен организира въстание в Трансилвания; херцогът на Бавария Максимилиан, заедно с католическата армия на фон Тили, помага на имперските войски да потушат въстанието в Бохемия, побеждавайки въстаническата армия край Прага (ноември 1620 г.). Ханс Георг Саксонски, лидер на немските протестантски принцове, поддържа Фердинанд II. Фридрих V, наричан крал за една зима, губи короната на Бохемия. Войната продължава в Пфалц, а в Бохемия се извършват репресии.

Пфалцки период (16201623 г.)[редактиране | edit source]

Фридрих V е лидерът на протестантите в началото на войната

Мансфелд и Кристиан фон Брауншвайг водят революционните сили в Пфалц. Фридрих V очаква помощ от тъста си, краля на Англия и Шотландия Джеймс I, но не получава ефикасна подкрепа. Пфалц е завзет от фон Тили, който печели битките при Вимфен и Хост (1622 г.). Земите на Фридрих V са конфискувани и Горен Пфалц, заедно с мястото в електоралната колегия, са дадени на Максимилиан Баварски. Императорската армия побеждава при Щатлодн (1623 г.) и слага край на този етап от войната.

Датски период (16251629 г.)[редактиране | edit source]

С тази фаза на войната конфликтът се превръща от германски в европейски. Кралят на Дания Кристиан IV се включва във войната, поради страх от засилване на мощта на Хабсбургите в Северна Германия. Официално той посочва религиозни причини за участието си, но в действителност цели да разшири владенията си в Германия. Англия и Холандия подпомагат с финансови субсидии протестантските съюзници, като Англия изпраща и няколко хилядна армия. Кристиан IV нахлува в Германия. Имперският генерал Албрехт фон Валенщайн побеждава Мансфелд фон Брауншвайг при Десау (1626). Малко по-късно на датския крал е нанесено тежко поражение от фон Тили при Лутер (днес Лутер-ам-Баренберге — село в германската провинция Долна Саксония).

Валенщайн потегля към Ютландия и нахлува в Дания, но е победен при Щралзунд (1628 г.). През 1629 г. Дания сключва мирен договор, с който излиза от войната и предава северногерманските епархии. Декретът на възстановяването (1629 г.), издаден от император Фердинанд II, се опитва да подсили религиозният мир, съгласно Аугсбургския договор и отнема титлите на протестантските владетели, придобити след 1552 г. Този декрет събужда отново съпротивата на германските протестантски принцове.

Шведски период (16301635 г.)[редактиране | edit source]

Густав Адолф по време на битката при Брайтенфелд (1631)

Густав II Адолф, крал на Швеция, се включва във войната. Той се страхува, че амбициите на Фердинанд II, могат да застрашат шведския контрол над Балтийско море. Като протестант шведския крал се обявява срещу Фердинанд II, но получава подкрепа и от католическа Франция, която се управлява от кардинал Ришельо. Шведската армия нахлува в Германия. Междувременно Фердинанд II е убеден да освободи от армията Албрехт фон Валенщайн (1630 г.), който има врагове в Империята. Тили оглавява имперските сили. Той превзема Магдебург, докато протестантските принцове се колебаят дали да подкрепят Швеция. Ханс Георг Саксонски, единствен от тези, които се колебаят, подкрепя Густаф II Адолф, защото му обещава по-изгоден съюз.

Обединените сили разгромяват фон Тили при Брайтенфелд (1631 г.) и установяват контрол над Северна Германия. Густав II Адолф напредва и фон Тили е победен и смъртоносно ранен при Лех (1632 г.). Валенщайн отново е призован от императора. Той побеждава саксонците и среща шведите при Люцен (ноември 1632 г.). Там шведите побеждават, но Густав II Адолф е убит и антихабсбургската коалиция е дезорганизирана. Валенщайн след поражението си става пасивен и влиза в тайни преговори с противника. Междувременно способният антиимперски генерал Бернхард фон Ваймар-Сакс побеждава при Регенсбург (1633 г.).

Валенщайн е убит през 1634 г. след заговор на Фердинанд II. Скоро имперските сили, под командването на Галас побеждават Бернхард фон Ваймар-Сакс при Ньордлинген (февруари 1634 г.). Германия е в икономическа криза, земите ѝ са опустошени и пропити с кръв. Общото желание за мир, води до договора в Прага (1635 г.). Това споразумение променя Декрета на възстановяването и помирява католици и протестанти. Приет е от почти всички германски принцове и свободни градове. Обединената имперска армия трябва да воюва срещу шведите в Германия. Общия мир изглежда предстои, но Ришельо не може да се съгласи с възстановяване на силата на Хабсбургите.

Френско-шведски период (16351648 г.)[редактиране | edit source]

Франция влиза официално във войната през 1635 г. Аксел Оксенщиерна, шведският канцлер, поддържа Ришельо, за да запази позициите на Швеция в Германия. Започва последният етап на войната, която обхваща почти цяла Европа: Холандия и Франция се противопоставят на Испания, Франция и Испания водят война за контрол над Италия, войната се разпростира и на Иберийския полуостров, Португалия се бори за независимост от Испания, Франция напада Испания, а Дания атакува Швеция.

Австрийската армия нахлува във Франция и постига временен успех. Този период от войната е крайно неуспешен за Империята. Бернхард фон Ваймар-Сакс и шведският генерал Банер побеждават в Германия. През 1636 г. Банер печели голяма победа при Витщок. Бернхард фон Ваймар-Сакс провежда редица успешни кампании и превзема крепостта Брайсакс (днес Брайзах-ам-Рейн, провинция Баден-Вюртемберг), считана за една от най-непристъпните в Европа (1638 г.), но умира през 1639 г., а Банер през 1641 г. Междувременно император Фердинанд II е наследен от император Фердинанд III (1637 г.). През 1642 г. Ришельо умира, но посоченият от него наследник като пръв министър, кардинал Джулио Мазарини, продължава френската политика в същата насока. Германия е изтощена от войната.

Битката при Ланс (1648)

Мирните преговори започват през 1640 г., но дипломацията върви бавно и несигурно. Междувременно империята е атакувана от армиите на шведския генерал Ленарт Торщенсон и френските генерали принц Луи дьо Конде и виконт дьо Тюрен. Торщенсон побеждава императорската армия при Брайтенфелд /днес предградие на Лайпциг/ (1642 г.), надделявайки над Галас и потегля на север, за да победи датския съюзник на Хабсбургите. През 1645 г. побеждава Хатцфелд при Янкау (днес чешкото с.Янков в окръг Бенешов). Междувременно Конде (на 22 години) побеждава цвета на испанската пехота при Рокроа (1643 г.). През 1645 г. Конде и Тюрен разгромяват имперските войски при Ньордлинген. Австрия е разгромена и противникът ѝ е близо до Виена. Най-силният ѝ съюзник — Бавария е окупирана. Конде разгромява испанците при Ланс (1648 г.). Победите на Конде, Тюрен и шведа Врангел ускоряват подписването на мир — Вестфалския мирен договор от 1648 г.

Последици[редактиране | edit source]

Основните последици от войната са: намаляване на германското население, опустошаване на германското земеделие, сриване на немската промишленост и търговия, западане на властта на Свещената римска империя и Хабсбургите, превръщането на Франция във водеща политическа и военна сила в Европа, трайно сътрудничество на Франция със северния хегемон — Швеция. Установява се траен религиозен мир в Германия. Започва отчуждението на Австрия от останалата част на Германия.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Diets of Speyer (German history) – Britannica Online Encyclopedia. // www.britannica.com. Посетен на 2008-05-24.
  2. ::The Peace of Prague::. // www.historylearningsite.co.uk. Посетен на 2008-05-24.
  3. The Thirty Years War. // Pipeline. Посетен на 2008-05-24.
  4. Frederick the Winter King. The Columbia Encyclopedia, Sixth Edition. 2001–07. // www.bartleby.com. Посетен на 2008-05-24.
  5. а б в г C. V. Wedgwood, The Thirty Years War (Penguin, 1957, 1961), p. 48.
  6. C. V. Wedgwood, The Thirty Years War (Penguin, 1957, 1961), p. 50.

Външни препратки[редактиране | edit source]