Велико литовско княжество
| Велико литовско княжество | |
|---|---|
| ок. 1236 – 1795 | |
 Знаме  Герб |
|
 Княжеството в своя разцвет през 1430 г. |
|
| Континент | |
| Столица |
Кернаве (1279 – 1321) Тракай (ок. 1321 – 1323) Вилнюс (от 1323) |
| Официален език | литовски,[1] рутенски[2], полски[3] |
| Религия | паганизъм, източно православие, римокатолицизъм |
| Форма на управление |
Наследствена монархия (1230 – 1572) Изборна монархия (1572 – 1795) |
| Велик княз | |
| 1236 – 1263 | Миндовг (от 1251 като крал) |
| 1764 – 1795 | Станислав Август Понятовски |
| Законодателна власт | сейм |
| История | |
| начало на консолидацията | 1180-те години |
| Кралство Литва | 1251 – 1263 г. |
| Кревска уния | 14 август 1385 г. |
| Люблинска уния | 1 юли 1569 г. |
| Трето разделяне | 24 октомври 1795 г. |
| Площ | |
| Общо (1260 г.) | 200 000 km² |
| Общо (1430 г.) | 930 000 km² |
| Общо (1572 г.) | 320 000 km² |
| Общо (1791 г.) | 250 000 km² |
| Общо (1793 г.) | 132 000 km² |
| Население | |
| Преброяване |
400 000 (1260 г.) 2 500 000 (1430 г.) |
| Валута | литовска гривна, полска злота, грош |
|
|
| Днес част от |
 Беларус Латвия Литва Молдова Полша Русия Украйна |
| Велико литовско княжество в Общомедия | |
.svg){kind=small}
Великото литовско княжество (на литовски: Lietuvos Didžioji Kunigaikštystė; на рутенски: Великое князство Литовъское; на полски: Wielkie Księstwo Litewskie; на латински: Magnus Ducatus Lituaniae) е историческа държава в Източна Европа, съществувала от 13 век до 1795 г.,[4][5] когато територията ѝ е поделена между Руската империя, Прусия и Австрия.
История[редактиране | редактиране на кода]
Създадена от литовците през втората половина на 12 век,[6] тя присъединява обширни територии от разпадналата се Киевска Рус. При най-голямото си разрастване през 15 век тя включва днешните Литва, Беларус, Приднестровието и части от Полша, Украйна и Русия.
През 1386 г. Великото литовско княжество влиза в лична уния с Кралство Полша, която с известни прекъсвания съществува до края на 18 век. През 1569 г. влиза в състава на Жечпосполита. Официален език е източнославянският рутенски език (близък до беларуски език и украински език), като в кореспонденцията с европейските страни се използва латински. След унията официален език става полският.
Основаване[редактиране | редактиране на кода]
Първите писмени сведения за Литва датират от 1009 г. от Кведлинбургските анали.[7] През 12 век славянските хроники споменават Литва като една от областите, нападани от русите. Литовците първоначално плащат васален данък на Полоцк, но скоро започват да се организират и да предприемат малки нападения. В периода 1180 – 1183 г. ситуацията започва да се променя и литовците организират значителни военни офанзиви в славянските земи. Сред тях са Полоцкото княжество и Псков, като в даден момент дори застрашават Новгород.[8] Бързото развитие на военните офанзиви бележи консолидирането на литовските земи в Аукщайтия.[4]
Ливонският орден и Тевтонските рицари (военни ордени) се установяват в Рига и Прусия в началото на 13 век. С това се разпалват войни между тях и литовците. Тези християнски ордени представляват значителна заплаха за езическите балтийски племена и още повече подбуждат създаването на литовска държава. През 1219 г. е подписан мир, който довежда до коопериране между Литва и Жемайтия, тъй като и двете страни са изправени пред общ враг. В него са споменати 21 литовски князе. От тях, вероятно с най-голяма власт е Живинбуд.[8] Формалното признаване на общите интереси и установяването на йерархия сред подписалите договора предвещава основаването на държавност.
Кралство Литва[редактиране | редактиране на кода]
Основна статия: Южнолитовският княз Миндовг е сред князете, споменати в мирния договор. Ливонските хроники докалдват, че към 30-те години на 13 век Миндовг вече разполага с върховна власт над цяла Литва.[9] През 1236 г. Жемайтия под ръководството на Викинт побеждава Ливонския орден в битката при Сауле. Орденът е принуден да стане клон на Тевтонските рицари, при което земите на Жемайтия се превръщат в основна мишена и за двата ордена. Битката предоставя възможност на Литва да предприеме атаки срещу рутенските провинции, анексирайки Навахрудак и Хродна.[9]
През 1248 г. избухва гражданска война между Миндовг и племенниците му Товтивил и Едивид. Мощната коалиция срещу него включва също Ливонския орден, Даниил Галицки и Василко Романович. Възползвайки се от вътрешната борба за власт, Миндовг решава да се съюзи с Ливонския орден, обещавайки им, че ще приеме християнството и ще им даде западните части на Литва взамяна на военна помощ срещу противниците му и кралската корона. През 1251 г. той е покръстен и папа Инокентий IV издава була, провъзгласяваща създаването на Кралство Литва. След като приключва гражданската война, Миндовг е коронясан за крал на Литва на 6 юли 1253 г., започвайки десетилетие на мир. По-късно той отхвърля християнството и се връща към езичеството. Опитва се да разшири влиянието си до Полоцк и Пинск.[9] Тевтонските рицари използват този период, за да подсилят позицията си в Ливония и Жемайтия, но търпят поражения в битките при Шоден през 1259 г. и Дурбе през 1260 г. Това дава повод на покореното население в Жемайтия да въстане срещу рицарите.
Окуражаван от Тройнат, Миндовг нарушава мира с Ливонския орден. Той се стреми да обедини всички балтийски племена под литовска власт. Тъй като военните му кампании не се оказват успешни, взаимоотношенията между Миндовг и Тройнат се влошават. Така, Тройнат с помощта на княза Довмонт Псковски убива Миндовг и двамата му сина през 1263 г.[10] С това държавата изпада в период на вътрешни борби за власт.
Възход на Гедиминовичите[редактиране | редактиране на кода]
В периода 1263 – 1269 г. Литва е управлявана от трима велики князе – Тройнат, Войшелк и Шварн. Тя, обаче, не се разпада, а с идването на власт на Тройден през 1269 г. литовският контрол над Черната Рус се засилва. Той влиза в сражение срещу Ливонския орден, спечелвайки битката при Карусе през 1270 г. и битката при Ашераден през 1279 г. Съществуват неясноти относно самоличностите на великите князе на Литва от смъртта му през 1282 г. до идването на власт на Витен през 1295 г. Междувременно, Тевтонските рицари покоряват различни балтийски племена. През 1291 г. Ливонският орден окончателно завладява Жемайтия – последният останал балтийски съюзник на Литва.[11] Това позволява на ордените да насочат цялото си внимание към Литва. Буферната зона от балтийски племена между тях вече е изчезнала.
Гедиминовичите управляват великото княжество в продължение на повече от век, като Витен е първият владетел от тази династия.[12] По време на управлението му, Литва се впуска в продължителна война с ордените, Кралство Полша и Рутения. Витен участва в споровете за наследство в Полша, подкрепяйки Болеслав II Мазовецки, който е женен за литовската княгиня Гаудемунда. В Рутения Витен успява да си върне земите, загубени след покушението срещу Миндовг, и завзема княжествата Пинск и Туров. В борбата си срещу ордените, Витен се съюзява с гражданите на Рига. Подсигуряването на позициите му в Рига развива търговията и предоставя база за по-нататъшни военни кампании. Около 1307 г. важният търговски център Полоцк е превзет с военна сила.[13] Витен започва строителството на мрежа от отбранителни замъци по крайбрежието на река Неман. Постепенно тя се развива в основната отбранителна линия срещу тевтонците.
Териториално разрастване[редактиране | редактиране на кода]
Разрастването на държавата достига своя връх при управлението на великия княз Гедимин, който създава силно централно правителство и империя, която се разпростира от Балтийско море до Черно море. През 1320 г. повече от княжествата на западните русини или са анексирани, или стават васали на Литва. На следващата година Гедимин превзема Киев и изпраща последният му владетел, Станислав, в изгнание. През 1323 г. Гедимин премества столицата на страната от Тракай във Вилнюс.
Литва се намира в добра позиция да покори западните и южните части на бившата Киевска Рус. Докато почти всяка друга държава около Литва е под жестоките нападения на монголците, ордите им се спират при земите на днешен Беларус и територията на великото княжество остава незасегната. Слабият контрол, който упражняват монголците над покорените земи, позволява разрастването на Литва да се ускори дори още повече. Русинските княжества така и не са включени в състава на Златната орда, поддържайки васални взаимоотношения с нея и известна степен на независимост. Литва анексира някои от тези области като васали чрез дипломация, тъй като те предпочитат да бъдат управлявани от великото княжество, отколкото от монголците или от Великото московско княжество. Такъв е случаят с Новгород, който много често попада в литовската сфера на влияние и в крайна сметка става зависим от литовското княжество.[14] Литовците упражняват контрол над града, тъй като той се опитва да избегне властта на Москва. Такива взаимоотношения, обаче, могат да бъдат много крехки.
Великото литовско княжество успява да удържи на монголските набези и да подсигури териториалните си придобивки. През 1333 г. и отново през 1339 г. литовците побеждават монголските войски, които се опитва да си възвърнат Смоленск. През 1362 г. войските на великото княжество побеждават Златната орда в битката при река Сини Води.[15] През 1390 г. Литва се съюзява с Русия, за да победи Златната орда в Куликовската битка. С това господството на монголците в района започва да постепенно да чезне. Към 1387 г. Молдова става васал на Полша и, в широк смисъл, на Литва. По това време литовците вече са завладели територии от Златната орда чак до река Днепър. През 1398 г. Литва нахлува в северните части на Крим и спечелва решителна победа срещу монголците. Следва сражение при река Ворскла през 1399 г., но там литовците претърпяват поражение.
Лична уния с Полша[редактиране | редактиране на кода]
През 1387 г. Литва е християнизирана под лидерството на Владислав II, който лично превежда християнски молитви на литовски език.[16] Братовчед му, Витовт, построява множество католически църкви и заделя енорийски земи из страната. При управлението на Витовт, който управлява в периода 1392 – 1430 г., страната достига разцвета си. Той се превръща в един от най-известните владетели на княжеството. Преди да стане велик княз, той е принц на Хродна (1370 – 1382) и принц на Луцк (1387 – 1389). Той е син на Кейстут, чичо на Владислав II.
През 1410 г. Витовт командва силите на литовското княжество в битката при Грюнвалд. Тя завършва с решителна полско-литовска победа срещу Тевтонския орден. Войната на Литва срещу военните ордени, продължила над 200 години, най-накрая приключва. Витовт подкрепя икономическото развитие на държавата и въвежда множество реформи. Под неговото ръководство Великото литовско княжество постепенно се централизира, докато местните управници, които са лоялни към княза, заместват принцовете с династични връзки към трона. Тези управници са богати земевладелци, които образуват основата на литовското благородничество.
Бързото разширяване на влиянието на Великото московско княжество скоро го поставят в позиция, сходна с тази на Литва. След анексирането на Новгород през 1478 г., Москва се откроява като мощна държава в Североизточна Европа. В периода 1492 – 1508 г. Иван III допълнително консолидира московската власт, спечелвайки победа в ключовата Ведрошка битка срещу литовците, като по този начин завзема някои от исторически земи на Киевската Рус като Чернихив и Брянск.
На 8 септември 1514 г., съюзените сили на Литва и Полша под командването на Константин Острожки влизат в сражение при Орша срещу московските войски на Иван Челядин. Битката е част от дълга поредица московско-литовски войни, които се водят от руските владетели, целящи да завземат бившите земи на Киевската Рус. В битката, полско-литовската армия от 30 000 души успява да победи 80 000 московски войници, пленявайки командира им. И докато битката се счита за една от най-големите литовски победи, московците в крайна сметка надделяват във войната. По силата на договор от 1522 г., Великото литовско княжество отстъпва големи територии.
Жечпосполита[редактиране | редактиране на кода]
Войните с Тевтонския орден, загубата на територии покрай войните с Москва и продължителното напрежение започват да застрашават съществуването на литовската държава. Така, Литва се оказва принудена да се съюзи още повече с Полша под формата на дуалистична държава – Жечпосполита. Основата ѝ е положена с Люблинската уния от 1569 г. През периода на унията много от териториите, които преди са се управлявали от Великото литовско княжество, попадат под контрола на Кралство Полша, докато постепенният процес на полонизация бавно поставя Литва под полско превъзходство.[17][18][19] Литовското княжество запазва много от правата си в държавата до провъзгласяването на конституцията на Жечпосполита през 1791 г.
Подeлби[редактиране | редактиране на кода]
След подeлбите на Жечпосполита, повечето от земите на бившето велико княжество са анексирани директно от Руската империя, а останалата част – от Прусия. През 1812 г., малко преди френското нахлуване в Русия, бившето литовско княжество се вдига на бунт срещу руснаците. Скоро след като пристига във Вилнюс, Наполеон обявява създаването на временно правителство в Литва, което от своя страна възстановява Полско-литовската уния.[20] Тази уния така и не е формализирана, тъй като само половин година след това Великата армия на Наполеон е изтласкана от Русия и принудена да се изтегли на запад. През декември 1812 г. отново е завзет от руските войски, с което окончателно се слага край на плановете за възстановяване на Великото литовско княжество.[20] Аугустовското войводство (по-късно губерния), включващо териториите около Мариямполе и Калвария, е включено в състава на Конгресна Полша, която вече се намира в лична уния с Русия.
Официален език[редактиране | редактиране на кода]
В официалните документи на Великото литовско княжество се използват различни езици, в зависимост от историческия период и тяхното предназначение. Това са литовски, рутенски,[21] полски и в по-малка степен, главно за дипломатически цели – латински и немски.[22]
Население[редактиране | редактиране на кода]
Към 1260 г. литовците във великото княжество съставляват мнозинство – 67,5% от 400 000 души.[23] С придобиването на Рутения през 1340 г., обаче, съотношението им спада до 30%.[24] По времето на най-голямото разширение на княжеството към земите на Киевската Рус към края на 13 век и началото на 14 век, територията на Великото литовско княжество е 800 – 930 хил. km2 и е населявана от едва 10 – 14% етнически литовци.[23][25]
Оценката на населението на териториите на Полша и Великото литовско княжество заедно дава численост от 7,5 милиона души към 1493 г. От тях, 3,75 милиона са рутени (етнически украинци и беларуси), 3,25 милиона са поляци и едва половин милион са литовци.[26] Със зачестяването на руските и шведските нашествия през 17 век, Великото литовско княжество претърпява голяма загуба на население, включително на етнически литовци около Вилненското войводство.[27] Населението в Рутения също намалява и към 1770 г. на територия от 320 хил. km2 вече живеят 4,84 милиона души, мнозинството от които в Рутения. Около 1,39 милиона или 29% са етнически литовци.[23]
Административно деление[редактиране | редактиране на кода]
Административна структура на Великото литовско княжество (1413 – 1564):[28]
| Войводство (Палатинатус) | Основаване |
|---|---|
| Вилненско войводство | 1413 г. |
| Трокско войводство | 1413 г. |
| Новогрудско войводство | 1507 г. |
| Бжешчколитевско войводство | 1566 г. |
| Подляско войводство | 1514 г. |
| Минско войводство | 1566 г. |
| Смоленско войводство | 1508 г. |
| Мшчиславско войводство | 1569 г. |
| Полоцко войводство | 1504 г. |
| Витебско войводство | 1511 г. |
| Киевско войводство | 1471 г. |
| Волинско войводство | 1564 – 1566 г. |
| Брацлавско войводство | 1564 г. |
| Княжество Жемайтия | 1413 г. |
| Княжество Ливония | 1561 г. |
Велики князе[редактиране | редактиране на кода]
Великите князе (на литовски: Didysis Kunigaikštis;; на полски: Wielki książе) на Литва:
- Kiernus 11 век
- Kukowoyt 11 век
- Dowsprunk ? – 1213
- Steksys 1214
- Ryngold 1214 – 1219
- Скирмунт 1219 – след 1241
- Giligin след 1241 – 1246
- Миндовг (Mindoǔh, Mindaugas) 1246 – 1254, крал 1254 – 1258
- Войшалк (Vojšalk, Vaišelga, Vaishyalga, Vaišalgas, Vaišvilkas) 1254, 1258 – 1263
- Трайнут (Traniata, Treniota) 1263 – 1264
- Шварно (Švarn, Švarnas, Ioann) 1264 – 1267
- Волк (Roman Ruski) 1268 (1267) – 1270
- Трайден (Traidenis) 1270 – 1281 (1282)
- Наримонт (Narimantas) 1281?
- Даумонт (Daǔmont, Daumantas) 1281 – 1285
- Будикид (Butigeidis) 1285 – 1291
- Пукувер Будивид (Putuver, Pukuwer, Butvydas) 1283 (1291) – 1293
- Витен (Witenes, Vytenis) 1293 – 1316
- Гедимин (Giedymin, Gediminas) 1316 – 1341, крал
- Евнут (Jaǔnut, Jewnut, Jaunutis) 1341 – 1345
- Олгерд (Olgierd, Algirdas) 1345 – 1377
- Йогайла (Władysław II Jagiełło, Jogaila) 1377 – 1381, 1382 – 1392, крал на Полша
- Кейстут (Kiejstut, Kęstutis) 1381 – 1382
- Скиригайло (Skirgiello, Iwan) 1386 – 1392
- Витовт (Vitaūt, Witold Wielki, Vytautas) 1392 – 1430
- Свидригайло (Świdrygiełło, Švitrigaila) 1430 – 1432
- Сигизмунд Кейстутович (Žyhimont I Kejstutavicz, Zygmunt Wojdat, Sigismond Korybut, Žygimantas I Kęstutaitis) 1 септември 1432 – 1440
- Кажимеж IV Ягелончик (Kazimierz IV Jagiellończyk, Kazimieras I Jogailaitis) 1440 – 1492, крал на Полша 1444/1447 – 1482
- Александър Ягелончик (Alaksandr, Aleksander Jagiellończyk, Aleksandras II) 1492 – 1506, крал на Полша 1501 – 1506
- Зигмунт I Стари (Žyhimont II Stary, Zygmunt I Stary, Žygimantas II Senasis) 1505 – 1548, крал на Полша
- Зигмунт II Август (Žyhimont III Aǔhust, Zygmunt II August, Žygimantas III Augustas) 1545 – 1572, крал на Полша 1548 – 1572
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ palityka.org
- ↑ Вячеслав Вс. Иванов. Славянские диалекты в соотношении с другими языками Великого княжества Литовского. // web.archive.org, 2015-03-18. Посетен на 2020-01-29.
- ↑ Volumina Legum, T. 5 – Prawa, konstytucye y przywileie Królestwa Polskiego, Wielkiego Xięstwa Litewskiego y wszystkich prowincyi należących na walnych seymiech koronnych od Seymu Wiślickiego roku pańskiego 1347 aż do ostatniego Seymu uchwalone. Petersburg, 1860. str. 418. (на полски)
- ↑ а б Baranauskas, Tomas. Lietuvos valstybės ištakos. // viduramziu.istorija.net, 2000. Посетен на 20 юли 2016. (на литовски)
- ↑ Sužiedėlis, Saulius. Historical dictionary of Lithuania. 2nd. Lanham, Md., Scarecrow Press. ISBN 978-0-8108-4914-3. с. 119.
- ↑ Suziedelis, Saulius A. Historical Dictionary of Lithuania. Scarecrow Press, 2011. ISBN 9780810875364. p. 119. (на английски)
- ↑ Lithuania. // {{{encyclopedia}}}. 1997. Посетен на 21 септември 2006. Архив на оригинала от 2009-11-01 в WebCite
- ↑ а б Encyclopedia Lituanica. Boston, 1970 – 1978, vol. 5, p. 395
- ↑ а б в V. Spečiūnas. Lietuvos valdovai (XIII-XVIII a.): Enciklopedinis žinynas. Vilnius, 2004. p. 15 – 78.
- ↑ Senosios Lietuvos istorija p. 44 – 45
- ↑ Kiaupa, Zigmantas. Establishment of the State. // The History of Lithuania Before 1795. English. Vilnius, Lithuanian Institute of History, 2000, [1995]. ISBN 9986-810-13-2. с. 45 – 72.
- ↑ Lithuania Ascending p. 55
- ↑ New Cambridge p. 706
- ↑ Hinson, E. Glenn. The Church Triumphant: A History of Christianity Up to 1300. Mercer University Press, 1995. ISBN 978-0-86554-436-9. с. 438.
- ↑ Cherkas, Borys. Битва на Синіх Водах. Як Україна звільнилася від Золотої Орди. // istpravda.com.ua, 30 декември 2011. Посетен на 22 февруари 2016. (на украински)
- ↑ Kloczowski, Jerzy. A History of Polish Christianity. Cambridge University Press, 2000. ISBN 978-0-521-36429-4. с. 55.
- ↑ Makuch, Andrij. Ukraine: History: Lithuanian and Polish rule. // Encyclopædia Britannica Online. Посетен на 20 юли 2016.
- ↑ Union of Lublin: Poland-Lithuania [1569]. // Encyclopædia Britannica Online. Посетен на 20 юли 2016.
- ↑ Stranga, Aivars. Lithuania: History: Union with Poland. // Encyclopædia Britannica Online. Посетен на 12 август 2016.
- ↑ а б Marek Sobczyński. Procesy integracyjne i dezintegracyjne na ziemiach litewskich w toku dziejów. Zakład Geografii Politycznej Uniwersytetu Łódzkiego. Архивиран от оригинала. Посетен на 22 февруари 2016. (на полски) Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine.
- ↑ Stone, Daniel. The Polish-Lithuanian State, 1386 – 1795. Seattle: University of Washington, 2001. p. 4.
- ↑ Burant, S. R. и др. Eastern Europe's Old Memories and New Realities: Resurrecting the Polish-lithuanian Union. // East European Politics & Societies 7 (2). 1993. DOI:10.1177/0888325493007002007. с. 370 – 393.
- ↑ а б в Letukienė, Nijolė, Gineika, Petras. Istorija. Politologija: kurso santrauka istorijos egzaminui. Vilnius, Alma littera, 2003. с. 182. (на литовски)
- ↑ Letukienė, N., Istorija, Politologija: Kurso santrauka istorijos egzaminui, 2003, p. 182
- ↑ Wiemer, Björn. Dialect and language contacts on the territory of the Grand Duchy from the 15th century until 1939. // Aspects of Multilingualism in European Language History. John Benjamins Publishing, 2003. ISBN 90-272-1922-2. с. 109; 125. Посетен на 12 август 2016.
- ↑ Pogonowski, Iwo. Poland: A Historical Atlas. Dorset, 1989. ISBN 978-0-88029-394-5. с. 92.
- ↑ Kotilaine, J. T.. Russia's Foreign Trade and Economic Expansion in the Seventeenth Century: Windows on the World. BRILL, 2005. ISBN 90-04-13896-X. с. 45. Посетен на 12 август 2016.
- ↑ Lietuvos Didžiosios Kunigaikštystės administracinis teritorinis suskirstymas. // Посетен на 9 юни 2020. (на литовски)