Направо към съдържанието

Галерия „Виктор Емануил II“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Галерия Виктор Емануил)
Вижте пояснителната страница за други значения на Виктор Емануил.
Галерия „Виктор Емануил II“
Galleria Vittorio Emanuele II
Карта Местоположение в Милано
Местоположение Милано, Италия
АрхитектДжузепе Менгони
СтилНеоренесанс
Изграждане1865 – 1877
Етажи3
Височина29,2 m
Състояниедействаща
СобственикОбщина Милано
СайтОфициална уебстраница
Галерия „Виктор Емануил II“ в Общомедия

Галерия „Виктор Емануил II“ (на италиански: Galleria Vittorio Emanuele II, Галерѝя „Виторио Емануèле Секондо“) е исторически търговски пасаж в центъра на Милано, Северна Италия. Изградена под формата на покрита пешеходна улица, тя свързва Пиаца дел Дуомо с Пиаца дела Скала.

Построена в неоренесансов стил, галерията е сред най-значимите образци на европейската желязна архитектура от XIX век и се счита за архетип на модерната търговска аркада.[1] Благодарение на своите елегантни магазини, кафенета и ресторанти, още от откриването си през 1867 г. тя се утвърждава като предпочитано място за срещи на миланската буржоазия, поради което е наричана „всекидневната на Милано“ (на итал. Il Salotto di Milano). Сред местните е известна просто като „Галерията“ (la Galleria) и често е сочена като един от първите примери за търговски център в света.[2]

От 2013 г. насам пространството е доминирано от луксозни бутици, предлагащи висша мода, бижута, книги и произведения на изкуството, както и от престижни заведения – ресторанти, кафенета, барове и хотел Town House Galleria. Галерията приютява и някои от най-старите търговски обекти в Милано, сред които:

  • Кафене „Бифи“ (Caffè Biffi), основано през 1867 г. от Паоло Бифи – сладкар на кралския двор
  • Ресторант „Савини“, символ на миланската гастрономическа традиция
  • Кафене „Кампарино“, емблематично заведение в стил Ар Нуво[3]

Със своята архитектурна изтънченост и културна значимост, Галерия „Виктор Емануил II“ остава неотменима част от градската идентичност на Милано.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Исторически контекст

[редактиране | редактиране на кода]

Наличието на покрити пасажи в Милано, разбирани като портици, датира още от Средновековието. През XIII век писателят Бонвезин дела Рива отбелязва в своето съчинение „Чудеса на Милано“ съществуването на около шестдесет такива структури, наричани тогава просто „покрити“. С настъпването на управлението на Сфорца, а по-късно и на испанското господство, портиците постепенно са разрушени, като малко от тях оцеляват. Сред последните примери е Коперто дей Фиджини, който обаче е съборен при изграждането на Галерия „Виктор Емануил II“.[4]

Милано е първият град на италианска територия и в рамките на Австрийската империя, който се снабдява с модерен търговски пасаж – Галерия „Де Кристофорис“. Тази архитектурна форма е вече популярна в големите европейски столици, където се изграждат пасажи с железни и стъклени покриви, предназначени за търговия и разходки – като Галерии „Вивиен“ в Париж и Аркада „Бърлингтън“ в Лондон.[5]

Въпреки това Галерия „Де Кристофорис“ остава изолиран случай: в продължение на тридесет години тя е единствената подобна структура в Милано. Така, към момента на Обединението на Италия (XIX век), градът няма утвърдена традиция на портици и покрити пасажи – за разлика от градове като Торино и Болоня.[6]

Площад „Дуомо“ и проект за галерия

[редактиране | редактиране на кода]
Районът около Миланската катедрала през 1860 г., преди изграждането на галерията и реконструкцията на площада; обърнете внимание на Коперто дей Фиджини и на Ребекино.
Изглед към Галерията на Пиаца дел Дуомо

Идеята за улица, която да свързва Пиаца дел Дуомо с Пиаца дела Скала, възниква в контекста на интензивни урбанистични дебати в Милано през XIX век. През 1839 г. философът и политик Карло Катанео подема дискусия относно реконструкцията на пространството пред Миланската катедрала, което по онова време е по-малко, неправилно оформено и от мнозина считано за недостойно за градска катедрала. Районът е доминиран от тесни средновековни улици, които затрудняват движението и стават все по-нефункционални с нарастващия градски трафик.[7]

Идеята новата улица да бъде посветена на крал Виктор Емануил II се заражда както от ентусиазма за преоткритата независимост от Австрия, така и от прагматичната надежда на Общинския съвет, че посвещението ще улесни получаването на кралски укази за отчуждаване на необходимите сгради. Първоначалните насоки на проекта предвиждат изграждането на обикновена улица с портик, без покрит пасаж.[8]

В периода 1859–1860 г. са подписани три ключови кралски указа:

  • Един за отчуждаване на сградите, които трябва да бъдат съборени
  • Един за разрушаването на Коперто дей Фиджини и квартал Ребекино, заемащи тогавашния Пиаца дел Дуомо
  • Един окончателен декрет, разрешаващ организирането на лотария за набиране на средства, необходими за изграждането на новата улица[9]

Тези укази поставят основата за бъдещото изграждане на Галерия „Виктор Емануил II“, която ще трансформира не само градската структура, но и символиката на Милано като модерна столица.

Проектът на Джузепе Менгони за района на Площад „Дуомо“.
Миланската катедрала; отляво – Коперто дей Фиджини, ок. 1860 г.

След получаването на кралските укази за отчуждаване, на 3 април 1860 г. Община Милано обявява архитектурен конкурс за изграждането на новата улица, която да свързва Пиаца дел Дуомо с Пиаца дела Скала. Проектите са оценявани от специално създадена комисия, въпреки критиките относно липсата на публичност и прозрачност в процедурата.

В първия конкурс са представени голям брой предложения, от които 176 проекта са избрани и изложени в Пинакотека ди Бера[10] [11]. Комисията не определя победител, но формулира по-точни насоки за бъдещото оформление, включително първата идея за покрит пасаж. Това води до обявяването на втори конкурс през февруари 1861 г.[12]

Във втория конкурс 18 проекта достигат до фазата на оценка, но отново не е избран победител.[13] Въпреки това, четири проекта получават обезщетения за архитектурна стойност: Давиде Пирано – за проект, вдъхновен от архитектурата на Андреа Паладио, и Паоло Урбани – за еклектичен стил, съчетаващ ломбардски и венециански форми. И двата проекта са счетени за неподходящи за създаване на хармонична среда около катедралата. По-добре приети, макар и без официална награда, са:[14] проектът на Гаетано Мартиньони, който предлага галерия с форма на гръцки кръст за свързване на двата площада, и проектът на Джузепе Менгони, който в първоначалната си версия предлага улица, вдъхновена от архитектурата на комуната от XIV век.

Доменико Индуно, Полагане на крайъгълния камък на Галерията (1865)

През 1863 г. е обявен третият и последен архитектурен конкурс за изграждането на новата градска артерия, свързваща Пиаца дел Дуомо с Пиаца дела Скала. В него са оценени само осем проекта – три по покана на комисията и пет представени спонтанно. Победител е обявен Джузепе Менгони, с условието да преразгледа някои части от предложението си.

Първоначалният проект на Менгони предвижда изграждането на една галерия, която впоследствие е трансформирана в окончателния вариант – кръстосана галерия с централен купол и четири ръкава. Проектът включва още две структури, които никога не са реализирани: сградаа с портик срещу Пиаца дел Дуомо и Кралска лоджия пред входа на галерията, свързана с дългия ръкав на Кралския дворец.[15]

Сградата с лице към катедралата е трябвало да носи името Палат на независимостта, в духа на Рисорджименто, като символ на националното обединение. През 1876 г. строителният проект за нея все още не е изоставен – основите са положени, но окончателното отхвърляне на идеята, както и на лоджията, настъпва едва след смъртта на Менгони през 1877 г.[16] [17]

Строеж и начални години

[редактиране | редактиране на кода]
Джузепе Менгони (1829 – 1877)

След възлагането на строителния договор на английската компания City of Milan Improvements Company Limited, на 7 март 1865 г. се провежда церемонията по полагането на първия камък на Галерия „Виктор Емануил II“. Събитието се ръководи от крал Виктор Емануил II и се провежда в присъствието на множество официални лица, включително кмета на Милано Антонио Берета, премиера Алфонсо Ла Мармора и чуждестранни дипломати.[18]

Основните строителни дейности, с изключение на триумфалната арка на входа, са завършени за по-малко от три години. Галерията е официално открита за обществеността от краля на 15 септември 1867 г.

Въпреки първоначалния успех, през 1869 г. изпълнителната компания фалира, което принуждава Община Милано да поеме собствеността върху галерията и прилежащите терени срещу сумата от 7,6 милиона лири. Действителното завършване на строителството настъпва едва през 1878 г., когато са окончателно изградени входната арка и северните портици на Пиаца дел Дуомо.

Джузепе Менгони, авторът на проекта, не успява да види пълното завършване на своето дело. На 30 декември 1877 г. той загива, падайки от скеле по време на инспекция. Макар официално смъртта му да е обявена за нещастен случай, още от самото начало се разпространяват слухове за възможно самоубийство или дори убийство.[19]

Няколко години след откриването си Галерия „Виктор Емануил II“ си спечелва прозвището „всекидневната на Милано“ (на итал. Il Salotto di Milano),[4] утвърждавайки се като седалище на буржоазния живот в града. Пространството бързо се превръща в предпочитано място за срещи, разходки и социални събития, благодарение на елегантните магазини, ресторанти и кафенета. Сред тях се открояват: Кафене „Кампари“, Кафене „Савини“ (основано като Кафене „Ньоки“) и Кафене „Бифи“, открито през 1867 г. от кралския сладкар Паоло Бифи.[20]

Галерията е и център на технологични иновации за времето си. В първите години след откриването тя е осветявана с газ, като за запалването на лампите в Осмоъгълника се използва автоматично устройство — малък локомотив, наричан на милански rattìn („мишленце“), който прогресивно активира осветлението. Наблюдаването на този процес се превръща в своеобразен градски ритуал, който продължава до 1883 г., когато галерията преминава към електрическо осветление. Любопитно е, че Кафене „Ньоки“ започва да използва електрическа светлина още три години по-рано, демонстрирайки авангардния дух на търговските обекти в галерията.[21]

Изграждането на Галерията, гледана от катедралата

Още от първите години след откриването си Галерия „Виктор Емануил II“ се утвърждава не само като социален, но и като политически център на Милано. Първата политическа демонстрация в галерията се провежда на 25 септември 1867 г., когато група млади хора протестират срещу ареста на Джузепе Гарибалди в Синалунга. Събитието завършва с дребни сблъсъци между демонстрантите и полицията.[22]

През следващите десетилетия галерията става сцена на множество политически прояви, като най-честите последици са счупени прозорци — десетки само през първите четиридесет години от съществуването ѝ. Най-големите щети до Втората световна война обаче са причинени от градушка на 13 юни 1874 г., която разрушава част от остъкления покрив.

Сред най-важните политически събития в Галерията са сблъсъците между шествието на работниците и полицията на 1 май 1890 г. и сблъсъците по време на Миланските брожения между 6 и 9 май 1898 г., кулминирали в канонадата, наредена от ген. Фиоренцо Бава Бекарис срещу протестиращата тълпата.[23][24]

Галерията е тясно свързана и с културния живот на града, особено с Театър „Ла Скала“. Освен че е привилегирована транзитна точка за посещение на театъра, тя се превръща в място за срещи на певци и музиканти, които се надяват да бъдат ангажирани в театралните сцени на Ломбардия.[25]

Галерията между XX и XXI век

[редактиране | редактиране на кода]

След преодоляването на травмата от Миланските брожения в края на XIX век, в началото на XX век галерията се утвърждава още повече като център на социалния живот и на миланската музикална сцена.

През тези години галерията се превръща и в средище на авангардни идеи: Филипо Томазо Маринети и неговите последователи започват да се събират там и поставят основите на Футуризма – художествено и политическо движение, което ще остави траен отпечатък върху италианската култура.

С избухването на Първата световна война галерията се трансформира в политически театър на конфронтация между интервенционисти и неутралисти. След края на войната тя става сцена на демонстрации, които водят до създаването на Италианския съюз на борбата – предшественик на фашистките организации.

По време на Втората световна война галерията, както и останалата част от Милано, става жертва на съюзническите бомбардировки. Повредени са части от остъкления покрив и декоративните елементи, което налага мащабни реставрационни дейности в следвоенния период.[26] .

Галерията след бомбардировките през август 1943 г.

Галерия „Виктор Емануил II“ е сред най-силно засегнатите символни паметници на Милано по време на съюзническите бомбардировки през Втората световна война. На 15 и 16 август 1943 г. въздушните удари унищожават голяма част от стъкления и металния покрив, нанасяйки сериозни щети върху вътрешните декоративни елементи.

Проектите за реставрация започват едва през 1948 г., което е сравнително късно в сравнение с други емблематични сгради в града, като Театър „Ла Скала“, възстановен още през 1946 г. Забавянето се дължи на продължителни дебати относно стила и материалите, които трябва да се използват при възстановяването.[27]

Сред предложените варианти са: покрив от стъклоцимент вместо оригиналната конструкция и използване на камък от Виченца вместо цветните мазилки. В крайна сметка е одобрен проект, който остава вярен на оригиналната структура на галерията, без съществени модификации.[28] Реставрацията на галерията завършва през 1955 г., като е последвана от тържествено второ откриване на 7 декември – празника на Свети Амвросий, покровител на Милано, съвпадащ с деня на премиерата в Ла Скала.[29]

През 1967 г., по повод Стогодишнината от откриването на галерията, са извършени нови значителни реставрационни дейности. Основен фокус на работите е подовата настилка и мозайките, които са били закърпени набързо след военните разрушения.[30]

В периода от март 2014 г. до април 2015 г. Галерия „Виктор Емануил II“ претърпява най-задълбочената реставрация след Втората световна война, извършена в подготовка за международното изложение Експо 2015. Преди началото на строителните дейности са проведени обстойни анализи на използваните материали и тяхната историческа приемственост, което позволява възстановяването на оригиналните цветове на мазилката.

Реставрацията обхваща и почистване и консервация на каменните и декоративни бетонови повърхности. Общият обем на работата включва: 35 000 работни часа върху 14 000 квадратни метра включени повърхности.[31]

С цел защита на търговските дейности и поради ограниченото време, интервенцията е извършена без използване на фиксирано скеле. Вместо това е използван самоходен портал, вдъхновен от конструкцията, използвана от Филипо Брунелески при изграждането на купола на Санта Мария дел Фиоре във Флоренция.[32]

Архитектура

[редактиране | редактиране на кода]
„ Галерия „Виктор Емануил II“ представлява върха на еволюцията на архетипа на „пасажа“. С нея се слага край на прогресия, започнала с парижките пасажи и която бе достигнала междинен етап с Галерии „Сент Юбер“ в Брюксел. “

Johann Friedrich Geist, Le Passage: Un Type Architectural du XIX Siecle, Bruxelles, Mardaga, 1989, с. 262

Арки

[редактиране | редактиране на кода]
Детайл от екседрата на изхода на галерията на Пиаца дела Скала

Главната входна арка на Галерия „Виктор Емануил II“, разположена откъм Пиаца дел Дуомо, е проектирана така, че по своята структура и мащаб да наподобява триумфална арка. Архитектурната композиция е разделена на три вертикални прегради:

  • Централната част съдържа основната арка, предназначена за визуален акцент и монументален вход
  • Страничните прегради, симетрични спрямо централната, са организирани в два хоризонтални реда:
    • Долният ред включва по-малки арки за пешеходен достъп, разположени между коринтски колони, които поддържат корнизите
    • Горният ред повтаря формата на арките, но вместо тях включва двудъгови прозорци[33]

Комплексът от входната арка леко се издава спрямо фасадата на северните портици, за да изпъкне визуално.[34] На върха, който достига височина от 32 метра, е изписано посвещението: „A VITTORIO EMANUELE II. I MILANESI“ („На Виктор Емануил II. Миланците“)

Арката на Пиаца дела Скала възпроизвежда, макар и в по-обран стил, основните характеристики на главната арка откъм Пиаца дел Дуомо. Централната арка е рамкирана от два насложени хоризонтални реда, които повтарят полукръглата дъга в симетрия спрямо вертикалната ос на композицията. Въпреки по-скромната декорация архитектурният език остава съзвучен с монументалната естетика на галерията.[35]

Проблемът с несъответствието между оста на галерията и Пиаца дела Скала е решен чрез вмъкване на екседра – архитектурен елемент от ренесансов произход, който оформя изхода на галерията и компенсира геометричното отклонение.

Решението е коментирано в изданието „Кориере деле Даме“ от 23 септември 1867 г. със следните думи:

„ На Пиаца дела Скала грандиозна арка в композитен стил дава достъп до Галерията, много умело прикривайки неизбежната непристойност на наклона на оста на Галерията спрямо нивото на Пиаца дела Скала. “

Corriere delle Dame, 23 септември 1867

Детайли на декорациите

Ръкави

[редактиране | редактиране на кода]

Основната структура на Галерия „Виктор Емануил II“ се състои от два кръстосани ръкава, оформящи план с форма на гръцки кръст. По-големият ръкав, който свързва Пиаца дела Скала с Пиаца дел Дуомо, е с дължина 196 метра, а по-малкият, който свързва улиците „Фосколо“ и „Пелико“, е 105 метра.

Вътрешните фасади са разположени на три етажа плюс мецанин и са богато декораирани в ломбардски ренесансов стил.[1] Те включват:

  • Мраморни основи и тънки пиластри с гипсови орнаменти
  • Лоджия на първия етаж, оградена с балюстрада, върху която са разположени гербовете на 100 италиански града
  • Величествени прозорци на първия и третия етаж, обрамчени с кариатиди и корнизи
  • Втори етаж, визуално скрит зад балюстрадата, считан от съвременните наблюдатели за архитектурен недостатък

Според описанието, публикувано в „Кориее деле Даме“ на 23 септември 1867 г., подът е терасиран с емайли, дело на венециански майстори, а в центъра на Осмоъгълника се намират четири грандиозни мозайки, изобразяващи гербовете на Италия и Англия. Общо 96 магазина заемат приземния етаж, затворени с големи стъклени врати, оформящи елегантна и представителна търговска среда.

Украсата на страничния ръкав е завършена от четири полулюнета, изрисувани на вътрешните два странични входа, изобразяващи Науката от Бартоломео Джулиано, Индустрията от Анджело Пиетрасанта, Изкуството от Рафаеле Казнеди и Земеделието от Елеутерио Палиано.[36]

Въпросът за вътрешните стени, премахването на статуите и пода

[редактиране | редактиране на кода]

Още през 1881 г., по повод Националното изложение в Милано, се налага мащабна реставрационна намеса по вътрешните фасади на галерията, включваща използване на бои и силикати. Интервенцията е предизвикана от значително натрупване на мръсотия по декоративните повърхности – прах, утаен по релефните орнаменти, примесен с влага и зимна мъгла, който се задържа поради липсата на дъжд в покритото пространство и ниското качество на материалите, затрудняващи периодичното почистване.

През 1886 г. проблемът с интериора отново се изостря и решението му е делегирано на две комисии – една, назначена от кмета, и друга от Колежа на инженерите и архитектите. Предложени са различни варианти:

  • Цялостно покритие с мрамор от Карара
  • Облицовка с керамика или мозайка
  • Боядисване на мазилките със специални миещи се бои

Поради високата цена на облицовъчните материали Община Милано избира варианта с боядисване, след провеждане на цветови проби. Едновременно с това, до 1895 г. се обсъжда възможността за намаляване на декоративния апарат по вътрешните стени, но предложението е отхвърлено по естетически и икономически причини – смяната на декорациите с мраморни панели е счетена за прекалено скъпа и неуважителна към оригиналния проект на Джузепе Менгони.

През 1895 г. мазилката на плоските стени, повредена от предишни реставрации и деформации, е обновена и покрита със слой мазилка, смесена с мраморен прах от Кандолия. Декоративните елементи са боядисани в единен непрозрачен нюанс, което позволява периодично измиване и решава проблема със зацапването.

След продължителни оценки, статуите, украсяващи вътрешните стени, са премахнати, тъй като са били силно повредени и неподходящи за боядисване. Това бележи края на първоначалната скулптурна програма на галерията, но запазва нейната архитектурна цялост и функционалност.[37]

Осмоъгълник

[редактиране | редактиране на кода]
Осмоъгълникът и куполът на Галерията

В пресечната точка на ръкавите на Галерия „Виктор Емануил II“ се намира пространството, увенчано с купол, известно като „Осмоъгълник“ (Ottagono). Името му произлиза от осмоъгълната форма, получена чрез изрязване на четирите ъгъла в кръстовидната конфигурация на двете ортогонални галерии.

Голямата централна мозайка с герба на Дом Савоя и девизът му FERT

Осмоъгълникът е централното пространство в галерията. Противоположните му страни са разположени на 36 метра една от друга, а стените му са богато декорирани с кариатиди, теламони и щукатури, съответстващи на декоративната програма на останалата част от галерията.[38]

Първоначално пространството е украсено с 25 гипсови статуи, изобразяващи ключови фигури от италианската история, сред които: Данте, Леонардо, Кавур, Волта и други. Статуите са дело на водещи милански скулптори от епохата, включително Одоардо Табаки, Антонио Тантардини и Пиетро Мани. Поради лошите условия за съхранение те са премахнати през 1891 г. и никога повече не са възстановени.[39]

Подът на осмоъгълника съдържа голяма централна мозайка, изобразяваща герба на Савойската династия и нейното мото FERT.

Върховете на четирите стени, получени от изрязването в Осмоъгълника на Галерия „Виктор Емануил II“, са украсени с боядисани люнети, всеки с ширина 15 метра в основата и максимална височина от 7 метра. Всеки люнет представлява алегория на един от континентите, изобразен чрез фигурална композиция. За изпълнението на стенописите са избрани четирима утвърдени художници, работещи в Милано:

Покрив

[редактиране | редактиране на кода]
Куполът

Покривът на Галерия „Виктор Емануил II“ е признат за едно от най-значимите постижения на желязната и стъклена архитектура от XIX век. Той се състои от четири цилиндрични свода, всеки с приблизителни размери: ширина: 14,5 метра и височина: 8,5 метра.

Сводовете се пресичат в центъра на галерията, където се издига огромен купол с: вътрешен диаметър: около 37,5 метра и височина: около 17,10 метра.

Всеки от сводовете и куполът са увенчани с фенер, който допринася за естественото осветление и визуалната лекота на конструкцията. Архитектът Джорини подчертава значимостта на купола, особено по отношение на неговите мащаби, които надминават всички предишни примери в европейската архитектура на търговски пасажи.[3]

Според Йохан Фридрих Гайст, Галерия „Виктор Емануил II“ и нейният покрив притежават размери, невиждани дотогава в архитектурата на търговските пасажи. В сравнение с предишни емблематични аркади, като Galerie d'Orléans в Париж и Galeries Royales Saint-Hubert в Брюксел, миланската галерия се отличава с:[3]

  • Монументален характер на покрива, който надхвърля чисто функционалната роля
  • Големи отвори на сводовете, които създават усещане за простор и въздушност
  • Ефирен ефект на стъкления купол, който придава лекота и прозрачност на конструкцията
Външен изглед към покрива и купола

Покривът на Галерия „Виктор Емануил II“ е изграден чрез иновативна конструктивна система, използваща първични арки от ковано желязо, които служат както за носещи цели, така и за остъкляване. За разлика от по-ранните търговски пасажи, чиито арки са по-малки и с по-прости покриви, миланската галерия демонстрира монументалност и техническа сложност, характерна за индустриалната архитектура от XIX век.

Покривът е оборудван с невидими скоби, интегрирани в подпорните стени, което позволява създаването на ефирен ефект без видими връзки в полетата на сводовете и купола. Цялата конструкция се разглежда като единство от четири системи, умело съчетани чрез характерни детайли, които осигуряват както стабилност, така и визуална лекота.[3]

Изграждането на галерията е резултат от международно сътрудничество, особено по отношение на покрива:[3]

  • Желязото е произведено, транспортирано и монтирано от френското ателие “Анри Жоре“ (Henry Joret)
  • Стъклените плочи са изработени от плоско оребрено стъкло от фабриката „Сен Гобен“ (Saint-Gobain)

Критики и наследство

[редактиране | редактиране на кода]

Още от своето завършване Галерия „Виктор Емануил II“ се утвърждава като модел за монументалните покрити пасажи от края на XIX век —– пространства, предназначени за търговия, разходки и социален живот на новата европейска буржоазия. Иновативна спрямо предходните пасажи, галерията черпи своята композиционна сила от контраста между модерния железен и стъклен покрив и богато декорираните фасади, вдъхновени от Ломбардска ренесансова школа:[1]

„ Факт е, че не само с размера си..., но и с величието и изобилието от декоративни партитури Миланската галерия внезапно се налага над вече съществуващите „пасажи“ в Лондон, Париж и Брюксел, утвърждавайки се като прототип за дълго време несравнима в типологията на 19 век, посветена на търговията, разходките и свободното време, накратко – на ритуалите на жизненоважната нова буржоазна класа. “

Романо Йодиче

Кръстовидната планова схема, чиито рамена се срещат под остъклен купол, е първата по рода си в европейската архитектура, вдъхновена от проектите на Кристалния дворец в Ню Йорк.[1] Въпреки че и преди съществуват сгради със стъклени куполи (напр. Парижката фондова борса), галерията на Менгони е първата, която комбинира кръстосани и куполни стъклени инсталации.[42] Сред най-успешните архитектурни решения се откроява изборът на покрив a centina със спусната арка, който заменя дотогавашните скосени покриви в пасажите.[43]

Галерия „Умберто I“ в Неапол, вдъхновена от галерия „Виктор Емануил II“.

Докато декоративната програма ясно се позовава на ренесансовата традиция, в нея се долавят и барокови внушения, особено чрез илюзионистичните стенописи. Формата на базиликански кръст и мащабите на купола, вдъхновени от Базиликата „Свети Петър“, могат да се тълкуват и като символично предизвикателство на новата светска власт към църковната доминация.

Въпреки че галерията е широко възприета като върхово постижение на архитектурата от XIX век, тя не остава без критики. Някои я определят като хибрид между инженерна структура и архитектурен паметник или затова че е изкривила непоправимо древния аспект на центъра на Милано:[44] [45] : понякога критикувана за размера си, особено по време на откриването, когато центърът на Милано все още е оформен според гъста мрежа на малки пътища, които са всичко друго, но не и монументални, някои критици я сравняват с феномена на строителната спекулация.[46] Галерия „Виктор Емануил II“ всъщност е като цяло приветствана по положителен начин по отношение на естетиката, докато най-яростните критики идват заради въздействието ѝ върху стария район около Миланската катедрала и заради вмъкването ѝ в градския контекст на времето:

„ Галерията със сигурност е красива покрита улица, но нейният изход на Пиаца дела Скала изглежда случаен и неразрешен... Но още по-сериозно бе разрушаването на Пиаца дей Мерканти, за да се свърже някакси градската система с оста на площада с оста ул. Данте-Ларго „Кордузио“. “

Marco Dezzi Bardeschi, Milano: architettura, città, paesaggio, Roma, Mancosu, 2006, с. 76

Вместо това писателят Делио Теса казва:

„ За мен, да ви кажа, със сигурност всичко беше грешно. Грешка от деня, в който събориха Коперто дей Фиджини на Пиаца дел Дуомо, за да го заменят с Галерията, на която съжалявам, че не мога да се възхищавам. Жалката мания по гигантското – което не бива да се бърка с монументалното – тръгва оттам. “

Delio Tessa, Ore di città, Milano, Libri Scheiwiller, 1984

Много по-неромантични критики, насочени към практичния аспект и дизайна, са изразени от Джузепе де Финети:

„ Изобретяването на арката на Галерията... е най-безхаберната маскировка, за която човек може да се сети... Но има и нещо повече: в своето алтиметрично разпределение кулите на площада... са разделени на етажи, различни един от друг, някои много високи, за да не са обитаеми през зимата, други ниски, за да не бъдат граждански. “

Giuseppe De Finetti, Milano: costruzione di una città, Milano, Hoepli, 2002

В потвърждение на преценката си относно функционалността на проекта, Де Финети анализира как 85% от наемите, събирани от Общината за Галерията, идват от първите два етажа с магазини, докато анализирайки само сградата със северните портици, магазините са отговорни за 78% от приходите.[47]

Ръкав към Пиаца дела Скала

Въпреки тези критики галерията все още остава едно от най-известните произведения на европейската желязна архитектура и нейната структура е модел на вдъхновение за много други покрити пасажи и търговски галерии по света: сред най-известните примери галерията е със сигурност вдъхновен от Галерията „Умберто I“ в Неапол, чийто покрив с четири ръкава, които се пресичат, за да дадат началото на осмоъгълник, увенчан с купол, е ясна препратка към структурата на Галерията „Виктор Емануил II“.[48]

Галерията е и предшественик на съвременните търговски центрове: в знак на почит към работата на Менгони има повече от двадесет елегантно оформени мола,в САЩ наречени „Galleria“ , включително The Galleria в Хюстън и Galleria Dallas в Далас, които също споделят настройката със стъклен и стоманен свод на покрития пасаж в Милано.[2] Други модерни търговски центрове, вдъхновени от архитектурата на галерията, включват, по собствено признание на архитектите, Eaton Centre в Торонто и Kö Galerie в Дюселдорф.[49] И накрая, сред историческата архитектура, вдъхновена от галерията, можем да се спомене Cleveland Arcade в Кливлънд, датираща от 1890 г.[50]

Данни

[редактиране | редактиране на кода]
Алегория на Африка в Осмоъгълника на галерията
Куполът на галерията, погледнат отдолу

Ето някои от основните строителни данни на галерията:[51]

  • 196,6 м – дължина на галерията в най-дългия ръкав
  • 105,1 m – дължина на галерията в най-късия ръкав
  • 36,6 m – разстояние между противоположните страни на Осмоъгълника
  • 14,5 м – ширина на ръкавите
  • 47 м – височина до фенера на купола
  • 39 м – диаметър на купола
  • 29,2 м – височина на свода в ръкавите
  • 4165 м² – вътрешна подова площ на Галерията
  • 7800 м² – обща площ на стъклата, използвани за покрива
  • 353 t – тегло на стоманата, използвана за покрива.

Що се отнася до строителните разходи, основните елементи (в италиански лири от онова време) могат да бъдат разделени, както следва[52]:

  • 3 558 865 лири – зидарска дейност, вкл. заплати и суровини
  • 999 820 лири – доставка на железни и чугунени елементи
  • 802 304 лири – доставка на камъни и мрамори
  • 405 041 лири – доставка на дървен материал
  • 326 404 лири – доставка и изработка на декорации от теракот, цимент и дърво
  • 323 556 лири – доставка и монтаж на стъкла
  • 109 983 лири – подготвителни работи на строителната площадка.

Галерията в културата и изкуството

[редактиране | редактиране на кода]

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
Страничен ръкав на изток

Като неразделна част от социалния живот на Милано от откриването си, Галерия „Виктор Емануил II“ присъства в множество литературни произведения – както в дневниците на пътуващи, така и в художествени разкази и романи.

Сред авторите, които я увековечават, се откроява Джовани Верга, един от водещите представители на италианския веризъм. По време на миланския си период той често посещава галерията и я включва в своите „Новели“. В сборника Primavera e altri racconti, галерията се появява в новелата Primavera („Пролет“) – любовна история между шивачка и млад музикант, дошъл в Милано с надежда за кариера. Пространството на галерията е описано като място, където мечтите и реалността се преплитат:

„ Бедният дявол имаше голяма нужда от обувки и пари; обувките му се бяха изтъркали, тичайки след призраците на мечтите му като художник и на младежката му амбиция – онези зловещи призраци, които идват на тълпи от всички краища на Италия, за да бледнеят и избледняват под блестящите кристали на Галерията. “

Giovanni Verga, Primavera, in Primavera e altri racconti, Novelle, Milano, Feltrinelli, 2004, с. 40

Джовани Верга включва галерията в сборника си Per le vie – поредица от къси разкази, развиващи се изцяло в Милано. В разказа Via Crucis галерията се появява като метафоричен ориентир в пътуването на млада жена, принудена да проституира, която се движи между нейното осветено пространство и мрачните улици на центъра.[53] В In Piazza della Scala Верга описва беден странстващ продавач на кафе, който прекарва нощите си под входната арка на галерията – сцена, която подчертава социалните контрасти, вписани в архитектурата на града.[54]

Галерията е и централна сцена в едноименния роман La Galleria на Луиджи Капуана, друг водещ представител на веризма. В него животът в покрития пасаж е описан с изключителна детайлност, като пространството се превръща в метафора за градския организъм. Капуана сравнява ролята на галерията за Милано с тази на сърцето за човешкото тяло:

„ Това е сърцето на града. Хората се стичат там от всички страни, непрекъснато, в зависимост от обстоятелствата и часовете на деня, и се изливат от четирите ѝ изхода, щях да кажа в аортата и артериите на големия организъм, толкова е голяма приликата ѝ с функциите на сърцето. Всички пулсации на градския живот отекват тук. Когато изглежда, че и тук всяко движение е спряло, от големите кристални очи на пода човек може да долови, че в подземията му винаги кипи работа, почти сякаш в този жизненоважен център дейността никога не може да заспи и продължава без съзнание, точно както в „живия организъм, който се отдава на съня. “

Luigi Capuana, La galleria Vittorio Emanuele

Страничен ръкав на запад

Галерия „Виктор Емануил II“ вдъхновява не само италианските веристи, но и редица други писатели, които я увековечават в своите произведения. Сред тях се открояват: Марио Пучини, който ѝ посвещава подробни описания,[55] Джузепе Марота, чийто сборник Mal di Galleria („Болка от галерията“) съчетава хумор и меланхолия в разкази, развиващи се в пространството на пасажа[56], и Алберико Сала, който посвещава стихове на галерията.[57]

Галерията присъства и в творчеството на чуждестранни автори. По време на пътуването си до Италия Марк Твен посещава Милано и често се отбива в галерията, впечатлен от нейния разкош и социална атмосфера. В пътеписите си той я описва с възхищение:

„ В Милано прекарахме по-голямата част от времето си в голямата и великолепна Лоджия, или Галерия, или както там се нарича. Карета, образувани от високи и разкошни нови сгради... това е Галерията. Бих искал да живея там завинаги. “

Mark Twain, Vagabondo in Italia, Roma, Robin, 2003, с. 35

Английският писател Томас Харди споменава галерията в разказа A changed man („Променен човек“):

„ Вървях с бавна крачка по ул. „Алесандро Манцони“, докато погледът ми бе привлечен от голямата галерия „Виктор Емануил“, и влязох под високите стъклени аркади, докато стигнах до централния осмоъгълник, където седнах на една от групата столове, поставени там. “

Thomas Hardy, A changed man, гл. IX

Изкуство

[редактиране | редактиране на кода]
Умберто Бочони, Сбиване в галерията (1910), Пинакотека ди Брера

Като привилегировано място на социалния живот в Милано и символ на архитектурната модерност, Галерия „Виктор Емануил II“ се превръща в едно от любимите средища на Футуризма – художествено и политическо движение, възникнало в началото на XX век. Пространството на галерията, с неговата динамика, светлина и урбанистична енергия, отговаря на естетическите и идеологически търсения на футуристите, които се интересуват от френетичния ритъм на града, от движението, тълпата и технологичния напредък.

Сред значимите епизоди, свързани с движението, се откроява арестът на водещи фигури на Футуризма – Умберто Бочони, Карло Кара, Филипо Томазо Маринети, Луиджи Русоло и Уго Пиати – след демонстрация в подкрепа на Интервенционизма, изпълнена с хвърляне на листовки, викове и запалени австрийски знамена.[58]

Сред най-известните художествени интерпретации се открояват:

  • „Сбиване в галерията“ (Rissa in Galleria) на Умберто Бочони – картина, изобразяваща сблъсък между жени пред Кафене „Кампарино“, тогава разположено срещу сегашната си позиция. Макар и създадена в стил, близък до Поантилизма и Дивизионизма, творбата предвещава ключови теми на Футуризма, като движението, хаоса на тълпата и урбанистичната енергия.[59]
  • „Galleria di Milano“ на Карло Кара – композиция, в която галерията е представена директно, макар и не веднага разпознаваема. Куполът и знакът на Кафене „Бифи“ са ясно различими. Стилово картината носи влияние от Кубизма, без да демонстрира зрелия футуристичен език на по-късните години.[60]
  • Анджело Ингани изобразява галерията в множество платна, сред които:
    • „Posa della prima pietra della Galleria Vittorio Emanuele II“ („Полагане на първия камък на галерията“) „Veduta di piazza Scala con neve cadente“ („Изглед на Пиаца Скала с падащ сняг“, 1874) – гледка към площада, видяна от вътрешността на галерията през арката[61]
    • Анджело Морбели създава „Ottagono della Galleria Vittorio Emanuele“ („Омоъгълникът на Галерия „Виктор Емануил““), в която интериорът на галерията е представен с внимание към светлината, симетрията и пространствената дълбочина.
  • Антонио Бонаморе увековечава галерията в множество щампи, сред които се откроява „Входната арка на Пиаца Дуомо“, подчертаваща монументалността и декоративната изтънченост на фасадата.[62]

Традиции и исторически заведения и магазини

[редактиране | редактиране на кода]
Мозайка с герба на Торино, износена от суеверния обичай

В основата на централния осмоъгълник има четири мозайки, изобразяващи гербовете на трите столици на Кралство Италия: Торино, Флоренция и Рим, както и Милано. Най-известната сред тях е мозайката с герба на Торино, който включва изображение на бик. С течение на времето около него се заражда суеверна традиция: вярва се, че ако човек се обърне три пъти с една пета върху тестисите на бика, това ще му донесе късмет.[3] Жестът, първоначално възникнал като подигравка с град Торино, постепенно се превръща в туристически ритуал, повтарян стотици пъти на ден. В резултат на това образът на бика се износва бързо и мозайката често се нуждае от реставрация.[63]

Ресторант „Савини“

През 1967 г., по случай Стогодишнината от откриването на галерията, са извършени значителни ремонтни дейности по цялата подова настилка на покрития пасаж. Причината е, че настилката е била временно и небрежно възстановена след щетите от бомбардировките през Втората световна война. В рамките на тази реставрация са преработени и мозайките в Осмоъгълника, включително тази с герба на Торино, изобразяваща бик. Според някои източници, бикът е бил възстановен без полови органи – дали поради разсейване, или умишлено, с цел да се предотвратят суеверни или неприлични ритуали, при които туристи и млади момичета сядат върху бика и имитират определени движения.[30] Независимо от причината, липсата на анатомичен детайл не възпрепятства продължаването на популярната традиция, при която посетителите се въртят три пъти с пета върху мястото, където някога са били тестисите на бика.

От 2015 г. в галерията има дванадесет магазина и заведения, признати от Регион Ломбардия за исторически. Пет от тях присъстват в галерията от отварянето ѝ за обществеността:[64]

  • Borsalino (1883): магазин за шапки[65]
  • Cadè (1926): ризи
  • Caffè Biffi (1867), кафене
  • Caffè Campari (1867): кафене
  • Centenari (1867): художествени щампи
  • Fratelli Prada (1913): облекло
  • Libreria Bocca (1775): стари и съвременни книги
  • Mejana (1911): прибори и ножици
  • Noli (1927): артикули за пушачи
  • Librerie Rizzoli (1949): книжарница на едноименното издателство
  • Savini (1867): ресторант
  • Vigano (1919): оптика.

Според общинската наредба както историческите, така и неисторическите заведения трябва да имат златни надписи на черен фон: Макдоналдс също трябва да спазва това изискване в годините, в които има лиценз за отваряне на ресторант за бързо хранене.[66]

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]

История и описание

[редактиране | редактиране на кода]
  • Antonio Cavagna Sangiuliani, Guida tascabile della città di Milano e suoi dintorni, Milano, Serafino Muggiani e comp., 1876
  • Giuseppe De Finetti, Milano: costruzione di una città, Milano, Hoepli, 2002
  • Lorenzo De Stefanis, Carlo Migliavacca, L'eclettismo, Milano, Nodo libri, 1999
  • Marco Dezzi Bardeschi, Milano: architettura, città, paesaggio, Roma, Mancosu, 2006
  • Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009
  • Massimo Finazzer Flory e Silvia Paoli (a cura di), La Galleria di Milano: lo spazio e l'immagine, Milano, Skira, 2003
  • Johann Friedrich Geist, Le Passage: Un Type Architectural du XIX Siecle, Bruxelles, Mardaga, 1989
  • Laura Gioeni, L'affaire Mengoni: la piazza Duomo e la Galleria Vittorio Emanuele di Milano, i concorsi, la realizzazione, i restauri, Milano, Guerini, 1995
  • Giuliano Gresleri (a cura di), La Galleria Vittorio Emanuele e l'Architetto Mengoni, Imola, La Mandragora, 1997
  • Romano Jodice, L'architettura del ferro: l'Italia (1796 – 1914), Roma, Bulzoni, 1985
  • Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010
  • Amerigo Restucci (a cura di), L'Ottocento, in Storia dell'architettura Italiana, vol. 1, Milano, Electa, 2005

Изкуство и литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Francesco Tedeschi, Il Futurismo nelle Arti Figurative: (dalle origini divisioniste al 1916), Milano, I.S.U., 1995
  • Delio Tessa, Ore di città, Milano, Libri Scheiwiller, 1984
  • Mark Twain, Vagabondo in Italia, traduzione di Maria Gabriella Mori, Roma, Robin, 2003
  • Giovanni Verga, Per le vie, Milano, Libreria Meravigli, 1999
  • Giovanni Verga, Novelle, Milano, Feltrinelli, 2004

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. 1 2 3 4 Romano Jodice, L'architettura del ferro: l'Italia (1796-1914), Roma, Bulzoni, 1985, с. 270.
  2. 1 2 Giuliano Gresleri (a cura di), La Galleria Vittorio Emanuele e l'Architetto Mengoni, Imola, La Mandragora, 1997, с. 57-58
  3. 1 2 3 4 5 6 Massimo Bassi. La Galleria Vittorio Emanuele II: architettura, tetto, negozi, curiosità // 2019-4-28. Посетен на 2023-2-10.
  4. 1 2 Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 31
  5. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 26
  6. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с.30
  7. ↑ Laura Gioeni, L'affaire Mengoni: la piazza Duomo e la Galleria Vittorio Emanuele di Milano, i concorsi, la realizzazione, i restauri, Milano, Guerini, 1995, с. 23-24
  8. ↑ Laura Gioeni, L'affaire Mengoni: la piazza Duomo e la Galleria Vittorio Emanuele di Milano, i concorsi, la realizzazione, i restauri, Milano, Guerini, 1995, с. 25
  9. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 70.
  10. ↑ Laura Gioeni, L'affaire Mengoni: la piazza Duomo e la Galleria Vittorio Emanuele di Milano, i concorsi, la realizzazione, i restauri, Milano, Guerini, 1995, с. 26-28
  11. ↑ Laura Gioeni, L'affaire Mengoni: la piazza Duomo e la Galleria Vittorio Emanuele di Milano, i concorsi, la realizzazione, i restauri, Milano, Guerini, 1995, с. 35
  12. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 73
  13. ↑ Laura Gioeni, L'affaire Mengoni: la piazza Duomo e la Galleria Vittorio Emanuele di Milano, i concorsi, la realizzazione, i restauri, Milano, Guerini, 1995, с. 36
  14. ↑ Laura Gioeni, L'affaire Mengoni: la piazza Duomo e la Galleria Vittorio Emanuele di Milano, i concorsi, la realizzazione, i restauri, Milano, Guerini, 1995, с. 38-40
  15. ↑ Laura Gioeni, L'affaire Mengoni: la piazza Duomo e la Galleria Vittorio Emanuele di Milano, i concorsi, la realizzazione, i restauri, Milano, Guerini, 1995, с. 44-46
  16. ↑ Antonio Cavagna Sangiuliani, Guida tascabile della città di Milano e suoi dintorni, Milano, Serafino Muggiani e comp., 1876, с. 38
  17. ↑ Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010, с. 37
  18. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 76-77
  19. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 87
  20. ↑ Di Vincenzo p. 89..
  21. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 79-80
  22. ↑ Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010, с. 29
  23. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 97.
  24. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 84
  25. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 96
  26. ↑ Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010, с. 56-62
  27. ↑ Giuliano Gresleri (a cura di), La Galleria Vittorio Emanuele e l'Architetto Mengoni, Imola, La Mandragora, 1997, с. 67
  28. ↑ Giuliano Gresleri (a cura di), La Galleria Vittorio Emanuele e l'Architetto Mengoni, Imola, La Mandragora, 1997, с. 70-71
  29. ↑ Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010, с. 64
  30. 1 2 Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010, с. 78-79
  31. ↑ Il processo di restauro // Посетен на 2023-2-10.
  32. ↑ Construction // Посетен на 2023-2-10.
  33. ↑ Giuseppe De Finetti, Milano: costruzione di una città, Milano, Hoepli, 2002, с. 115
  34. ↑ Lorenzo De Stefanis, Carlo Migliavacca, L'eclettismo, Milano, Nodo libri, 1999, с. 17
  35. ↑ Lorenzo De Stefanis, Carlo Migliavacca, L'eclettismo, Milano, Nodo libri, 1999, с. 18
  36. ↑ Massimo Finazzer Flory e Silvia Paoli (a cura di), La Galleria di Milano: lo spazio e l'immagine, Milano, Skira, 2003, с. 104
  37. ↑ In merito al restauro delle pareti della Galleria Vittorio Emanuele a Milano, в L'Edilizia Moderna, Anno IV, fasc. X, Milano, ottobre 1895.
  38. ↑ Galleria Vittorio Emanuele II // Посетен на 2023-2-10.
  39. ↑ Massimo Finazzer Flory e Silvia Paoli (a cura di), La Galleria di Milano: lo spazio e l'immagine, Milano, Skira, 2003, с. 103
  40. ↑ Giuliano Gresleri (a cura di), La Galleria Vittorio Emanuele e l'Architetto Mengoni, Imola, La Mandragora, 1997, с. 45
  41. ↑ Giuliano Gresleri (a cura di), La Galleria Vittorio Emanuele e l'Architetto Mengoni, Imola, La Mandragora, 1997, с. 46
  42. ↑ Romano Jodice, L'architettura del ferro: l'Italia (1796-1914), Roma, Bulzoni, 1985, с. 274
  43. ↑ Amerigo Restucci (a cura di), L'Ottocento, in Storia dell'architettura Italiana, vol. 1, Milano, Electa, 2005, с. 75
  44. ↑ Romano Jodice, L'architettura del ferro: l'Italia (1796-1914), Roma, Bulzoni, 1985, с. 266-268
  45. ↑ Romano Jodice, L'architettura del ferro: l'Italia (1796-1914), Roma, Bulzoni, 1985, с. 276
  46. ↑ Amerigo Restucci (a cura di), L'Ottocento, in Storia dell'architettura Italiana, vol. 1, Milano, Electa, 2005, с. 76
  47. ↑ Giuseppe De Finetti, Milano: costruzione di una città, Milano, Hoepli, 2002, с. 632
  48. ↑ Amerigo Restucci (a cura di), L'Ottocento, in Storia dell'architettura Italiana, vol. 1, Milano, Electa, 2005, с. 308
  49. ↑ Giuliano Gresleri (a cura di), La Galleria Vittorio Emanuele e l'Architetto Mengoni, Imola, La Mandragora, 1997, с. 61
  50. ↑ Cheyenne Florence. The Arcade: Cleveland's Crystal Palace // Посетен на 2021-2-10.
  51. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 83
  52. ↑ Ornamental System // Посетен на 2023-2-10.
  53. ↑ Giovanni Verga, Novelle, Milano, Feltrinelli, 2004, с. 330
  54. ↑ Giovanni Verga, Per le vie, Milano, Libreria Meravigli, 1999, с. 25
  55. ↑ Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010, с. 65
  56. ↑ Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010, с. 75
  57. ↑ Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010, с. 79
  58. ↑ Francesco Tedeschi, Il Futurismo nelle Arti Figurative: (dalle origini divisioniste al 1916), Milano, I.S.U., 1995, с. 128
  59. ↑ Francesco Tedeschi, Il Futurismo nelle Arti Figurative: (dalle origini divisioniste al 1916), Milano, I.S.U., 1995, с. 74
  60. ↑ Francesco Tedeschi, Il Futurismo nelle Arti Figurative: (dalle origini divisioniste al 1916), Milano, I.S.U., 1995, с. 104
  61. ↑ Veduta di piazza della Scala con neve cadente vista dalla Galleria, // Архивиран от оригинала на 2015-11-4.
  62. ↑ Riccardo Di Vincenzo, Le gallerie di Milano, Milano, Hoepli, 2009, с. 74
  63. ↑ Francesco Ogliari, Milano e la sua galleria, Pavia, Selecta, 2010, с. 74
  64. ↑ Attività storiche della Lombardia
  65. ↑ https://milano.corriere.it/notizie/cronaca/19_novembre_06/borsalino-galleria-boutique-riconosciuta-insegna-storica-c117b1f8-0086-11ea-90df-c7bf97da0906.shtml
  66. ↑ Galleria Vittorio Emanuele II // Посетен на 2023-2-10.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Galleria Vittorio Emanuele II в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Галерия_„Виктор_Емануил_II“&oldid=12741057“.