Епистоларност

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Страница 329. Първото писмо от книга девета от „Писма до близките“ на Марк Тулий Цицерон. Венеция(1547).
Другият голям писмописец – Луций Аней Сенека бюст, мрамор, „Археологически Музей“, Берлин.

Епистоларност се отнася до литература под формата на писма.

Ранни примери[редактиране | редактиране на кода]

Писмата са достигнали до нас още от времето на египетските фараони. Например до нас е дошло писмото на Рамзес до царица Пудухепа по повод сватбата на Рамзес II за дъщерята на хетския владетел Хаттусили III, през 34та година от царуването на фараона.[1] В повечето случаи античните египетски образци имат кратък повествователен характер, митологични препратки, счетоводна и лична информация. Те са оцелели поради съхранението им в хранилища за кореспонденция от египетските жреци. Образци от тези древни времена се намират при разкопки в днешен Ирак, където са се простирали древна Асирия и градът държава Вавилон. Писмата между баща и син – Саргон Втори и Сенахериб (съответно син и внук на Саргон Акадски), намерени в асирийските архиви, разкриват присъствието на писмото като важна форма на комуникация. [2]

Античното писмо[редактиране | редактиране на кода]

Истинският епистоларен жанр е роден в късната античност. Древна Гърция и древният Рим са държавите, в които писмото придобива почти съвременната си форма. Много държавници и философи оставят писма като единствено литературно наследство. Писмеността е била високо почитана затова и известната фраза – съвет към писателите „Нито ден без ред“ (на латински: Nulla dies sine linea) в действителност произлиза от по-старата древногръцка фраза със същия съвет: пишете всекидневно (τήμερον οὐδεμίαν γραμμὴν ἤγαγον)[3] и се е отнасяла към писателите и изобщо грамотните хора. Античната епистоларна практика се разделя на автентична кореспонденция и фиктивни писма и определението „епистоларен жанр“ съпътствува и двете форми.[4]. „

Често се опитвам да ти кажа същото при нашите срещи лично, но ме възпира някакъв почти селски срам; сега ще ти го кажа насаме по-смело: писмото не се черви...

— Марк Тулий Цицерон

Новозаветни писма (послания)[редактиране | редактиране на кода]

Послания от Новия Завет, които със сигурност са написани от апостол Павел:

Послания, които са приписвани на апостол Павел, но въпросът остава спорен (сред учените):

Послания, които вероятно не са написани от апостол Павел:

Послания, чийто автор е неизвестен:

Библейският текст в Новия Завет има цяла поредица от послания на апостолите до църковната общност през 1 век. Авторите на посланията са: св. ап. Яков – едно (1)послание, св. ап. Петър – две (2)послания, св. ап. Йоан Богослов – три (3) послания, св. ап. Иуда брат Господен – едно (1)послание и св. ап. Павел – четиринадесет (14)послания. Някои от тези писма, наречени „апостоли“, съдържат ценна информация за християнската философия, както и излагат догматични схващания. От литературна гледна точка те се писма – есета с полемична насоченост. Пример за това е Първото послание на св. ап. Павел до Галатяните[5], където в 6 глави и 149 стиха той излага (а.) автобиографични данни, (б.) доктрината за оправдание чрез вярата, заедно с (в.) други теологични догми, а в глави 5 и 6 се простира върху (г.) въпросите на християнската етика и завършва с (д.) благослов и подпис.

Писмото през Средновековието[редактиране | редактиране на кода]

През късното Средновековие с напредъка на природо-научните науки и обмен на кореспонденция между различни мислители писмото става важен инструмент за разговори в отсъствие на събеседника (in absentia). Размяната на писма между Абелард и Елоиза дава основа за романа на Жан дьо Монж „Романът на Розата“ (1280). Писането на писма през епохата на рицарите се съпътствува от романтичните идеали на дамата в беда и рицаря на бял кон. Сервантес изгражда „Дон Кихот“ на сатиричната имитация на рицарския роман, който често е бил изпълнен с писма. В действителност краят на героичния епос е началото на романтичната рицарска литература.

От Ренесанса до Барока[редактиране | редактиране на кода]

Корицата на поулярен роман „Любовни писма между благородника и сестра му“(!). (Лондон (1684)).

Преводи на античните автори и философските им трактати стават популярни в схоластичните среди на малкото европейски университети към края на 13ти и 14 век. По подобие на античната епистоларност започват да се появяват нови произведения, както и преиздания на личните писма на Сенека и Цицерон. Изданията на колекции от писма между благородници и дами става популярно през средата на 16 век като развлекателната стойност се сравнява с днешната жълта преса, която наднича в задните дворове на богатите и известните. Епохата на великите географски открития и появата на начатки на хуманизъм е оставило следи и в епистоларността. След Ренесанса, завоюването на нови територии и откриването на Новия свят за пръв път прави необходима комуникация на големи разстояния. Епохата на барока [6] поставя основите на епистоларността в Испания, Италия, Франция, Англия и Германия.

Епистоларен роман[редактиране | редактиране на кода]

От тази епоха е именно и жанра епистоларен роман, който започва с вмъкването на писма в романи за подсилване на реалистичното [7], докато други твърдят, че колекции от разнородни писания и кореспонденция са намерили публичност. Писмата имали предимно любовен характер и скрепени и издавани печелели популярност поради човешкото вродено любопитство. [8] И двете теории имат свои привърженици и известна валидност. Използването на писма в романите на испанския автор Диего де Сан Педро се счита за образец на епистоларен роман; още през 1485 г. е публикуван „Затвор на любовта“ (Cárcel de amor), но според други първият испански роман в изцяло епистоларна форма, пример за такава серия от писма, е „Поредица (или шествие) от любовни писма“ (Proceso de cartas de amores), написан от Хуан Де Сегура през 1553 г.

Класицизъм и Просвещение[редактиране | редактиране на кода]

Титулната страница на романа на Гьоте „Страданията на младия Вертер“ (Die Leiden des jungen Werthers, 1774).

Класицистичният идеал поставя акцент върху подражанието на природата и върху опозицията дискурс/реалност и постановява морален и естетически императив във всичко. Апогей на епистоларността е XVIII век. Субективната истина, свободата да мислиш свободно през епохата на Просвещението и стремежа за саморазкритие съперничат на съответствената истина (или референциалната истина)[9] Новелисти включват в романите си нова повествователна стратегия на създаване на достоверност и истинност чрез „документи“ – писма, на страниците на романите. Френската литература от XVIII век развива както романа така и епистоларния жанр в различни форми като комуникация, като размисъл и като оръдие за социално преговаряне. По този начин се завърта историческия кръг, връщайки се към писанията на древно-римските мислители и философи с подобна тематика, които са оставили много писма като единствено литературно наследство. Немската литература дава пример за епистоларност в романа на Гьоте „Страданията на младия Вертер“ (Die Leiden des jungen Werthers) (1774).

Българското Възраждане[редактиране | редактиране на кода]

  • През XIX век епистоларността става част и от Българското възраждане.
  • В българската писмовна традиция, поради липсата на други форми на епистоларността, понятието се изчерпва с частните преписки и образците в писмовниците.

Причини за литературен интерес[редактиране | редактиране на кода]

Писмото има:

  1. лично проникновение
  2. кратка форма, заключена между обръщението и подписа
  3. социален и епистемологичен контекст
  4. комплекс от конкуриращи се символи и значения
  5. асоциации за писане и за отнесеност към някого.
  6. писмото придобива стойност на представление поради липсата на мимиките, жестовете, цялостното поведение на устното общуване.
  7. има потенциал да абсорбира други жанрове и форми: репортаж, пътепис, елегия, афоризъм и сентенция
  8. две конституиращи го особености:
    1. отсъствие (и едновременно присъствие) на автора
    2. частен характер на общуването
  9. оралност – поради диалогичната природа от вида: въпрос-отговор и импликацията за прочит и изслушване[9]

Крилати фрази свързани с писмото[редактиране | редактиране на кода]

Думите отлитат, писмената остават...
Verba volent, litera scripta manet (латински)
...Писмото не се черви...
Epistula non erubescit. (латински)
Проповедта ти в твое отсъствие
...sermo in absentia... (латински)
Нито ден без ред
Nulla dies sine linea (латински)
τήμερον οὐδεμίαν γραμμὴν ἤγαγον (гръцки)

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Egyptian-Hittite correspondence under Ramses II
  2. Dietrich, M. The Babylonian Correspondence of Sargon and Sennacherib. Translated by Inka Parpola and Ronald Mayer-Opificius. State Archives of Assyria, vol. 17. Helsinki: HELSINKI UNIVERSITY PRESS, 2003. Pp. xlv + 214, illus. (paper).
  3. ...the Latin proverb „Nulla dies sine linea“ („No day without a line“)...
  4. Античните писма. Цицерон. Избрани писма.. Халсол, Пол. 2002. Посетен на 1 януари 2009.
  5. Полемиката в Първото послание на св ап Павел до Галатяни. Literary Study Bible. Good News Publishers, (2007) "...Galatians is perhaps the most polemical of all Paul’s letters. It was written to address a sudden crisis in Galatia..."
  6. ”The Baroque Era” (1600 – 1750)
  7. E.Th. Voss. Erzählprobleme des Briefromans, dargestellt an vier Beispielen des 18. Jahrhunderts. Bonn, 1960.
  8. B.A. Bray. L'art de la lettre amoureuse: des manuels aux romans (1550 – 1700). La Haye/Paris, 1967
  9. а б Серафимова, М. Жанрови идентификации на писмото.(Проблеми на литературната трансформация).. Литературна мисъл, бр. 2, 1999.