Епистоларност

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Страница 329. Първото писмо от книга девета от „Писма до близките“ на Марк Тулий Цицерон. Венеция(1547).
Другият голям писмописец – Луций Аней Сенека бюст, мрамор, „Археологически Музей“, Берлин.

Епистоларност се отнася до литература под формата на писма.

Ранни примери[редактиране | редактиране на кода]

Писмата са достигнали до нас още от времето на египетските фараони. Например до нас е дошло писмото на Рамзес до царица Пудухепа по повод сватбата на Рамзес II за дъщерята на хетския владетел Хаттусили III, през 34та година от царуването на фараона.[1] В повечето случаи античните египетски образци имат кратък повествователен характер, митологични препратки, счетоводна и лична информация. Те са оцелели поради съхранението им в хранилища за кореспонденция от египетските жреци. Образци от тези древни времена се намират при разкопки в днешен Ирак, където са се простирали древна Асирия и градът държава Вавилон. Писмата между баща и син – Саргон Втори и Сенахериб (съответно син и внук на Саргон Акадски)[2], намерени в асирийските архиви, разкриват присъствието на писмото като важна форма на комуникация. [3]

Античното писмо[редактиране | редактиране на кода]

Истинският епистоларен жанр е роден в късната античност. Древна Гърция и древният Рим са държавите, в които писмото придобива почти съвременната си форма. Много държавници и философи оставят писма като единствено литературно наследство. Писмеността е била високо почитана затова и известната фраза – съвет към писателите „Нито ден без ред“ (на латински: Nulla dies sine linea) в действителност произлиза от по-старата древногръцка фраза със същия съвет: пишете всекидневно (τήμερον οὐδεμίαν γραμμὴν ἤγαγον)[4] и се е отнасяла към писателите и изобщо грамотните хора. Античната епистоларна практика се разделя на автентична кореспонденция и фиктивни писма и определението „епистоларен жанр“ съпътствува и двете форми.[5]. „

Често се опитвам да ти кажа същото при нашите срещи лично, но ме възпира някакъв почти селски срам; сега ще ти го кажа насаме по-смело: писмото не се черви...

— Марк Тулий Цицерон

Новозаветни писма (послания)[редактиране | редактиране на кода]

Послания от Новия Завет, които със сигурност са написани от апостол Павел:

Послания, които са приписвани на апостол Павел, но въпросът остава спорен (сред учените):

Послания, които вероятно не са написани от апостол Павел:

Послания, чийто автор е неизвестен:

Библейският текст в Новия Завет има цяла поредица от послания на апостолите до църковната общност през 1 век. Авторите на посланията са: св. ап. Яков – едно (1)послание, св. ап. Петър – две (2)послания, св. ап. Йоан Богослов – три (3) послания, св. ап. Иуда брат Господен – едно (1)послание и св. ап. Павел – четиринадесет (14)послания. Някои от тези писма, наречени „апостоли“, съдържат ценна информация за християнската философия, както и излагат догматични схващания. От литературна гледна точка те се писма – есета с полемична насоченост. Пример за това е Първото послание на св. ап. Павел до Галатяните[6], където в 6 глави и 149 стиха той излага (а.) автобиографични данни, (б.) доктрината за оправдание чрез вярата, заедно с (в.) други теологични догми, а в глави 5 и 6 се простира върху (г.) въпросите на християнската етика и завършва с (д.) благослов и подпис.

Писмото през Средновековието[редактиране | редактиране на кода]

През късното Средновековие с напредъка на природо-научните науки и обмен на кореспонденция между различни мислители писмото става важен инструмент за разговори в отсъствие на събеседника (in absentia). Размяната на писма между Абелард и Елоиза дава основа за романа на Жан дьо Монж „Романът на Розата“ (1280). Писането на писма през епохата на рицарите се съпътствува от романтичните идеали на дамата в беда и рицаря на бял кон. Сервантес изгражда „Дон Кихот“ на сатиричната имитация на рицарския роман, който често е бил изпълнен с писма. В действителност краят на героичния епос е началото на романтичната рицарска литература.

От Ренесанса до Барока[редактиране | редактиране на кода]

Корицата на поулярен роман „Любовни писма между благородника и сестра му“(!). (Лондон (1684)).

Преводи на античните автори и философските им трактати стават популярни в схоластичните среди на малкото европейски университети към края на 13ти и 14 век. По подобие на античната епистоларност започват да се появяват нови произведения, както и преиздания на личните писма на Сенека и Цицерон. Изданията на колекции от писма между благородници и дами става популярно през средата на 16 век като развлекателната стойност се сравнява с днешната жълта преса, която наднича в задните дворове на богатите и известните. Епохата на великите географски открития и появата на начатки на хуманизъм е оставило следи и в епистоларността. След Ренесанса, завоюването на нови територии и откриването на Новия свят за пръв път прави необходима комуникация на големи разстояния. Епохата на барока [7] поставя основите на епистоларността в Испания, Италия, Франция, Англия и Германия.

Епистоларен роман[редактиране | редактиране на кода]

От тази епоха е именно и жанра епистоларен роман, който започва с вмъкването на писма в романи за подсилване на реалистичното [8], докато други твърдят, че колекции от разнородни писания и кореспонденция са намерили публичност. Писмата имали предимно любовен характер и скрепени и издавани печелели популярност поради човешкото вродено любопитство. [9] И двете теории имат свои привърженици и известна валидност. Използването на писма в романите на испанския автор Диего де Сан Педро се счита за образец на епистоларен роман; още през 1485 г. е публикуван „Затвор на любовта“ (Cárcel de amor), но според други първият испански роман в изцяло епистоларна форма, пример за такава серия от писма, е „Поредица (или шествие) от любовни писма“ (Proceso de cartas de amores), написан от Хуан Де Сегура през 1553 г.

Класицизъм и Просвещение[редактиране | редактиране на кода]

Титулната страница на романа на Гьоте „Страданията на младия Вертер“(Die Leiden des jungen Werthers, 1774).

Класицистичният идеал поставя акцент върху подражанието на природата и върху опозицията дискурс/реалност и постановява морален и естетически императив във всичко. Апогей на епистоларността е XVIII век. Субективната истина, свободата да мислиш свободно[10] през епохата на Просвещението и стремежа за саморазкритие съперничат на съответствената истина (или референциалната истина)[11] Новелисти включват в романите си нова повествователна стратегия на създаване на достоверност и истинност чрез „документи“ – писма, на страниците на романите. Френската литература от XVIII век развива както романа така и епистоларния жанр в различни форми като комуникация, като размисъл и като оръдие за социално преговаряне. По този начин се завърта историческия кръг, връщайки се към писанията на древно-римските мислители и философи с подобна тематика, които са оставили много писма като единствено литературно наследство. Немската литература дава пример за епистоларност в романа на Гьоте „Страданията на младия Вертер“ (Die Leiden des jungen Werthers)(1774).

Българското Възраждане[редактиране | редактиране на кода]

  • През XIX век епистоларността става част и от Българското възраждане.
  • В българската писмовна традиция, поради липсата на други форми на епистоларността, понятието се изчерпва с частните преписки и образците в писмовниците.

Причини за литературен интерес[редактиране | редактиране на кода]

Писмото има:

  1. лично проникновение
  2. кратка форма, заключена между обръщението и подписа
  3. социален и епистемологичен контекст
  4. комплекс от конкуриращи се символи и значения
  5. асоциации за писане и за отнесеност към някого.
  6. писмото придобива стойност на представление поради липсата на мимиките, жестовете, цялостното поведение на устното общуване.
  7. има потенциал да абсорбира други жанрове и форми: репортаж, пътепис, елегия, афоризъм и сентенция
  8. две конституиращи го особености:
    1. отсъствие (и едновременно присъствие) на автора
    2. частен характер на общуването
  9. оралност – поради диалогичната природа от вида: въпрос-отговор и импликацията за прочит и изслушване[12]

Крилати фрази свързани с писмото[редактиране | редактиране на кода]

Думите отлитат, писмената остават...
Verba volent, litera scripta manet (латински)
...Писмото не се черви...
Epistula non erubescit. (латински)
Проповедта ти в твое отсъствие
...sermo in absentia... (латински)
Нито ден без ред
Nulla dies sine linea (латински)
τήμερον οὐδεμίαν γραμμὴν ἤγαγον (гръцки)

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Egyptian-Hittite correspondence under Ramses II
  2. може да прочетете за Сенахериб на руския сайт на Уики:Синаххериб
  3. Dietrich, M. The Babylonian Correspondence of Sargon and Sennacherib. Translated by Inka Parpola and Ronald Mayer-Opificius. State Archives of Assyria, vol. 17. Helsinki: HELSINKI UNIVERSITY PRESS, 2003. Pp. xlv + 214, illus. (paper).
  4. ...the Latin proverb „Nulla dies sine linea“ („No day without a line“)...
  5. Античните писма. Цицерон. Избрани писма.. Халсол, Пол. 2002. Посетен на 1 януари 2009.
  6. Полемиката в Първото послание на св ап Павел до Галатяни. Literary Study Bible. Good News Publishers, (2007) "...Galatians is perhaps the most polemical of all Paul’s letters. It was written to address a sudden crisis in Galatia..."
  7. ”The Baroque Era” (1600 – 1750)
  8. E.Th. Voss. Erzählprobleme des Briefromans, dargestellt an vier Beispielen des 18. Jahrhunderts. Bonn, 1960.
  9. B.A. Bray. L'art de la lettre amoureuse: des manuels aux romans (1550 – 1700). La Haye/Paris, 1967
  10. на английския сайт на Уики: Теория на Трансцеденталната Диалектика на И. Кант. Critique of Pure Reason
  11. Серафимова, М. Жанрови идентификации на писмото.(Проблеми на литературната трансформация).. Литературна мисъл. бр. 2. 1999.
  12. Серафимова, М. Жанрови идентификации на писмото. (Проблеми на литературната трансформация). Литературна мисъл. бр. 2. 1999.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]