Велики географски открития

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Една от най-ранните запазени ръкописни карти – от 1502 г. (карта на Кантино), която съдържа информацията, получена при пътешествията на Христофор Колумб до Централна Америка, Гашпар Кортереал до Нюфаундленд, Васко да Гама до Индия и на Кабрал до Бразилия. Изобразена е разделителната линия по договора от Тордесиляс

Великите географски открития обхващат периода от началото на 15 век до 18 век, когато европейските кораби пътуват по света в търсене на нови търговски пътища. Това води до откриването на земи, непознати до този момент. Известни мореплаватели от този период са Христофор Колумб, Вашко да Гама, Фернандо Магелан, Америго Веспучи, Абел Тасман, Джеймс Кук. Голяма роля за откритията играе напредъкът на технологиите в корабостроенето и картографията. През 15-ти век вече се използват каравелите, а компасът получава широко разпространение. Първи крачки в опознаването на земите правят португалците начело с принц Енрике Мореплавателя. През 1419 г. е открит остров Мадейра, през 1427 г. – Азорските острови, а през 1434 г. Жил Еянеш преодолява всяващия дотогава страх у европейците африкански нос Бохадор. През втората половина на 15 век се организират поредните смели морски експедиции. През 1488 г. Бартоломеу Диаш открива нос Добра Надежда, което е предусловие за успеха на Вашко да Гама, който през 1498 г. открива морския път до Индия. През 1492 г. Христофор Колумб, който си поставя за цел да стигне до Индия плавайки на запад, открива Бахамските острови, Куба и остров Испаньола. През 1519 - 1522 г. експедицията на Фернандо Магелан извършва първото в историята околосветско пътешествие, с което доказва окончателно кълбовидната форма на Земята. Следващите 2 века са време на колонизиране на новооткритите територии. Още с първите експедиции и в годините след това от Новия свят са пренесени много нови растителни култури, като слънчоглед, царевица, пипер, фасул, тютюн, домат, ананас, какао, памук, тиква и картоф, животни – като пуйката, но също така и една заразна болест.

Периоди на активно мореплаване е имало и в древността (финикийците), както и извън европейския свят (например в Източна Азия), но едва Великите географски открития довеждат до цялостно опознаване на света. Най-големи постижения в мореплаването преди периода на Великите географски открития постига китайският адмирал Джън Хъ (Zheng He), който в първите три десетилетия на 15 век извършва седем пътешествия от Китай през Индийския океан, като достига до Червено море, от Мека на север и до Малинди на юг.

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

За първи път това понятие е въведено от германския изследовател и пътешественик Александър фон Хумболт през 1808 г. за описанието на почти четири вековен процес на опознаване и колонизиране на света от европейците.[1]

Причини[редактиране | редактиране на кода]

Причините на този процес са икономически, религиозни и политически, но началният тласък е даден от нуждите на търговията с екзотични, но крайно необходими стоки. В средата на XV в. контактите на европейците с останалите части на „Стария свят“ стават по-трудно, заради османските турци, които завладяват Източното Средиземноморие и контролират познатите до този момент маршрути между Европа и Азия. На практика османците са толерантни към християнските търговци, като за Венеция и Генуа Константинопол не е проблем, заради дългогодишната търговия от преди. Но останалите европейци, изключени от този доходоносен бизнес, имат различен поглед върху ситуацията. Западните морски държави смятат, че сами трябва да организират и осигурят проникването си в необятните територии на Азия или да открият нови пътища към митичните острови на подправките.
Друг стимул на европейския интерес към Изтока е усърдието да се разпространява християнството. Кралица Изабела Кастилска и останалите християнски крале смятат прозелитизма и защитата на вярата за свой християнски дълг и призвание.[1]

Атлантически океан[редактиране | редактиране на кода]

Португалски проучвания[редактиране | редактиране на кода]

До началото на XV в. и най-добрите моряци са затруднени от ниското качество на инструментариума и картите. Например корабите от типа галера, които зависят от екип гребци, носят малко товари и провизии, са добри за затворения басейн на Средиземноморието, но не и за океански експедиции. Първата малка технологична революция протича в Португалия в началото на XV в. Тя довежда до по-прецизно определяне на географските ширини от картографите и математиците. Около 1375 г. еврейският картограф Абрахам Креске за първи път наниса данни, подадени от Марко Поло, върху карта. Неговият син – Йехуда, работи в португалското кралско морско училище, основано от принц Енрике Мореплавателя, и прави карти с реалното разположение и съотношение между Европа, Азия и Африка. При своите пътувания по бреговете на Африка португалците въвеждат в обръщение много полезни данни, взети от арабите и непознати за европейците. Много важна роля изиграва и появата на каравелата.[2]

Така постепенно Лисабон се оформя като водещ изследователски център, който цели да изпревари арабите и постигне контрол над търговията с роби и подправки. В продължение на 40 години принц Енрике изпраца експедиции към западното крайбрежие на Африка. Неговите кораби откриват Порто Санто (1419), Мадейра (1420), Кабо Бланко (1441) и Кабо Верде (1446). През 1437 г. е основан Морският институт в Сагрес, а към 1471 г. португалците завземат Танджер от арабите. През 1486 г., плавайки от португалските селища на Златния бряг, Бартоломео Диаш заобикаля най-южната точка на Африка, Носът на бурите, по-късно преименуван на нос Добра надежда, и влиза в Индийския океан. През 1497 г. Вашку да Гама завършва безпрепятствено пътешествието си от Лисабон до Каликут, като по този начин заобикаля контролираните от турците райони и установява преки връзки с Изтока. През 1500 г. Педро Алвареш Кабрал (1467 – 1520) достига Бразилия, а малко по-късно, през 1505 г., португалският крал Мануел I назначава Франсиско де Аламейда за вицекрал на Африка и Азия, със задачачта да построи на фортове по цялото протежение на новооткрития търговски път. Две години по-късно този португалски благородник подчинява и владетеля на Ормуз.[2]

Испански проучвания[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 1492 г. последните арабски сили изтласкани от Гранада, а в Рим испанецът Родриго Борджия е избран за папа под името Александър VI. Христофор Колумб (ок. 1451 – 1506), известен в Испания като Кристобал Колон, дълго търси владетел, който да финансира експедиция за осъществяване на неговия план да прекоси Атлантическия океан в търсене на път към Азия. Той успява да си осигури покровителство и скромно финансиране испански монарси Фернандо Арагонски и Изабела Кастилска. На 3 август, снабден с кралски писма и титла „Адмирал на Океана“, той вдигнал платна от пристанището Палос с три малки кораба – „Ниня“, „Пинта“ и „Санта Мария“. Десет седмици по-късно, в два часа сутринта на 12 (21) октомври, екипажът съзрял земя. Колумб слиза призори, целува земята, кръщава я Сан Салвадор и я обявява за собственост на испанската корона. До януари 1493 г. корабите му обикалят из Карибско море, като акостират по североизточния бряг на Куба и северния бряг на Хаити. След като свършват всички запаси от сухари, поради невъзможност да се набави друга храна освен пресни плодове и вода, експедицията се отправя обратно към Европа, като част от екипажа остава в Хаити, където е основано първото селище на европейци.[3]

През август 1493 г. Колумб отплава на второ пътешествие. Този път неговата задача е да завоюва нови територии за Испания. Втората експедиция минава по южното крайбрежие на Куба и изследва целия остров Хаити, но не намери следи от оставените там през януари моряци. Открити са и нови острови в Карибско море – Пуерто Рико, Малките Антилски острови и Ямайка. Третата експедиция отплава през юли 1498 г. и продължава до края на 1500 г. Този път Колумб достига до делтата на р. Ориноко в днешна Венецуела, но не успява да открие път за Индия. Първоначално никой не вярва, че е открит път към Изтока, тъй като Колумб не показва никакви ориенталски предмети.[3]

Португалците на свой ред гледат на тези пътувания като на нахлуване в тяхната зона на влияние, в тропическите части на Атлантика, където те отдавна осъществявали експедиции. Отношенията с Испания са уредени с договора от Тордесиляс (1494), според който зоните на интереси се разделят по линията, минаваща 300 левги на запад от Зелени нос. Уговорката била закрепена в була от папа Александър VI (1492 – 1503). Според нея между испанските и португалските владения се установява линия на разграничаване, която минавала от полюс до полюс и разделя света на две половини. Всички открития на изток от линията принадлежат на Португалия, а земите на запад от нея – на Испания. В следващите години католическите страни и владетели като цяло зачитали договора, но не и техните врагове – Англия и Холандия.[3]

Честта да даде име на Новия свят се пада на флорентинеца на португалска служба Америко Веспучи. Ролята на Веспучи в изследването на Америка е спорна, но популярността му, свързана с неговите пътешествия, описани в писмата му „Мипбиз Ноуиз“ („Нов свят“) и „ЬеНега“ (или „Четирите пътешествия“), дава основание на географа Мартин Валдзеемюлер през 1507 г. да нарече новия континент на името на Америко в своя световен атлас.[3]

Последици[редактиране | редактиране на кода]

Пряка последица от Великите географски открития е възникването на колониалните империи, от които като най-голяма се оформя Испанската колониална империя. Испания завладява цялата централна и голяма част от Южна Америка, както и част от Северна. През 16 век 83% от световния добив на злато и сребро принадлежи на Испания. Нейното икономическо и политическо могъщество обаче трае кратко – въпреки географските открития и натрупаните богатства испанската икономика продължавала да носи всички недостатъци на вече умиращия феодален обществено-икономически строй. Съперникът на Испания, Португалия, овладява част от Южна Америка и крайбрежието на Африка (Ангола, Мозамбик), Ормуз в Персийския залив, Гоа в Индия, Малака (Сингапур) и Макао в далечния изток и др. Като сравнително малка страна (с население не повече от 1,5 милиона души) с не многобройна армия, Португалия обикновено създава само фактории по крайбрежията, чрез които организира извозването и търговията с екзотични стоки. По-късно колониални империи създават Холандия, Франция и Англия, които изтласкват старите сили Испания и Португалия от някои райони от Новия свят.

Освен възникването на колониите, други последствия от Великите географски открития са свързани с изместването на световните търговски пътища от Средиземно море към Атлантическия океан. Това се отразява неблагоприятно върху средиземноморските търговски центрове за сметка на европейските страни по Атлантическото крайбрежие – Испания, Португалия, Англия, Холандия, Франция. Увеличиният приток на злато и сребро довежда от своя страна до т.нар. „революция на цените“ – през 16 век цените на промишлените и селскостопански стоки рязко нарастват. Поскъпването за различните страни е различно, като най-голямо е в Англия и Испания, в по-малка степен във Франция. Тъй като корабите и товарите вече са изложени на много по-голям риск, се развива застраховането на товарите (в началото на 18 век е основана застрахователната компания „Лойдс“)

Заселниците на нови земи пренасят нови растения и животни. Пренесени са много дотогава непознати растения, разнообразяващи европейската трапеза и позволяващи по-сигурно прехранване на населението. Европа е залята от благородни метали. Променя се живота на различните социални групи и в крайна сметка великите географски открития допринасят за установяването на новите капиталистически обществено-икономически отношения.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Гаврилов, Борислав. История на новото време. Курс лекции. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011. ISBN 978-954-07-3081-3. с. 21 – 52.

  1. а б Гаврилов 2011, с. 21.
  2. а б Гаврилов 2011, с. 21 – 22.
  3. а б в г Гаврилов 2011, с. 23 – 24.